автор: mysticism

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, едно, едно, едно...
Цялата зала се завъртя бурно, като центруфуга. Новогодишната окраса, която се състоеше от сребристи балони и герлянди засия и заблестя в някаква тайнствена и магична озареност. Пространството се изпълваше от отброяващия и хипнотизиращ отглас „едно, едно, едно”, който сякаш долиташе от далечината като ехо от друг изгубен свят. „Центруфугиращото” завъртане ставаше все по-ускорено и все по-„изтискващо”, а едновременно с това се завихряше и познатият цифров рефрен, застопорил се на една единствена цифра. Изведнъж настана покой. Всичко застина – без дихание и без движение.Бисер се огледа. Той не бе изпаднал в бездиханност и обездвижност и все още можеше да завърти погледа си и да обхване всеки детайл от обкръжаващата го реалност. Някъде там, много надалеч, продължаваше да се носи леко, нежно и тихо отгласа на поспрялото да се отмори новогодишно отброяване.
Хората, предметите, звуците, времето, всичко бе потънало в скована неподвижност. Бисер направи няколко плахи крачки, за да установи, че не бе загубил способността си за движение, дихание и живот на фона на всеобщия застой. Той взе решение да поеме на оглед и да докосне всеки един обект от този застинал, неподвижен свят. Това беше неговия начин да се увери, дали не бе обзет от поредния пристъп. Изведнъж му се стори жалък и нелеп факта, че винаги се опитваше да разпознае и разграничи действителността от пристъпите чрез допира, чрез физическото уверение за материя.Беше ли достатъчно? Беше ли възможно? Не бе ли физическото пространство, заобикаляща илюзия, чиито пропорции и дори откликващи у човека усещания, са зададени от мисълта. Ако бе вярно, то какво бяха неговите пристъпи – просто бърза смяна на пропорциите. Бисер беше мислил твърде дълго и още нямаше ясни и непротиворечиви собствени обясения. Заобикалящата го среда по човешки „усложливо” му предлагаше външни отговори, които пропагандираха неговата сериозна ментална диагноза и неизбежна нужда от медикаментозна интервенция. Бисер послушно и редовно гълташе своята дневна доза таблетки спокойствие! Пристъпите ставаха по-редки, но никога не изчезваха... Защо ли?
Въпреки че предполагаше, че бе изпаднал в поредния пристъп, Бисер реши да му се наслади, ако изобщо беше възможно.Той разхождайки се докосваше уверено предметите и хората, за да установи, че всичко бе с еднаква желеподобна плътност. Той откри, че можеше да минава през всеки обект, без да нарушава неговата цялост. Желеподобната субстанция просто му разкриваше място отстъпвайки, за да се затвори и да се обгърне ненаранена и ненакърнена след отминаването на човека. Въздухът също бе желеподобен.
Бисер се разхожда дълго из завладялия го свят. Той надзърна навсякъде – не се задоволи само със сградата на новогодишното празненство, на което беше гост, но и обиколи целия, потънал в сняг град. Въпреки снега и неподвижните снежинки застинали във въздуха, той не усещаше студ. Пътешественикът беше закърмен с представата за времето, но тук то нямаше никаква власт! Само интелектът му, който функционираше по законите на общоприетото отчитане на периоди, отдавна беше включил предупредителната лампичка, която сигнализираше, че бяха изтекли доста земни дни.Въпреки това той не изпитваше нито глад, нито жажда, нито нужда от дихание...
Този пристъп изглеждаше доста различен от всеки друг, защото Бисер бе попаднал в чудновата и непозната перспектива. След като обиколи целия град и надникна във всяко едно кътче, където се криеха ту положителни гледки, ту мръснишките тайни на този урбанизиран механизъм, пътешественикът най-сетне започна сериозно да размишлява как да се завърне към своя предишен живот.Дори това, че се сблъска случайно с гледката на вкочанения кмет, който усърдно закопчава копчетата на своите панталони, приключил със сладострастната бърза авантюра с доста по-млада си асистентка и бързащ за новогодишното изявление пред медиите, не го забавляваше вече. Какво ли трябваше да стори, за да напусне тази неподвижна, бездиханна перспектива?
Интелектът на Бисер беше отчел вече месец по стандартите и условностите от предходното отброяване на времето. Пътешественикът вече страдаше и изглеждаше твърде изтощен от безкрайното, безуморно разглеждане. Сякаш беше пропаднал сред галерия с божествени шедьоври, който неусетно при непрестанното съзерцаване се израждаха в гротески.Бисер копнееше да доближи до устните си нещо просто – чаша с вода, и да напои тялото си с животворната оросяваща течност, но още по-силно от това жадуваше първо да изпита тази нужда от вода, тази жажда. Няма нищо по-прекрасно от усещането на силния, водещ и теглещ импулс, на който не е откликвано продължително време. Едновременно изпиващ и зареждащ! Няма нищо по-прелестно от това да изпитваш този импулс, знаейки, че ще го задоволиш.
Изведнъж както стоеше потънал в покруса и гинеше сред непрестанно разхождащото се отчаяние, Бисер забави крачка и се спря.Той беше усетил, че в тази перспектива е чужд и неразбиращ, че действа като завоевател. Тя бе за него съвършенно непозната и той не можеше да разбере нейната дълбока фундаменталност. Бисер най-сетне осъзна, че всяка реалност има свои правила и че не случайно неговия верен другар – пристъпът го е отвел до тук. Всеки има съзидателна същност и пред всеки стоят хиляди реалности, сред които може да я разкрие, но по техните закони. Смисълът е да разбереш света, в който живееш, а не да копнееш за бягството от него. Бисер разбра, че движението и пътуването бяха непонятни за този вкочанен и застинал свят. Изведнъж той се озари и замря. Беше се отказал да бяга. Той бе затихнал в разбирането на тази перспектива.Неусетно започна бавничко да се отнася, застинал неподвижно сред всепроникващата вечност... Отнасяше се все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не загуби представата за себе си. Той се разтвори...
Бисер рязко отвори очи. До него стоеше красивата му колежка от службата и едновременно негов интимен партньор и държеше чаша пълна с шампанско, по която все още нямаше следи от чарвилото и. Тя изглеждаше разтревожена и беше готова да го подпре, ако започне да се свлича. Виждайки, че вече раздвижваше очи, тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
„Добре ли си? За около минута затвори очи и сякаш се отнесе. Май не беше тук! Пак ли пристъп?”
Бисер кимна и се усмихна успокоително. Наталия се дръпна леко от ухото му и продължи с нормален тембър, така че околните да могат да я чуят:
„След малко започва отброяването! Новата година идва!Поне не я пропусна, хей знаеш кога да се завърнеш!”
Крайчеца на устните и застина в самодоволна гримаса – беше въодушевена от проявеното остроумие. Тя се обърна, за да погледне, кой я беше извикал по име. Наталия беше зашеметяваща в своята шикозна рокля в цвят сьомга и с преплетената истинска роза сред буйните и коси, който образуваха водопад от непокорност. Докато разговаряше оживено, освобождавайки целия си чар и магнетичност, с колегата от съседния отдел, който я бе извикал, , тя не пропускаше да хвърля по един изпитателен поглед през рамо, за да провери дали Бисер се чувства добре. А Бисер се усмихваше все по-благо виждайки, че Наталия е грижовна и нежна , въпреки ролята на сладострастна изкусителка, която бе решила да играе в службата. Да, той май се влюбваше неусетно...
Наталия се приближи и полъх енергичност и жизненост долетя с нея. Тя прекъсна потока от мисли, циркулиращ в съзнанието му и извика весело:
„Ще броим вече! Да не забравиш за желанието! Точно в дванайсет го пожелай.”
Тя дори изръкопляска, стремейки се да внесе малко театралност в открояването на значимостта на новогодишното желание. Бисер се почувства истински благодарен. Заради преживяването отпреди минути, той вече знаеше какво ще си пожелае, в онзи миг, в който новата година се търкулва и заема мястото на остарялата...
Десет, девет, осем, седем, Наталия вече го държеше здраво за ръката, шест, пет, четири, Дежа Ву – Бисер засия, три, две, едно. Честита Нова година!
Цялата зала се изпълни с радостни възгласи, звън от чаши и екот от наздравици. На фона на завладяващото изпълнение на оркестъра се лееше шампанско. Сред насладата от целия радостен шум и весела суматоха, Бисер беше затворил очи, формулирайки и създавайки мислено своето новогодишно желание. За пръв път от доста време знаеше точно какво иска! Той си пожела взаимодействие! След последното пътешествие той разбра, че перспективата на взаимодействия между хора и хора, между хора и живи същества, между хора и предмети, между реакции, между допири, между ситуации го озарява. Копнееше и се разтваряше в блаженство и благодарност от взаимодействия на ръце, очи, гласове, мисли, копнежи, мечти, души. Той беше разбрал, че мястото му е тук, за да изживява красотата на взаимодействията. В този миг на осъзнаване той спря да бяга...
Бисер отвори очи. Наталия вече го дебнеше и като съзря отлепването на клепачите му и разбра, че вече си е намислил своето желание, обгърна врата му с ръце и го целуна страстно. Изведнъж на големия екран се появи прякото предаване с изявлението на кмета, приветстващ и отправящ поздрава си към своите съграждани по случай настъпването на поредната Нова година. Той говореше тържествено и гръмко, а коланът на панталона му зееше забравен разкопчан...
Бисер се закикоти истерично, а Наталия го последва в смеха, без дори да знае защо...