автор: presian_penchev

Дарина се свести на един стол, а пред нея стояха двете момчета. Единият (който би трябвало да бъде въпросният Яни) седеше на леглото, а другият, високо и атлетично момче с лице на пластмасов манекен, се бе облегнал до вратата.
Двамата все още държаха дискетите в ръце.
Щом тя отвори очи, те я изгледаха изпитателно. След това дългокосото момче каза:
-Можеш да пийнеш чаша вода, ако искаш.
Дарина се огледа и видя чашата на бюрото зад нея. Присегна се и я изпи на един дъх, а след това попита, заеквайки:
-Вие... как... какво става тук?!
-Нещо наложително, Дарина. Нещо, което трябва да се свърши – отговори ѝ Кристиян.
-Ама как... вие как.... какво направихте с тях? Убихте ли ги?!
-Не, макар че те не биха се поколебали да го направят с нас, ако беше иначе. Предполагам си наясно с това.
В следващия миг тя си спомни за момчето, с което Васил я беше хванал да прави секс и което след това той преби и отвлече, с помощта на приятелите си. Още докато гледаше как го пребиват и влачат омаломощеното му, голо тяло тя осъзна, че нямаше да го види повече.
Беше му навредила, като го прелъсти.
Това се случи три дни, преди Васил да я заключи в мазето на една отдалечена и празна вила. Една от многото на баща му.
-Ти си гаджето на Васил, нали? – зададе ѝ въпроса момчето, с лице на манекен.
-Това беше отдавна. Далеч преди да разбера какъв изверг е той!
-Но не беше лесно да го напуснеш, нали?!
Тя склони глава.
-Не ми се говори за това.
Двамата не отвърнаха нищо и след няколко минути мълчание Филип се приближи към нея и каза:
-Аз съм Филип Борисов, приятно ми е. Аз съм този, който подливаше масло на тия шибаняци в училището. Бях дегизиран, но никой не ме усети.
В съзнанието на Дарина изплува образът на двете момчета, които ,,сваляха” лицата си. Спомни си и новото, смело държание на Кристиян Янев, който по принцип се свиваше и от най-слабата заплаха, но последният път в училищния двор той се представи като някакъв съвсем друг Кристиян, който ступа три от момчетата, които го закачаха. Но тя си беше помислила, че е надрусан.
Ами ако не беше?
Възможно ли бе да е... ?
При мисълта за връзката между смелостта на Кристиян и момчето пред нея, Дарина се почувства така, сякаш нещо хлъзгаво се надигаше в гърлото ѝ. Ами всичко останало, което видя днес... ?!
Тя не отвърна с нищо на жеста.
Реакцията ѝ не учуди нито един от двамата.
-Още не е свикнала, Филип, но ще свикне – каза Кристиян. – Така или иначе, друг избор няма.
-Вижте – започна тя – ще ми дадете ли някакво смислено обяснение?!
-Ще ти дам логично обяснение, но то ще е далеч отвъд представите ти за смислено – каза Кристиян.
-Или за възможно – добави Филип.
-Ама... КАКВО СТАНА ТОКУ ЩО? – изкрещя внезапно тя и рязко стана от стола.
-Работата е там, че няма смисъл да ти обясняваме, защото просто трябва да го видиш с очите си, за да повярваш и разбереш – отвърна Филип.
Дарина въздъхна. След това взе да се разхожда из стаята, скръстила ръце на гърдите си.
-Дайте ми малко време – промълви тя.
-Имаш го – отвърна ѝ Кристиян.
Момичето продължи да се разхожда, мъчейки се да подреди мислите си в ред. Образите бяха твърде ярки, за да ги възприеме за нещо друго, освен за истина или лудост, а това което със сигурност знаеше бе, че не беше луда. Но това, на което бе станала свидетел просто не можеше да се обясни в рамките на възможното.
Точно това, което ѝ казаха двамата.
Значи единственото, което ѝ оставаше бе да повярва на обясненията им.
-Добре – каза тя, спирайки се в средата на стаята. – Покажете ми, но ако след това полудея, вината е изцяло ваша.
-Да отидем в другата стая – каза Кристиян, стана от леглото и тръгна към вратата.

Единственото по-различно в нея, което Дарина забеляза, беше наличието на компютър. Още щом го видя, в момичето се събуди някакво натрапчиво и неприятно чувство, което необяснимо защо тя свързваше именно с тази машина.
Кристиян седна на стола пред него и рамърда мишката, след което пъхна своята дискета в компютъра и неочаквано цялата машина заблестя в светлосиньо.
Дарина се стресна, но другите не обърнаха внимание на реакцията ѝ, нито на светлината, а момичето си бе помислило, че или сънува, или откача.
След няколко секунди светлината изчезна и Кристиян извади дискетата.
-Дай ми твоята – обърна се той към Филип.
Другият му я подаде и процедурата се повтори.
-А сега, щом информацията е на мястото си, можем да започнем да я обработваме. – Кристиян погледна към Дарина. – Можеш да се приближиш и да наблюдаваш, ако искаш.
Дарина истингтивно застана зад двета момчета и се вгледа в монитора. На него се виждаше програмата ,,Уърд” и отворена страница с текст. Кристиян започна нов ред, изтегли чертичката в средата и написа:

Николай

След това започна да набира текста и колкото повече четеше Дарина, тя толкова повече се ужасяваше, а Филип наблюдаваше безизразно.

Николай се събуди и откри, че лежи на пода в някаква класна стая. Главата още го болеше от удара на педалчето, а последното, което си спомняше беше някаква вихрушка от ослепителна, синя светлина. Той се изправи и се загледа в празните чинове. След това тръгна към вратата, но когато натисна бравата разбра, че е заключена. След което го обзе огромен гняв и той стовари крака си във вратата, но тя изненадващо за него бе твърда като стомана и дори кракът го заболя. Той изруга, след което неочаквано чу гласа на Кристиян, въпреки че това момче не беше в стаята.
-Здравей, Ники. Искаш ли да си поиграем?
-Къде си бе, педал мръсен?! Къде... как ме вкара тук?!
-Сигурно си мислиш, че целя отмъщение, за всичките унижения и бой, които получавах от вас, но това не е така. Отмъщението принизява хората до нивото на техните мъчители. Това, което искам аз е да ти помогна. Да те накарам сам да се съдиш за действията си и ако си справедлив, да си дадеш втори шанс.
-Майна ти! Боклук шибан! Не можеш да се мериш с мен, ясно ли е?! Не можеш!
-Ето и правилата на играта. На голата стена зад теб в този момент ще изникне картината, заради която всички ме ругаехте и обиждахте.
Николай погредна към стената и с ужас започна да наблюдава, как огромната картина започа да я изпълва, като се появяваше се така постепенно, сякаш излизаше от мътно езеро.
-След десет минути от нея ще изхвърчи вихрушката, която ще те всмуче и ти ще останеш прикован в картината завинаги, правейки компания на събратята си по душа.
-К`ви ги дрънкаш, бе?!
-Ти обаче имаш шанс да предотвратиш това, като намериш ключа, с който да отключиш вратата, преди картината да заключи теб. И сигурно се питаш къде е? Отговорът се крие зад двете крила на зелената дъска.
Без да губи време Николай ги отвори и това което намери зад тях го озадачи и изплаши – в средата на дъската имаше дупка с големината на тава, а самата дупка бе запълнена с бетон, на който бе издълбано името – ,,Николай”.
-Винаги си прекарвал свободното си време, биейки по-слабите момчета от теб, Ники. Правил си го под предтекст, че така каляваш телата им, волята им, но задавал ли си си въпрса – доколко кален си ти самият? Сега имаш възможност да подложиш това на изпитание. В тази зазидана с бетон дупка се намира ключа, който трябва да вземеш, за да отключиш вратата, но за да се добереш до него, трябва да рабиеш бетона с юмруци. Успееш ли навреме, ще можеш да излезеш през варатата, но провалиш ли се, картината ще те засмуче. Ще разбереш кога си близо до това, наблюдавайки постепенното усилване на блясъка около фигурите ѝ. Щом и най-малкият цвят бъде погълнат от светлината, от стената ще изхвърчи вихрушката, която ще те погълне. Веднъж засмуче ли те, измъкване няма. Затова помисли добре и направи своя избор.
Николай стоеше като вцепенен, докато не се стресна от внезапно появилата се светлина, която бавно ,,тръгна” по очертанията на фигурите. Той се втурна отново към вратата в нов опит да я разбие, но без успех.
-Отворете! Не се бъзикайте, педали!
Но не получи знак, че някой го е чул или че изобщо имаше някой отвън. След това се насочи към края на стаята, взе един стол и го хвърли срещу прозорците, но вместо да се счупят те, столът отхвърча обратно от стъклото и замалко да удари Николай, който успя да се отдръпне навреме.
-К`во става тука, бе?! – възкликна момчето.
Накрая се приблжи към зелената дъска и погледна петното от бетон. Погледна и назад, видя как синьото сияние нарастваше и разбра, че не след дълго то щеше да запълни всичко в картината.
А тогава... ?
Николай щеше отново да види синята вихушка.
При спомена за това изведнъж го хвана страх и той се загледа в името си, издълбано в бетона, измазан в средата на зелената дъска.
-`Ма... ама не мога да го разбия!
Този път гласът на Кристиян не се обади и Николай се видя принуден да се заеме с това, което той му бе обяснил.
-Мамка ти, копеле мръсно. Ще си платиш! – изруга момчето, но в следващия момент осъзна, че говори срещу името си.
Николай сви юмрук и заби дясната си ръка в средата на бетона. При съприкосновението между двете, момчето изви от болка. Част от бетона се отрони, а кожата по ръката му се обели. Поколеба се, погледна към картината, видя как светлината нарастваше и удари отново, с другата си ръка. Вече и по двете имаше рани. Удари пак и този път изрева. Оформи се плитка дупка в стената. Николай замахна с лявата си ръка, а светлината започна да се отразява в гладката повърхност на зелената дъска. Усили темпото на ударите си, като в същото време се усили и степента на болка, но дупката също нарастваше.
-Ще те убия! Ще те убия, мръсно копеле!
Докато удряше със все по разкървавени ръце, пред очте му минаваха образите на всички слаби момчета, които беше удрял по-същия начин. Всички те, които го караха да се чувства силен, докато ги биеше, но всъщстност го правеше, за да забрави това, че той самият се чувстваше слаб сред всички останали, по-силни от него и не можеше да се примири сам с тази мисъл.
Пред краката му започна да се събира купчина от оцветени в кръв частици бетон. Той спря за момент, обърна се и продължи да удря.
-Господи, боли!
В следващият момент счупи един от пръстите си. Изрева така, сякаш му го бяха отрязали. Отново спря за да го огледа (беше се изкривил по изключително странен начин), но нямаше време за това, защото фигурите по картината все повече губеха очертанията си сред светлината, а той чувстваше вледеняващ страх от нея. Продължи да удря със здравата си ръка. Значителна част от бетона се беше отронила, но ключът не се виждаше, а почти цялата кожа се бе отлепила от кървясалите му ръце.
-Господи, стига!
Стрелна се отново към вратата, блъсна я с рамо, след което вцепенен се загледа и в картината – тя беше придобила изцяло светлосин облик и приличаше на огромен екран.
В този момент, с периферното си зрение, Николай забеляза мъничък отблясък в бетона, който бе обагрен в кръв, а от двете му страни се четяха сричките ,,Ни” и ,,Ай”, също оцветени в червено. Той се засили към дупката и започна да удря с лакти. Не след дълго ключът падна на пода, но ръцете му бяха изтръпнали и му беше трудно да го задържи.
-НЕ! НЕ! НЕ! НЕ! – крещеше той.
Усещаше как въздухът го тегли. Светлината придоби формата на огромен водовъртеж. Чиновете започнаяха да хвърчат и да попадат в нея. Николай се насили да стисне ключа (усилие което го накара да вие като заклан) и се засили към вратата. Притисна се в рамката ѝ и се помъчи да вкара ключа в ключалката. Междувременно стисна доколкото можа бравата със здравите си пръсти. Вихрушката ставаше все по-силна и той се видя принуден да се подпре на рамката на вратата с крак. Най-накрая, като по чудо, успя да провре ключа и да го завърти. В същия миг вихрушката изчезна, въздухът спря да го тегли, той отвори вратата и се стополи размазан в училиищния коридор. Започна да крещи и да плаче, а ехото му се носеше навсякъде. Паралелно с него, той чу и гласа на Кристиян.
-Поздравления, Ники. Спечели си правото да продължиш напред. Сигурен съм, че миговете в тази стая винаги ще ти напомнят, защо се озова в нея.
-О, Господи, ръцете ми!