– Направихме пълен разрез, отгоре и почти до триъгълника долу – главният хирург ненужно посочи чатала си.
– И какво открихте? – запита Кирил.
– Няма сърце!
– Отдавна подозирах.
– Шегувах се – рече хирургът.
– И аз! – Кирил зачака омотаната в неуместни шеги присъда.
Лекарят наведе глава. Лош знак, нямаше кураж да го погледне в очите.
– Засегнат е панкреаса. И то сериозно.
Кирил опитваше да си припомни що е „панкреас” – напразно, никога не бе знаел. Хирургът говореше за кухини пълни с гной, а също... и освен това... Запомни, че се налага втора операция, безкрайните четири часа не бяха стигнали. Сетне впери мрачен поглед в Кирил.
– Тежък случай и само 30 процента с положителен край. Да се надяваме, че е млад организъм и ще издържи – без видима връзка запита: – Пие ли?
Едва не отвърна: „От първата секунда на познанството ни.”
– Пиеше и то много, но преди осем-девет години.
„Ти ме извади от дупката! Не ме оставяй да падна отново!” – той премълчаваше, че срещата им бе долу, на дъното. Тя – току-що уволнена, без пари дори за всекидневната глътка алкохол (хм, равна на половин бутилка). Зарязана от човека, дето чат-пат ù помагаше срещу сексуални услуги. А Кирил току-що се бе завърнал в родния град и този град му бе чужд. Семейството – не център и грижа, а отсъствие. „Колко хубаво, уреди децата навън! Жената? А, и тя там. Хубаво!” Хубаво, ама ги няма! И приятели, смъкнати от розовите облачета на спомените, затънали в непонятно му всекидневие.
Беше сам, седнал на балкона на огромния и също толкова празен апартамент, побъркан от мисълта, че нищо, нищичко не се случва. Неистово се нуждаеше от човек, жива душа наоколо и от глътка алкохол. Щедро сипа джин с тоник, отпи първата глътка – и се появи човекът. Маги.
Дребно дебеланче, натъпкано в грозна жълта рокля на черни точки („на бели” – поправяше го). Лицето ù на лишеи, като на петниста хиена (не дай боже да го спомене!), се преобразяваше от усмивката, но усмивка нямаше. Гледаше намръщено: „Праща ме...” Пращаше я гузният приятел, който отпраши надалече. „Виж, направи нещо за нея! Стая... нещо!” Омърлушен евнух покрай жена си, изкопаемо, от което пак се бе пръкнал мъж. „Тя и динозавър да изрови, ще го погали тук-там, ще го погледне в очакване и той ще рипне готов на всичко.”
Кирил беше щастлив – имаше с кого да каже две думи на кръст, тя беше щастлива с пълната чаша пред нея. Бутилката се изпразни бързо и му развърза езика:
– Тая грозна рокля да не я виждам повече! – рече без много-много да му мисли.
Маги – без много-много да му мисли – я смъкна начаса. Прехвърлянето от приятел в ръцете на приятел стана плавно.
Роклята-символ Маги обичаше и се развяваше с нея из къщи. За болницата се премени: „Не мирясват докат не смъкнеш дрешките.” – опита усмивка, но нямаше сили. Тия дрешки и ситните обущенца (трийсет и шести номер) изглеждаха отчайващо сиротно в ръцете на санитарка, тя му ги предаде с плашещ израз на мълчаливо съчувствие.
– Главният анестезиолог иска да Ви види – каза му тя.
Той ги спря сутринта, защото си тръгваха – след като кретена от ехографа изрече, че нищо ù няма. „Има-няма, не ме интересува! От тук няма да мръдне!” – развика се и потърси главния хирург. Той пристигна в осем и половина вечерта от София – и я сложи на операционната маса.
Имаше, слава богу, и от истинските лекари.
Анестезиологът – и той не го гледаше в очите, навъсено рече:
– Каквото зависеше от нас – направихме! Сега животът ù е в твои ръце.
– Как в мои? – ахна Кирил.
– Едно животоспасяващо лекарство може да увеличи шансовете на жена ти, но го няма – и му подаде рецептата.
Кирил се развика освирепял от идиотщините в туй, дето наричаха здравеопазване. Онзи насреща викна още по-яростно, защото беше от съвестните лекари с вързани отвсякъде ръце.
Gordox – Гордокс! Така се казваше лекарството.
Затвори очи за късния час – беше един след полунощ – и се обади на няколко телефона. Първо на Спас, шеф някакъв в болница.
– Да, Гордокс! По аптеките го няма, надявам се е останал в някоя болница. Да, тръгвам за София и разчитам на тебе.
„Какво намери в нея? – го бе запитал учуден. – Тя е грозничка...” „Тя е грозновата – повтори Кирил весело, – не особено умна, мърла, дето чупи каквото пипне. Запълни дупка в живота ми.” Спас не бе виждал усмивката, която грейваше всяка сутрин на лицето на Маги, не знаеше какво е да се събудиш от аромата на кафе, а понякога и на палачинки – безпогрешен знак за мъжественост в леглото. И Спас беше самотник като него, ала забравил уюта на ненатрапчиво присъствие и правото да се грижиш за някого.
Кирил нямаше вяра във фойерверките на бурна любов с красиви думи, които се забравят на мига. Малката усмивка или поглед, бавното натрупване на общи радости и тревоги, те създават трайна връзка между человеците. Тъй мислеше открай време.
Караше кола от трийсет години, а ставаше все по-страхлив. Защото знаеше, че животът му е в ръцете на самоуверените глупаци из пътищата ни. Да тръгне посред зимна февруарска нощ можеше да го принуди само проклетото лекарство – плюсчето към шанса на Маги за живот.
До магистралата километрите бяха двайсет. До София още сто и петдесетина.
Гордокс!
„Господи, остави я жива! Не е редно тя – на половината от годините ми да умре, а аз да живея непотребно! Не е честно!” „Не е честно!” – чуваше го често в устата ù. Не беше честно да я уволнят след статия за нечовешките условия в шивашка фабрика. Собственикът на фабриката и на вестника били приятели – „Хвани единия, удари другия – долни мутри!” Не беше честно месеци да не получава заплата – „Влезох при шефа, а той бръкна в джоба и ми хвърли пари. „Стигат ли ти?” Подаяние ли исках?” Не беше честно едва трийсет годишна да не вярва в нищо и на никого. Да знае какво искат в някой кабинет и послушно да го дава. „Не участвах, разбираш ли, все едно не бях там.” Разбираше и не разбираше. И неговия труд бяха ограбвали, но не така нагло.
Гордокс!
Валеше дъжд, вятърът го размятваше пред колата и между талазите, Кирил с мъка следваше пътя, слава богу пуст! „Моето момиче, ще карам мъ-ъничко по-бавно. Нали знаеш, така ще стигна по-бързо.” Сякаш чу откъм съседната седалка доволния възглас: „Да, бавничко, бавничко!” Милата, винаги я друсаше шубето. Подмина крайпътно капанче, „При бай Колю”. Тук спираха често, сервитьорката ги посрещаше с каменно лице, но готвеха хубаво. Покрай тревогите не беше ял от... от доста време. Тая грижа беше нейна. Хапка за него, хапка за нея. „Най-хубавата ти оставих за края. Така, вода искаш ли?” „Първо да задмина...” Идваше ред на вестника. Почваше със спорта. Хич не я вълнуваше, но нали него разгилдисва. А преди тунелите, точно на това място, ù се дочишкваше неизменно. Опитваше да се разсее, но тя дебнеше кат орлица за бензиностанцията. „Ето я!” Спираше примирен, а тя изчезваше нейде отзад, сетне си казваха две приказки с жената при тоалетните. „Симпатична женица!” – щеше да каже и да се нагласи до него.
Гордокс!
По радиото пуснаха “Ne me quittes pas” на Жак Брел. Ох, да му напомни как бе ровила из компютъра – знаеше колко го обича – и накрая гордо му показа превода на сърцераздирателната молба за ненапускане. „Сега мога да припявам с него” – си каза мрачно. Но тогава, тогава я преряза като с нож. Високомерно запита знае ли, че той го слуша в оригинал, че той... „Знаех – смирено отговори, – щеше ми се да те зарадвам.”
Не беше глезена от живота, петимна за съвсем малко. Поне да ù се усмихне, когато дотича със стихотворение, посветено на него. Той я обвини, че само сменя името. Маги простодушно отричаше. Четеше му стиховете си, той отсъди, че са некадърни (такива бяха!), но защо не усети нещо много по-важно? Молеше го да прескочат до морето: „Ей го къде е, само да топна ръка в него.” Той не искаше да види бетоновите чудовища, обезобразили любими местенца.
На колко години ще научи, че най-неправи са хора в правотата си да затриват простички радости и изпълними желания? „Само оживей, моето момиче и ще ходим на Охридското езеро, до морето и...”
Гордокс!
Мразеше тунелите и се страхуваше от тях. След като едва не се нацеди в камион без стопове. Но туй беше в Испания. Тия бяха осветени и като острови на спокойствието всред дъждовните вихрушки отвън.
Но след последния стана страшно, наистина страшно. Кирил намали, очите му сълзяха в опитите да проникне в непрогледната дупка пред него. Мерна светлинки отпред и кротко се залепи зад камион. „Бавничко, бавничко!” Благословена почивка и... някъде из колата бръмна GSM-а. Спас! Или Маги! Гадинката бръмкаше неведомо откъде. Да следва водача си, да рови наоколо и да внимава за насрещна кола? Не правù три работи наведнъж, ще ги оплескаш. С прискърбие заряза камиона, отби и се докопа до средството за жизнеспасяващи съобщения. Спас беше. Лекарството намерил – „... но казаха, че не е толкова спасяващо – предпазливо завърши той. – Знаеш, отдавна съм само администратор, но питах и... ъ-ъ... да го наречем жизнеподдържащо.”
Та ако Кирил не е на път, да изчака до сутринта.
– Близо съм до София – отряза Кирил, – и гоня камион да го следвам. Може да си прав, но в цялата гадост напоследък само това зависи от мен – да намеря триклетото лекарство. Разбираш ли, да направя нещо, а не да обикалям безпомощно около болницата.
Спас говореше, но Кирил изключи. Даде мигач... и онова чудо бръмна отново. Този досадник – и приятел в нужда – май си чакаше благодарностите. Вдигна:
– Спасе... – започна, но го прекъсна едва доловимо гласче:
– Обаждам се да ти кажа, че още съм жива – каза тихичкият гласец.
– Дръж се, моето момиче! – нечакани сълзи го задавиха. – Дръж се!
„Живей! Моля ти се, живей!” Това ли искаше да добави? Маги беше изключила.
Кирил бавно изкачваше стъпалата на болницата, любовно притиснал плика с четири шишенца – цели два милиона единици – от лекарството. Идваше навреме, щяха да го ползват веднага. Венозно, така казаха.
Отзад остана кошмара от пътуването, кишата, дето го бутнаха и въртяха, той се добра до тук с драгоценния си товар.
На стълбището към първия етаж – реанимацията беше там – се сблъска със същата онази санитарка. Която го беше гледала особено.
– Ето! – съобщи гордо. – Нося Гордокса, дето никъде го няма.
– Тя вече не се нуждае от него – тихо отговори санитарката.
– Моля? – Кирил не разбираше. – Та нали...
– Нея вече я няма – още по-тихо каза жената. – Отиде си.
Много бавно Кирил разбра думите на жената от стъпалото над него. Маги си беше отишла, това казваше тя. Отишла си тихичко и завинаги.
Гордокс? Тикна в ръцете ù безполезния плик и си тръгна. Честно ли? Остана сам, ненужен и натъпкан с неизпълнени обещания.
„Ако има прераждания – мислеше тъпо, – ако Маги отново е наказана да попадне в тая проклета от Господа земя – ще намери човека. Той ще я заведе да топне ръка в морето и на Охридското езеро. Ще слуша стихове с посвещения. Ще заслужава да живее до нея.”
А той? Още там, на стълбището, част от него изчезна безвъзвратно. Остатъкът все щеше да се довлачи до края на пътя.
–––
30. 12. 2008 год.