автор: apostolicia

Видях го. Ама съвсем случайно. Докато избирах плодове, докато ги подавах да ги премери продавача, докато плащах – така, някак случайно, главата ми се завъртя надясно, клепките ми трепнаха и очите ми се фокусираха в неговите.
Той също ме видя. Ако беше книга, тук щеше да е написано: „ Той впери поглед в нея, за миг се почуди дали е тя в действителност, или паметта му си играе лоши шеги. После осъзна, че това е тя наистина. Огледа се крадешком по навик, въпреки че не беше с жена си, и чак тогава тръгна към нея, без да е сигурен дали трябва да се усмихне, или да си придаде сериозен вид.” Само че не беше книга. Беше съвсем действително! Колебанието му не трая много дълго, явно наистина беше сам. Надявах се, че тя е някъде наоколо, за да избегна срещата, която не бях сигурна, че не желая. Уви! Колкото повече се приближаваше той, толкова по-трудно ми беше да отлепя крака от земята и да тръгна в друга посока, да се влея в тълпата и да му избягам. Със сигурност нямаше да си направи труда да побегне след мен. Още се чудеше дали да се усмихне или да се държи строго. По устните му играеше една полуусмивка, която играеше и на всяка снимка. Моя снимка. Дъщеря съм му, всички ме обвиняваха, че приличам на него.
- Здравей, Лейси – протегна ръка, най-после достигнал до мен през тълпата. - Радвам се да те видя!
Бих му отвърнала: „Едва ли”, но беше искрен. Подразни ме странното му обръщение, но той го разбра и побърза да парира възраженията ми:
- Знам, че е странно, но още не мога да свикна с идиотското име, което ти даде майка ти.
- О, моля те! На 21 съм! И ти още не можеш да свикнеш с името ми?!
- Мда, сега ще ми кажеш, че е трябвало да стоя повече край теб, за да свикна.
- Не, няма да ти го кажа, което не значи, че не го мисля. Освен това мама е имала достатъчно основателна причина да ми даде „това идиотско име”, ако не ме лъже паметта по него време любимата ти метреса се е казвала така, поправи ме ако греша.
- Не грешиш – сведе очите си, очите ми той. – Какво, задънена улица ли стигнахме или може да пием по нещо?
- Имаш време за мен?
- Знаеш, че съм добър крадец, ще си открадна.
Знаех, че е добър крадец. Нали през всичките ми 21 години все това ми натякваха – "също като баща си си, лъжкиня и крадла на чужди любови и чужди сърца". Сигурно щеше да намери подходящо оправдание, че е закъснял. Жена му го държеше изкъсо, бях чувала. Не я бях виждала. Трябваше да е истинско чудовище. И до днес ми е чудно как при все таланта си на лъжец и крадец, не беше откраднал време за нас през всичките тези години. Очевидно не е имал желание, може би нейните деца му бяха по-забавни...
- Искаш ли да ме попиташ нещо? – разбра, че ме тормози някакъв въпрос, когато седнахме най-сетне и ми поръча от любимото ми мартини. Не си зададох въпроса откъде му е известно какво искам и какво мисля.
- Всъщност да. Защо след развода не ме потърси?
- Знаеш, че не е вярно, нали?
- Знам, че не си бил достатъчно настоятелен! Осъзнавам, че не е лесно да се живее с човек като мама, но двете неща нямат нищо общо! Защо не ме потърси?!
- Исках да взема една от вас...
- Искал си сестра ми, това ми е повтаряно достатъчно дълго! Знаел си, че не е твоя дъщеря и пак си поискал нея, не мен.
- Истината е, че не исках и нея, просто не бях сигурен дали е моя или немоя...
- И реши, че ангажиментите ти са свършили?
- Всъщност не, опитах се...
- Всъщност проблемът е, че си се опитал. Ако се беше заел, може би нещата щяха да бъдат мъъъничко по-различни, а?
- Има ли друго, което би искала да ме попиташ?
- Да! Трябва ли да умреш, за да разбера, че съм имала баща?
Очите и на двама ни потъмняха еднакво с еднакво-зеленото си, двамата побледняхме в яростта си по аналогичен начин и се въздържахме да не избухнем с едни и същи мисли. И си тръгнахме идентично, но в различни посоки. Последната среща с баща ми.
Още не съм събрала сили да отида на гроба му...