Бих могла безвъзвратно в теб да се загубя
и хубаво би ми било да си живея аз така,
но гласът на мисълта си, успяла да разбудя,
ще търся вечно посока нова в моята ръка.
Ще бродя из гори и планини далечни,
ще пия от живота като лакомо дете,
така ще се наситя с емоциите вечни,
че учестено ще забие моето сърце.
А някой ден, ще изградя ограда,
която да не можеш ти да прекачиш,
за да предпазя себе си от болката,
способен само ти на мен да причиниш.
Ала едва ли ще успея да избягам
от това, което всъщност съм...
И ръка към теб навеки ще протягам,
докосвайки те нежно в полусън.