автор: iszaard

Времето на Хермод - само няколко дни от годината, в които дъха на света се сгъстява за да стане оловно-тежък и звънтящ в ушите – жегващ леденосребрист метал. Стаява се високо – плътен сив облак, спуска се ниско - дихание в тревите, помита яркочервените листа, и те - малки вихрушки студена светлина, забравили напълно довчерашния си живот, политат надалече, чак до океана, който като влажна и тайнствена мъгла обгръща отвсякъде островите на Свалбард. Един, втори, трети... Редица от черни островърхи шапки, бълващи тънки струйки дим. Камънаци, рехави поля и почти отвесни, грапави планини. Скали, вода и нещо между тях, но не в пространството. По-скоро усещане, което изведнаж става видимо, на цвят мътно, сивозелено, жълтокафеникаво, и още...бяло.
***
Зад гърба на Вухол сивите сълзи на водопада правеха деня да изглежда още по-студен. Седеше току пред дома си с лице към Мочурищата, загледан в нещо, което само той би могъл да види. Отвреме на време триеше ръце една в друга, по-скоро по навик, разсеяно. Беше вече стар. Едва ли помнеше колко, пък и това бе без значение. Навярно преживял поне сто зими се бе научил да не забелязва. Отброяваше времето с ударите на сърцето си. Повече жълто, отколкото бяло, набраздено от времето, лицето му напомняше горяща свещ. Плаха, мъжделива и постоянна.
Вухол никога за нищо не се тревожеше. Дъхът му бе спокоен и благ, не по старчески свеж. Това можеше да се види отвън. А отвътре - страх. Наистина, не онзи, обичайния, а копнежите не сърцето. И не онези, глупави, плитки очаквания за щастие, които разкъсват между две лета младежките сърца, а глухо, напомнящо пустотата на зимна поляна туптене. Смръзнало, чуждо на всяко обяснение саможиво бърборене, което познават само доброволно избралите самотата.
Вухол живееше между две земи. Ни в едната, ни в другата. Живееше с други думи, малко в земята на хората и още, по-малко или повече в земята на боговете. Хората, по-объркани и от най-чудните му сънища, не искаха да си спомнят за него. Асите, толкова хора, колкото планините са поля, а езерата - морета, се вълнуваха единствено от дълга - безплоден и същевременно безкрайно плодовит в себе си дар на безкрая. И Вухол - по средата. Разбира се, за всеки отшелник бе чест да брои капчиците на звездния водопад, да отмерва стъпките на времето по листата, да слуша как вятъра шепти приказки. Но не съвсем!
Вухол слушаше нощта. И тя, безкрилата, му разказваше, че живота и смъртта са едно, и бездната и безкрая... Че всичкото щастие и презряната самота са едно. Че дървото, синигерът, блатните птици и мочурищата са все усмивки на едничкото. Живееше старикът в безвремие. Дни и нощи, в топлина и студ, в суша и под продънено от влага небе. Живееше си необезпокоявано. Безплодно... И ето, че сърцето затуптя. Забравеното човешко сърце. Първо туптя тихо, после отчетливо. Накрая задумка като барабан на задушница, отмерващ ритъма със сърцата на мъртвите. Призоваващ ги да заживеят отново, да се бият отново, да плачат отново и да се радват на доброто и злото, на деня и нощта и на времето, което е едновременно корен, цвят и плод - безкрайно, лъчисто-розово небе, ухаещо на задушливо нежна, млада смърт.

Гледаше Прибаол - селце между две земи. Мочурищата, от които хората с мъка изкарваха прехраната си и планините. Мочурища от край време наричаха средните земи - ниски, слабоплодородни поляни, които като големи разлати лодки плаваха из океана. Те принадлежаха на хората. Под тях, в долната земя, клокочещи, способни сякаш всеки миг да излязат навън под променливото небе на белия свят, живееха душите на радостта и скръбта, на живота и смъртта, на отчаянието и надеждата, на растенията и животните, на скалите и земния огън, на реките и езерата, на моретата и океаните - сълзите на всички сътворени неща.
В горния свят, чиито порти се криеха там, където планинските върхове докосват небесния безкрай, можеха да отидат малцина. Говореха за тези, че при сътворението, още преди да се родят от майчината плът, са били орисани да висят между световете, точно като есенни листа, напълно осъзнати и в същото време лишени от собствена воля. Вухол добре знаеше всичко това и много отдавна, още когато бе млад го бе приел, повече с радост, отколкото с тъга.
“Много отдавна”. Тези две думи смущаваха сега сърцето му. Тревога пълзеше по клепките, нажежаваше дланите. Необясним страх от нещо, което бе заровил дълбоко в себе си, и което сега, твърдоглаво, неумолимо си пробиваше път навън. “Много отдавна”. Търсеше Вухол корена на този смут. Търсеше листата и клоните. И като мислеше, все поглеждаше Прибаол. Там, съвсем наблизо беше причината. Ясна, но немислима и неприемлива, като всяка истина.


***
Исзаард бе император и жрец. Владетел на свят, заемащ в човешките души място точно колкото капчица скреж. Защо бе така, лесно може да се предположи. В топлите дни от годината никой не се сеща за студа. Хората забравят зачервените бузи и премръзналите ръце веднага, щом свалят тежките зимни дрехи и омаяни от розово-белите цветове на пролетта хукват да дирят новия късмет. Странни са те! Мерят доброто и злото с някакъв свой мъничък аршин и съвсем не се интересуват какво става отвъд собственото им усещане за живот. Още почти момче, Исзаард мислеше много за тези неща и особено след като пое на свой ред отговорността на трона. Не, че не се чувстваше готов. Напротив. От деня на своето раждане бе подготвян да мисли и чувства като император. Бе свикнал да се наблюдава много внимателно, както правеше и с всичко останало и с годините осъзна, че не може да понася грешки. Баща му, император Иссувех, винаги точен в думи и дела, бе добър повод за това. Исзаард бе следял съсредоточено всяка негова стъпка и остана с убеждението, че слабостта може и трябва да бъде просто възможност, която никога не се случва. Вече владетел, обграден от същества, които му служеха вярно, тъй както бяха служили на неговия баща, започна все по-трудно да прощава.
В красотата му липсваше само едно – ведрината на младостта. Когато погледнеше отражението си в някое от многобройните огледала на двореца често му се искаше да изкрещи: "Защо? Защо ми е нужно това!?" Очите му, мрачно-сиви като северния океан, не намираха отговор нито в кротките дълбини, нито в бурите на чувствата. Косите му, по-черни от крило на гарван не политаха с устрем към нищо. Ръцете му - възлести и плътни като планинските дървета, не искаха да докоснат никого.
Светът, който Исзаард управляваше, би могъл да бъде назован Покривало. Свят, малък като прашинка лед и в същото време толкова обширен, колкото може да бъде само въображението. Като жрец, Исзаард знаеше и се опитваше да разбере тези неща, доколкото въобще можеха да бъдат разбрани. Понякога, напълно отчаян от скромната възможност да бъде възприет или описан безкрая, той замълчаваше. Мълчеше дни, седмици... Мълчеше без никаква видима причина.
Служителите, хора, които, кой знае защо държаха да го нарекат "приятелю", всички споделяха едно мнение: "Исзаард е чудо!" В тази похвала жрецът лесно откриваше лицемерие. Ала сърцето на императора се ласкаеше. Страх и очарование вдъхваше Исзаард. Очарованието на страха.
Освен да мисли много, той обичаше да се усмихва. Да бъде видяно подобно нещо обаче бе цяло събитие. Но случеше ли се, онзи, който бе имал щастието да се озове наблизо, получаваше отплата за всички горчилки, които бе преживял поради суровия нрав на господаря си. За малко, може би за няколко мига, се превръщаше в нежен, многоцветен слънчев лъч. Как ставаше това, никой не можеше да обясни. Още по-малко да попита. Самият Исзаард предполагаше, че това са излъчвания на сърцето му, на което съдбата наложи да бъде мразовито. Обясняваше си го със самия живот.
Императорът ценеше топлината, както се цени нещо, което липсва, знаеш, че съществува и е оставило у теб далечен, но приятен спомен. Никой не предполагаше, че има нужда от нея. Бяха убедени, че е студен по природа. И действително трябваше да е такъв.
Обичаше също да слиза в Мучурищата през някой особено топъл пролетен ден, само за да усети гъдела на разтапянето. Тогава сърцето му сякаш започваше да капе, да се стича на малки белезникави сталактити, да пари крайчеца на очите; достигаше устните, които потрепваха от вълнение. Най-сетне той сядаше сред някоя поляна и за няколко минути се отдаваше на наблюдение. Гледаше хората и животните, плодните дървета. Често му се искаше да отиде при тях. Да ги погали. Да си поприказва с някои добродушен селянин на чаша бира или две. Повече не можеше да иска.

***
Веднъж се застоя при знахаря на Прибоал. Планинско селце с добри хора. Знахарят се казваше Олав. Трябва да е бил на около тридесет, когато Исзаард влезе за пръв път в къщата му. В началото човекът не го разпозна или просто беше предпазлив. Предложи му да седне. Сподели с него скромната си вечеря. Геройски понесе мразовитите светлини, излизащи от очите на Зимата. Не показа с нищо страха си, при все че се усети свойственото му сияние.
Исзаард остана впечетлен от достойнството на този човек. Гостува му месец и половина. В къщата му. На съседното легло. Толкова го хареса, че не искаше да се разделят. Представи се за търговец на медни съдове. Стигна до там да излъже, че е претърпял злополука и силния удар в главата му е отнел паметта. Не можеше да се сети за името на родния си град. За своето име дори. Стоката беше налице, така че нямаше в какво да бъде упрекнат. И Олав прие с усмивка историята.
По онова време императорът на зимата беше още неопитен. Нямаше и година, откак взе скиптъра. Лудории шумоляха като гълъби из главата му. Не му даваха мира. По-късно, вече помъдрял, много пъти съжаляваше за непредпазливостта си към този човек.
Една вечер, през следващата зима, реши да посети своя познайник отново. Изправи се пред вратата, на която висеше червено звънче. Загледа се за миг в овалното му телце и се усмихна: "Нова година." Почука.
След няколко секунди на прага се показа Олав. Зимата се загледа се в лицето с изсъхнали, заприличали на мъртви листа очи, светло-сини, почти бели, с мигли, заскрежени от сняг.
- Влез страннико. - стопанинът сложи ръка върху рамото му и го издърпа в топлата стая. Исзаард усети, че се изпотява. Опита се да размърда замръзналото си лице, да освободи вкочанените скули. Ала сърцето му крещеше. Нямаше сили да си прости.
Олав беше олисял. Нямаше косъм на темето си, а от голата глава непрестанно капеше скреж.
""Едва не съм го убил с моите капризи." - прошепна на себе си Исзаард.
- Не се безпокойте, господарю. Вие не знаехте. А аз не исках да Ви отнемам радостта.
- Нима си ме познал? Очаквал си, че така ще стане?
- Не съвсем. Само предположих. След като си тръгнахте накрая, мислех, че ще умра, но не се получи така. Просто изгубих косата си. Какво толкова!
- Съжалявам, човече. Наистина съжалявам...
- Зная. За това не Ви съдя. Вие сте си такъв. Не можете да се промените.
- Сигурен ли си, че не мога?
- Е, можете, разбира се, но всички ще платим скъпо за това. Вие също.
Исзаард искаше да попита нещо, но думите не идваха. Погледна пак към лицето на стопанина и разбра. Беше безсмислено да настоява. Гологлавият мъж въздъхна и понечи да прегърне Исзаард. И двамата млади, с чистите си сърца осъзнаха, че са станали приятели. Всеки от тях го мислеше, но не продумаха.
Когато Зимата зави зад ъгъла на улицата, Олав най-после затвори вратата си.
Една сутрин, когато излезе да почисти снега, видя кошница, покрита с наметалото на Исзаард. С разтуптяно сърце я внесе вътре. Започна да маха една след друга няколко вълчи кожи. Остана изумен. В нея спеше малко момченце.
Исзаард, Исзаард! - разплака се Олав - Отне сребро, даде злато. Какво е едно голо теме, в сравнение този прекрасен, малък живот!


***
Зимата обичаше да се застоява в сенките на дърветата. Избираше някое старо дърво, извисило клоните си тъй че всеки да може да го види отвъд баира. Присядаше с кръстосани крака. Засвирваше някоя песничка с полусвити устни. Усмихваше се на птичките, които любопитно накацваха наоколо, винаги щом чуеха някой да им подражава. Сякаш се радваха, че иска да научи техния език. Гледаше как пълзят мравките, засичат го с малките си очи и се опитват да заобиколят, но никога не успяват.
Една сутрин се излегна под любимия си бряст. Първо му говори дълго. Прегърна го с трептящи от вълнение длани. Опита се да чуе отговора. Остана доволен. Дървото шумолеше радостно с голите си клони. Сякаш бе стопанин, на който е дошъл скъп гост, донесъл му е подарък и много го е поласкал. На Исзаард се искаше да е така. И вярваше на чувствата си. Често се натъжаваше, че всички се страхуват от стъпките му. От очите му. Но защо избягваха сърцето?! Защо никой не искаше дори да чуе, че зад мразовитата повърхност тупти нежно сърце, което жадува да обича и да бъда обичано, на което да се доверят и което да очакват с радостен трепет.?
Само две същества на този свят бяха преодоляли страха си - един селянин и това дърво. Човекът го покори със смелостта си. С онова истинско приятелство, което само сърдечната обич може да подхранва. Прие го въпреки измръзналите си дробове и олисяла глава. Прие го като дар или особен урок от живота. Исзаард разбра, че той има всичко, освен едно - живо същество, за което да се грижи и на което да предаде мъдростта си.
"Колко е хубаво когато знаеш, кой подарък е най-скъп за сърцето на приятеля. Така можеш да го направиш истински щастлив.", мислеше често Исзаард.
Той беше Зима, но не по призвание, а по стечение на обстоятелствата. Работата не му бе по сърце. Понякога упрекваше съдбата, че си е направила безвкусна шега с живота му, но нямаше какво да се направи. Разбираше, че с малко повече желание би могъл да бъде наречен "срам за дедите си", но това не бе от особено значение. Знаеше какво трябва да прави и го правеше, без усърдие, без страст, без симпатия дори. За него трона на ледения свят не бе нищо повече от досадно задължение.
Исзаард беше толкова улисан в мислите си, че забеляза сянката, едва когато притъмня пред очите му. Погледна изненадан нагоре. Почти се засмя. Някакво малко вълче потропваше с несигурни лапи по снега току пред опънатите му крака. Извиваше още тънкото си вратле към него за да го подуши. Трябваше само леко да протегне едната си ръка за да го улови. Усети гладката, още пухкава козинка под пръстите си, топлината и нежния мирис на младостта, тупкането на малкото сърце. Вълчето сякаш не се боеше. Навири към него муцунка и почти го целуна. Имаше грапав розов език, тъничък и любопитен. Исзаард му заговори тихо. И понеже мъничето не прояви никакъв признак на нетърпение, реши да види какво ще стори и го пусна. То погледна мъжа с изненада, завъртя се няколко пъти около късата си опашка и се настани до бедрото му.
Беше напълно покорен от грацията на животинчето. Опита се да не му обръща внимание, но не постигна много. След половин час то още лежеше до него неподвижно. Само отвреме на време се протягаше за да близне лекичко ръката му.
- Хей, мъниче. Да не би да ме харесваш? Не ти ли е студено, миличкото ми? - погали го зад щръкналите уши.
Вълчето продължаваше да го гледа ококорено и много спокойно.
- Ха така! И какво да те правя сега? Тук ли живееш? Май си съвсем самичко, или греша? Исзаард прекрасно знаеше, че няма да получи отговор, но му беше достатъчно да следи златните точици в очите на животинчето. Да се наслаждава за пръв път в живота си на такова доверие.
После почти се уплаши. Бяха минали часове. Небето отдавна смени цвета си. Светлината се скри отвъд скромните възможности на очите. Остана само усета и мириса. Вълчето стоеше до него все така неподвижно, втренчило особените си очи в лицето му. Сега се мяркаха само златните точици.
-Цял един ден от моя живот, и все до теб! -Исзаард се смееше. - Какво си ти, че успя да ме покориш? Нима си чудо, мое мъничко вълче. Обещай ми, че утре сутринта, когато се върна ще видя отново сладката ти муцунка, блесналите ти очи и тези милички крачета. Обещаваш, нали?
Исзаард заизкачва хълма. Почти бягаше. Дали от радост или от мъка. Все едно. Но сърцето му щеше да се стопи от нежност. Толкова топли бяха гръдта му, очите и за пръв път докоснатата душа.


***

Исзаард знаеше, че всеки от предците му поне веднъж в живота си е проговорил истински, сторил е нещо необратимо, показал се е като жрец. Често се запитваше какво е накарало предните императори да действат. Ако съдеше по собствените си чувства, трябва да е била самотата им. Например баща му - Иссувех, имаше слава на романтичен император. Неговите зими бяха по-скоро спокойни, не изобилстваха с виелици и ледни струпвания. Нямаше жертви на гнева му. По време на царуването му хората живееха добре. Планирано. Винаги знаеха кога ще дойде и в кой ден ще си отиде Зимата. Обичаше да се оттегля в ледения си дворец високо в планината и не слизаше оттам до ръба на късната есен. Трябваше листата буквално да прогният, да се превърнат в жълтокафеникави петна, мокри от дъждовете. И точно миг преди в умовете да се породи безпокойство за посевите и на хората да се доще малко студ, Иссувех се появяваше в цялото си великолепие от тихи, сипещи се с нежна лекота бели снежинки. Наставаше радост. Идеха празници, още по-прекрасни заради разпалените семейни огнища. Понеже уважаваше традициите им, хората го обичаха и почитаха като истински крал. По-добър от земните крале.
Един ден, когато бил още в разцвета на силите си, до сами портите на двореца се добрала някаква уморена, почти замръзнала жена. Вървяла дълго. Разпитвала. Плакала и се молела някой да й покаже пътя към владенията на Зимата. Учудените хора я насочили. Започнали да й дават храна. Подарили й даже куче, за да я пази по пътя. Така след месеци упорито търсене накрая достигнала целта си - сърцето на император Иссувех.
"И, което е най-любопитно..." - мислеше Исзаард - "Те бяха щастливи до смъртта й. Наистина щастливи. Зимата и една обикновена жена."
Спомняше си топлите очи на майка си, нежния й скут. От нея струеше спокойствието на обичана жена: "Трябва да е била много смела. Или пък лудо влюбена. Какво по-голямо удовлетворение за един човек от истинската, вярна любов! Щастливец е бил баща ми. Сега разбирам, защо никога не прояви жестокост. Защо хората не се страхуваха от него. Напротив, почитаха го."
Бяха изминали десет години откак майката на Исзаард почина. Старият вече император извика сина си. В очите му, загледани в безкрая на заснеженото небе, имаше сълзи.
- Сине, време е и аз да те оставя. Уморих се. Не ми се управлява повече. Искам най-сетне да си почина – каза Иссувех.
- Какво ще правя без теб, татко?! Не си тръгвай, моля те.
- Трябва да поемеш по своя път. Не се страхувай. Зная, че няма да се провалиш.
- Аз нямам твоята увереност. Спокойствието ми е колкото прашинка лед. Мисля, че няма да се справя...Всички тези хора, които ще очакват да бъда безгрешен, винаги справедлив..., говореше Изсаард на баща си.
Иссувех се усмихна. Загледа се в очите на сина си и въздъхна.
- Не е нужно винаги да бъдеш справедлив. Повярвай ми. Доброто и злото рядко се познават от пръв поглед. Просто не се плаши. Така ще правиш по-малко грешки.
- Ти никога не си грешил!
- Ти не знаеш какво сторих преди години..., промълви бащата.
- Едва ли е било нещо лошо. Винаги си бил добър.
- Добра беше майка ти. Аз бях просто Зима. Не исках да бъда сам. Това е всичко.
- Не разбирам.
- Аз извиках майка ти тук. Откраднах й сърцето.
- Как така?
- Харесах я, както аз си знам. Тя беше мило момиче, със своите по женски наивни мечти. Повярва ми и ме последва дотук.
Исзаард го погледна баща си с недоверие.
- Да. Аз я насочвах по пътя. Шепнех й тихо в ухото, както вятърът шепне на дърветата. – шепнеше Иссувех- Прилъгах я. Омагьосах я. Както искаш ме разбирай. Но онази, която ти познаваше като своя майка, беше просто ледена сянка на жената, която обичах. Накрая и сянката изгубих...


"Все пак мама е била щастлива. Чувствам го. Искам да е така. Друго не бих могъл да понеса.", мислеше Исзаард докато в първите часове на следващия ден вървеше към любимия си бряст. Сърцето силно туптеше в гърдите му. Очите му затърсиха вълчето.
Усети, че изтръпва от вълнение. Беше там, сгушено в едно хълмче от навяти снежинки. Докосна го леко с връховете на пръстите си. Вдигна го високо за да го разгледа по-добре. Крачетата му виснаха във въздуха.
- Моята повелителка на вълците. Ще те нарека Вирсзала.

На няколко крачки от Исзаард друго вълче оставяше с малките си лапи тъмни петна в снега.


***

Девойката се бе излегнала върху голяма мраморно-снежна скамейка в близост до една от студените бели стени. Отвред все те – тягостни, също като нейния домакин. Трябваше ли да бъде щастлива от обожанието, което виждаше в очите му всеки път, когато се спираха на бледото й, крехко лице, леко затъмнено от дългите клепки. Можеше ли да грее сред ледовете на неговия свят.
Не помнеше дните, в които той, вечно младият и непроменящ се император на зимата я бе подслонил в дома си. Нито първите думи, които бе дочула да изрича или първата усмивка, с която я бе дарил. От тогава минаха много дни, години, които се сливаха във вечно въртящ се цветен кръг – зима, пролет, лято и есен... Колко бяха годините, не знаеше. А и нямаше смисъл да брои. Живеейки до Исзаард, в неговото дихание, тя бе придобила малко от онова, което отличаваше него самия от людете, от животните и растенията. Подобна на океаните, на черните скали, на пещерите и ветровете, тя винаги оставаше една и съща. Преподновяваща силата си с всеки полъх, с всяка вълна и копнеж на времето. Седеше, сгушена в неговия дворец, седефено бяла в скромната си одежда. С устни като току-що разцъфнали цветя, плахи и още незапомнили страстта. Може би, само тази на очакването. Исзаард влизаше и излизаше от съзнанието й, както само студените ветрове могат. Прокрадваше се, връхлиташе я, брулеше нежното й лице, погалваше я със свежата си ласка, после отмираше, изчезваше нейде далече, в непознатите и омайни Мочурищa.
Исзаард. Той бе същия като преди. Добър с нея. Лош с другите. И не точно добър или пък лош. Тя, научила всичко и нищо от него, най-добре разбираше. Ала не разбираше съвсем. Сега го виждаше от своя ъгъл, кък пристъпва без да бърза. Гледаше очите му, замечтани и потайни като най-тъмни кътчета небе или открити и парещи като току-що разпален огън и й се искаше да го докосне. Ала това бе страшно, неприемливо. Нещо, което не беше и никога нямаше да бъде неин дом и неин свят – неговите длани.
“Ти ме обичаш”, шепнеше тя и в очите й грееше надежда. И грееше пряко волята й, защото се ядосваше на ненужните си чувства. Той, Исзаард бе неин домакин.. И нищо, никога повече.

“Кога се сливат душите?”, мислеше Исзаард в другия край на залата. “Защо тъй много красота, светлина, мрак или пък страх има помежду ни?” Гледаше внимателно тъжните светлини на полилеите, седефените покривки върху скриновете, снежните завеси на прозорците, изглеждащия безкраен сиво-мраморен под на двореца - огромни, останали от незапомнени времена желания на дедите му. Сви устни и приближи. Неговата малка, смела и чиста Вирсзала мълчеше. А мълчанието й бе непоносимо. Искаше да я попита. Да докосне топлите й коси, да погали белите длани и да я помоли да му каже, къде е скрила пламъчетата в очите си, доверието и близостта. Къде е скрила радостта си.
- Искаш ли да дойдеш с мен? Гласът му прозвуча неочакван, малко неестествен.
Сега погледна очите му отблизо. Не бяха тъй тъмни, нито пък страшни. Просто кътчета сиво небе.
-Къде?- отвърна Вирсзала с прикрито вълнение.
Императорът много сухо, като спираше на думите, отвърна.
- В Мочурищата. Нали това искаш? Или...не?!
Сенките на клепките й се удължиха, чак до фината извивка на шията. В нещо като усмивка, сгушена в себе си и неловка.
- Разбира се! Ти искаш ли? - Вирсзала скочи и почти докосна тялото му със своето.
Исзаард не отговори. Само втренчи очи в лицето й, вдиша дъха й. Сякаш за да се увери, че е успял да отгатне желанието. Така беше. И нещо повече. Но, това сега бе дълбоко заровено в съзнанието му. Твърде много бе отдаден на съвършения, почти тревожно щастлив миг на близост.


***

Беше есен, гъста и кървавочервена и недрата на земята сякаш с последно, нямо страдание бълваха оскъдна, но много чувствена топлина. Полята, мочурливи, несигурни, на повърхността, топли към дъното - шепнеха.
Двамата вървяха мълчаливи един зад друг. Почти допираха телата и докосваха ръцете си в миговете и на местата, които позволяваха да крачат редом. Вирсзала, поруменяла от ветреца, с блеснали очи, почти подскачаше пред него. А Исзаард, мълчалив в себе си, току се усмихваше на птичките, на небето, сладко надвиснало над тях като мек, фино изпреден воал...
Хрумна му, ей така, ненадейно и едновременно с това сякаш дългоочаквано, да я заведе при своя бряст, после при водопада, при нежните клони на единия, при хладните сълзи на другия, може би за да измие, да очисти сам себе си от всички ненужни въпроси, от причините за нетърпимата си и глупава тъга...
Полята като тайни - бъдещи и минали мигове, пълни с тревога и покой - вървяха през тях. Тя знаеше как, винаги бе знаела, и Исзаард не я докосваше. Само гледаше как пристъпва, отвреме на време помръдва неспокойно рамене, понечва да се обърне, но не смее.
Сега брястът шумеше сякаш повече от обичайното. Стори му се, че размахва клони и се навежда за да ги прегърне, както винаги, но този път двамата. Прегърна я и той, както беше гърбом. Не я обърна към себе си. Стоеше тъй, загледан в дървото и отвъд него, с треперещото й тяло в ръце. Не я обърна и после, когато над главите им закапаха влажни листа, мракът се сгъсти и нощните птици надвиснаха като черни сенки над главите им. Държеше я, като да беше хладно листо, първо слънчево жълто, после кафеникаво и накрая мътно като нощта
- Искам да те видя, Исзаард. - За пръв път го нарече по име.
Обърна я към себе си и плътно опрени един о друг, те останаха загледани в неопределените си скрити лица. Всеки със собствената си надежда.


***
Утрото, розово-червено, ухаещо на дървесна влага, изстинали треви, тук-таме напръскано с птичи пера, също мокри след нощта; необезпоковано от лай на кучета, крясък на уплашено пернато или на друга някаква твар, ги завари в Мочурищата, мълчаливо, унесено в нежна съпричастност. Мълчаха и те - двама вечно млади, незапомнили младостта.
Само водите – тежък вертикален стълб, идващ сякаш от самото небе, се спускаха с тежък грохот и превръщаха мнимата си цялост в хиляди сребристо- прозрачни частици.
Исзаард се стресна едва, когато слънцето нашари струите и капчиците. Тогава, някак естествено, сладостната и невинна радост на младостта се вмъкна в гърдите му и те, сякаш сами подеха думите. Съчетаха ги в мисли, а мислите, в цял порой от хубави неща.
-Искам да бъда винаги с теб, Вирсзала. Както зората - млада всеки път, всеки път различна и същата; огнена и чиста като най-първия полъх на желанието. Ти и аз сме един и същи лъч от тази безразлична и любяща вселена. Безразлични и любящи, истински и фалшиви, познати и все пак недостижими...
Говореше. Като да бе говорил на Онази, която още с първите думи назова. И нищо друго освен говорене не остана. Само думи – порой от изворна вода. Той искаше, и вярваше в цялостта с другото същество, което сам бе създал от самотата си. Искаше, и вярваше, че близостта е нещо постижимо за създадените един от друг. Не за другите. Само за тях.
Вирсзала слушаше. Щастлива, че проговори; трижди нещастна от чутото. Така ли бе? Или чувството, че е в нещо лъгана отекваше по-силно отвсякога и заглушаваше обичта и силното желание да докосне и приюти душата му. И нима наистина в нея нямаше нищо друго освен неговите вечно търсещи очи, това сърце – капризно и алчно за красота, освен тази душа, сияеща със съвършенна пустота.


***
Беше късна есен - месецът на Хермод, и Вухол все по-тревожно поглеждаше към село Прибаол. Гърдите му се свиваха и отпускаха учестено, ръцете се къпеха във влага, защото сърцето, неговото винаги умерено сърце, сега препускаше с все сила из непознати краища, неосветени и плашещи с твърде осезаема, но необяснима опасност.
Гледаше отшелникът, присвиваше очите си срещу слънцето. Вслушваше се във вятъра, проследяваше непостоянния му ход, до горите, високо в черните планини, до равнините, до селото, с танцуващи пушеци над къщите. И накрая се реши.
Събра малкото си багаж – няколко дрипи, малко храна за из път, торбата със сушени билки, току виж се наложи да помогне при болен и лека-полека, с натежали крака заслиза към мястото, където не бе стъпвал от години.
Слънцето тъкмо бе превалило най-високата си точка на небето, когато старецът мина покрай най-крайните къщи на селото. Същото си бе! Само тук таме някоя прясно боядисана врата, някое хубаво израсло дръвче, някое куче да го залае.
“Хм!” – повтаряше Вухол и сменяше гримасите на лицето си. “ Какво да им кажа?!”
Докато се питаше така, кимаше и сам си отговаряше наум, напреде му се изпречи новата къща, тази, дето му отне спокойствието и съня.
“Защо ли? Защо, аз стария дръвник се вълнувам от някаква си къща?” И пак същото:“ Как да им кажа? И какво?...”
Отмина, и тъкмо да тръгне към къщата на стария Хат, когато оня, ей тъй от нищото сякаш, му се изпречи на пътя.
- Ха! Каква изненада, богове! Какво те води насам, отшелниче? - Хатпирт, който винаги бе обичал хубавото ядене и пиене, и сега предъвкваше нещо из устата си. Думите му излизаха с леко скрибуцане, но за това, разбира се, имаше добра причина.
- Ех, братовчеде, в добро здраве си, виждам! – каза Вухол вместо поздрав, като леко се подсмихна към търбуха на старейшината.
Хатпирт понечи да се намуси, но изглежда размисли и на едрото му червендалесто лице се появи добродушна усмивка.
- Към мене си се запътил. Тъй мисля аз!? - Понатърти думите си, сякаш между другото искаше да добави, че другояче не би могло да бъде.
Сега Вухол също се усмихна широко и подаде сухата си ръка:
- Хе, хе! Не си се променил.. Все същия твърдоглав и надут селянин си!
Днес Хатпирт бе в настроение и никак не искаше това да се променя, въпреки, че имаше достатъчно основания да нахока стария чудак. Само преди месец мършавия му, невъзпитан и с проклет нрав братовчед кой знае защо реши да спасява някакви лисици, дето само поразии вършеха в онези дни. „Ех, този Вухол. Все някоя дивотия ще измисли!” Почеса рошавата си брада, та да се поуспокои. И тупна другия по рамото.
- Хайде. Ще те водя у дома. Нали тъй, при мине идеш? - каза с по-мек тон и без да му мисли много се врътна към къщата си. Вухол го последва като гледаше якия му гръб. Този човек беше добряк, без съмнение.


***
Времето си течеше, а Вухол само се почесваше, ту по оредялата коса, ту зад ушите и като се чудеше какво да каже, цъкаше с език.
В това време Хатпирт, който не бе от най-големите познавачи на човешката душа, пък и никога не бе искал да бъде, вместо да се чуди много-много, запретна пооцапаните си ръкави и се зае да запари чай – малко суха шипка, диви ягоди и дребни малини, от тия дето във всяка къща се намираха, нищо особено. Кипна водата, сипа малко в широка глинена паница и без всякакво притеснение я завря току пред очите на Вухол. Старецът се понасълзи от парата, но си премълча. Какво толкоз! Хатпиртова работа.
Почеса се пак, понамести дрехата си и без всякакво желание започна:
- Слушай, братовчеде...тая работа хич не ми се нрави...
Онзи като го чу, помисли, че за чая ще му се кара, ама не.
Вухол му махна с ръка да си мълчи и продължи.
- Не е на добро, ще знаеш. Че отде се взе туй момиче?! – опипа почвата Вухол. И продължи да цъка с език, да се чеше и върти на ниското, трикрако столче, от което краката му стърчаха като изсулени парцали. – Лоша работа!
- Какво, какво? – Хатпирт съвсем се опетла.
- За нея говоря. За пришълката. Хм...
- Какво? За Вирсзала ли ми говориш? – Хатпирт направо зина от смущение.- „Че как така Вирсзала?! Пак на Вухол дивотиите ще трябва да слуша. О, богове! Този човек мира нямаше” – мислите се подгониха из главата на старейшината.
- Извикай съвета. Туй ще ти кажа само. Викни ги и им кажи, че страшна прокоба е надвиснала над Прибаол затуй, че, вий безумници приехте тази жена! - настоя Вухол.
- Как тъй? Ти полудя ли?! – Хатпирт, като не знаеше какво да каже, взе да ругае на глас.
Отшелникът сви устните си и замълча. Тъй си беше. И нищо друго. Ако ще би цял Ассгард да дойде да го увещава, знаеше си, че не греши.
Старейшината го гледа няколко минути, като се чудеше дали е с ума си, но после като видя как лицето на Вухол взе да придобива пепеляв цвят се отказа да спори.
- Е, добре! Ще ги повикам. И какво? Да не би да им кажа:”Вижте, съселяни, онуй момиче дето преди месец време прибрахме от нищото да живее при нас, днес трябва да прогоним от селото, защото боговете се гневят. Туй ли да им река?!
- Може. – Вухол ставаше все по-мрачен, противно на собствените си очаквания. Мислеше той, че като излее страховете си пред Хатпирт и чрез него пред цялото село, ще поутихне в душата му. Ала сега, като изрече на глас тежките мисли, по-зле му стана. Горчилката в сърцето се сгъсти. Едва дишаше вече от зловонното й присъствие.


***
Все същите си бяха. Чорлави яки мъже. С дълги спластени бради, някои сплетени, също като дългите русоляви, червеникави или с цвят на дърво коси. Облечени в кожи, препасали колани, с грубо одялани ножове. Някои по-млади, с още рехава козина, други съвсем олисели, ала всичките надъхани, сякаш чули без да им е казано, разбрали, без да им е обяснено. Хатпирт направи знак на селяните да млъкнат. Без да му мисли много, като държеше ръцете си здраво стиснати пред корема, посочи с глава към Вухол.
- Вижте го нашия мърдрец! Вчера лисиците, днес – Вирсзала!
Сякаш нямаше нужда от повече думи. Хората, като се убедиха, че вярно са почувствали и разбрали, отново се развикаха един през друг:
- Че как тъй? За що!
Вухол вече не ги поглеждаше. Сви се, където беше и да можеше, би изчезнал на мига от тази стая с голямо кръгло огнище в средата, над което пушека водеше погледа към късче сивкаво небе.
- Няма ли да кажеш нещо, братовчеде?! – Гласът на Хатпирт идеше отдалече в ушите на Вухол. – Или само разбунваш духовете? Кажи за боговете. Кажи им, хората имат право да знаят.
Вухол се заслуша в мълчанието им. Знаеше, че макар и твърдоглави, равнинците бяха свикнали да изслушват сънищата на своите “листовници”.
Сънищата! Какво бяха те? Истина, идваща от устата на боговете или бълнуване на болници, страхуващи се да живеят с другите и като тях да се смеят на хубавините, да плачат в скрърбите и да умират с чувството, че макар и слаби, обикновени хора са били част от нещо добро, истинско и най-вече естествено. Вухол въздъхна както всеки друг път, когато бе принуден да сподели нещо от себе си. Виждаше, че всички в къщата на старейшината са втренчили погледи в лицето и ръцете му, в потрепващите устни. Опита се да им говори, както бе правил няколко пъти досега, ала думите не идваха. Смъртната сянка бе по-силна и от обичайните страхове, и от дълга.
-Вухол, Вухол... – викаше в ухото му учуденият Хатпирт. – Вухол, какво ти е?
Не можеше да отговори. Едва след часове, когато в стаята не бе останал вече никой, след като селяните се разотидоха по домовете си, всеки със свое обяснение на случилото се, можа да помръдне от мястото си. Чувстваше се тъй уморен, като да бе остарял в един ден с още десет, двадесет години.


***
Исзаард осъзнаваше добре какво става. Твърде много и твърде дълбоко се бе отдал на чувства, които не можеше ни да обясни, ни да сподели, както му се искаше. Виждаше, че Вирсзала го избягва все повече и това вгорчаваше сърцето му. Искаше да й каже, че неговият свят е всъщност простичък, толкова, че не може да го изрази с думи, или да го сочи с пръст и да я развежда из него, както развеждаше гостите из двореца си. Искаше, ала някаква глупава гордост го караше да мълчи и да я гледа как с всеки изминал ден все по-често оставя фантазията да я води далече, там където навярно й се струваше, че никога не би могъл да я последва. Не му оставаше нищо друго освен да се навява, че тази жена по някакво странно небесно чудо ще го разбере и обикне. Че най-просто казано, ще го види какъвто е.
Идваха при него царе, едва що взели скиптъра в ръцете си, борещи се за надмощие, водени от амбиция да станат безсмъртни чрез слава и деца, осигурени със земи и власт. Идеха един след друг да измолват благословия, която сам той просеше за себе си, защото знаеше, че съдбата е необяснима и изненадваща в решенията си. Съдбата, именно, а не някой от Асите, които също трепереха пред волята й.
Какво да им каже?! Че никак не се интересува? Че не би дал и един миг от живота си за подобни свади и сплетни? Че властта му се струва смешна и жалка, сравнена с безпомощността на чувството, че не можеш да накараш никой, наистина никой де те обича, дори да го искаш безумно?! И кой би обърнал внимание на подобни думи. Хората считаха сърдечните дела за някаква притурка, без която в общия случай могат да минат успешно. Интересуваха ги големите къщи, властта, честолюбието и богатството.
Асите, от своя страна, се смятаха за неотразими. Твърде разглезени, те не обичаха никой друг освен себе си. Загледани в красивите си клепки, отразявани от златните огледала на Ассгард, те не искаха да чуят за нищо друго освен за славата и за дълга към същата тази слава.
“Безумци!” - Мислеше безумният и току почукваше с пръсти по заскрежения кристал на прозорците.
“И защо сме такива...аз също, не по-малко от другите?.. Просто безумен по-друг начин. Безумен за друго...Но не е ли в същината си и моят копнеж, едно съвсем обикновено желание за власт, обаче власт над онова точно, което считам за особено, за достойно да бъде желано?”
Исзаард беше стиснал здраво дланите си в юмруци. Искаше му се да ги отпусне, ала не можеше. Чувстваше как тази упоритост постепенно сковава пръстите и мишците, промъква се навътре и нагоре към дробовете, сърцето, към главата и превръща топлината им в студ.


***
Вирсзала излезе пред къщата за да простре изпраните дрехи. Не бяха много. Две рокли и шарена престилка, подарена от възрастната й съседка - мила жена, бъбрива и някак твърде весела за възрастта си. Предният следобед пиха заедно топла супа и успяха да си поприказват за времето, за селяните и трудностите в живота, за хубавите неща. Вирсзала с интерес наблюдаваше живото лице на жената, черните очи, който сякаш от нищо не се бояха и топлите сухи ръце на скута, създадени за да се грижат и да дават топлина. И в един миг й се прииска да се скрие в тези ръце, тъй силни изглеждаха. После тръсна леко глава и се усмихна на глупавите си мисли.
Тя бе решила, както решава всеки човек, претегляйки доброто и злото, и сега трябваше да приеме всичко, което можеше да дойде, без да се упреква и да съжалява.
Ако можеше! Други хора успяваха, така изглеждаше поне. Хора обикновени, и поради това, може би, спокойни и приемащи съдбата си, такава каквато беше.
А тя, Вирсзала, се страхуваше. Не тъй, както се страхуваха децата, а скрито, дълбоко в себе си, защото не знаеше дали бе правилно това което стори, дали бе справедливо...
Нима любовта, мислеше тя, заслужава болката, унижението и загубата на най-скъпата същина?! Нима трябваше да забрави себе си, за да се превърне в сянка на друг? Дори той да бе най-достойния... Други жени го правеха. Виждаше, че с радост отдават всичко, което имат на своите мъже. А тези мъже бяха пълни с недостатъци и лошавина. Защо тогава? И правилно ли бе?
Тъжна беше Вирсзала, тъжна и радостна едновременно. Заради чудно розовото небе, невиждано друг път през това време от годината. Заради сладкия дъх, идещ от гората, омесен с чистотата на прането и на собствения й унес от свободата.


***
В началото остана спокоен. Просто една сутрин, загледан отвъд студените прозорци разбра, че Вирсзала си е отишла. Осъзна го много дни след като тъничката руса девойка наметна пъстър вълнен шал, намерен в стаята на слугите, и си тръгна от двореца. Когато съобщиха на Исзаард, че неговата възпитаница е заминала без да каже дума на никого, той просто стана и излезе от голямата тронна зала. Пред очите му всичко избледня.. Тръгна надолу по стълбите с безброй много стъпъла, вървя през полето, обграждащо от всички страни жилището му. После заслиза по стръмните склонове надолу към Мочурищата, без да мисли, без да знае, и да се интересува, че е тръгнал след жената, която го изостави. Не виждаше нищо. Само безкрайно сиво небе. Не гледаше в краката си, не смееше да погледне и в сърцето. Едва много дни след това, застанал пред къщата на стария си познайник от село Прибаол се опомни и черна злоба се загнезди в душата му. Нямаше нищо друго вече освен злоба, гняв и ужасна болка, заради която искаше да крещи.
“Олав”, мислеше си той, “къде си стари друже да ме утешиш, защо те няма точно днес, когато повече от всичко искам да се хвана за твоето силно рамо, да погледна в сухите ти добри очи и да се скрия от целия свят, най-вече от себе си?! “Къде си?”- повтаряше Исзаард и все повече губеше човешки облик.
Нищо не бе останало от хубостта му. Дълбоки бръчки покриваха челото, събрани в грозна червеникава дъга отвесно между веждите. Очите му се бяха свили в две малки оловни точки. Устните – ледени и горящи едновременно, нямаха покой.
Лута се между къщите дълго след като последните лъчи на слънцето се скриха зад хоризонта. Взираше се в дървените прозорчета, в комините, от които излизаше сив дим. Не се спря и при първите сенки на утрото. Тръгна обратно нагоре, мина бездушно край бряста, не го позна. Вървеше към водопада. И там, сякаш внезапно уморен, седна на един камък и зачака. Без да мисли и знае какво. Само чакаше. С напълно изпразнено от чувства сърце.



***
Събрал длани под брадичката, свил на топка мършавото си тяло, бледожълт като восък гледаше замръзналия водопад. Старостта и смъртта, застинали като вкочанените вълци отвън се бяха превърнали в глупаво очакване. Вухол разбираше, че животът и времето, потекли по някакво незнайно русло забравиха за него и, което бе по-важно, за планината, сега обгърната в плътен мрак.
Когато се оттърси от вцепението на сбъдналите се прорицания направи опит да излезе. Затърси пролука в ледената стена, но напразно. Изпадна в отчаяние. Осъзнал по-силно от всякога безсилието си, се запита какво изобщо прави на тази земя след като мишците и умът не му служеха да изпита жалост към себе си и да прекрати нелепото си съществуване. Замисли се и откри, че по нищо не се различава от изгубилата душата си планина. От умрелите дървета, превърнати в прах и разпилени. От прогонения в нищото живот. И което бе най-лошо, започна да забравя.
Понякога се събуждаше сред обляни в лъчи жълтозелени поля. Млад и абсолютно ненужен, но щастлив. Усещаше в пръстите си топлината на почвата, обвила малките коренчета. Трябва да бяха спомени от детството или зрелостта, все едно. Също като гласа и очите на майка му. Ала в живота си на дете и възрастен той бе сирак.
Като дете го е прибрал местният лечител. Прибаол, като всяко планинско село си имаше знахар. Той беше добър човек. Нисичък, набит, с голо теме и без брада. Наричаха го Снежен връх, защото от бялата му глава, набраздена от някаква болест, постоянно се отронваха прашинки. Много прашинки, подобни на сняг. Когато обясняваше на малкото дете, откъде идва Зимата и кои са децата му, обичаше да казва:
- Сине, виж тези бели прашинки. Когато главата е ледено студена и по нея не расте трева, значи Зимата е дошъл на гости. И понеже той обича да се застоява, решава да спретне хубава шега. С престорена угриженост съобщава на стопанина, че си е ударил главата докато е търсил входа на къщата. Заразкава надълго и нашироко как в непрогледната нощ, опиянен от вкусните питиета в Прибаол, изгубил ума и дума, забравил как се върви и се строполил ничком, та улучил някаква цепеница. И понеже се наранил лошо, е почти сигурен, че не помни нищо. Кой е, откъде е дошъл и най-вече накъде да тръгне, за да намери дома си. Стопаните тук са гостоприемни. Никой не го пъди. Той знае това, и всеки път повтаря същата история. Но сърдити няма.
Вухол усети как сълзица погалва с малкото си телце кожата му. Знаеше, че сега всичко е различно. Стопаните не са стопани, а хора с изстинали огнища, с огорчени и безпомощни сърца. Този път Зимата, винаги помнещ, кой е и откъде е дошъл, не пожела да си тръгне.
Отшелникът не можеше да си прости, че не е бил по-настоятелен. Трябваше да обясни, да докаже пред старейшините притесненията си. Да ги предупреди. Но си беше такъв. Не обичаше да приказва. Особено, ако можеше да премълчи. От друга страна, ако всичко бе минало под името "Врели некипели", щеше да се чувства като пълен глупак, който сам не си вярва. Затова предпочете да замълчи. Заради проклетата гордост, която винаги му бе пречила да се довери напълно на истината.
Загледа се в прозрачния лед, през който всичко сега изглеждаше някак умалено, нереално. Знаеше, че трябва да намери сили и да излезе от пещерата. А това означаваше най-сетне да се пребори с нежеланието си да бъде човек и да се намеси в хода на времето, с което хората отброяват туптежа на сърцата си. "Туп-туп, туп-туп..." Докато дойде смъртта.


***
Вухол вървеше уверено по побелелите, изгубили обичайната си ръбата форма скали. За миг спираше в навятите платнища. Покорен от странната красота. Погнусен от отнетия живот. Имаше чувството, че част от младостта се е завърнала в костите и жилите, в душата, която сега имаше причина да бъде упорита и искаща. Пътят го водеше сам, объркващо сигурен в правотата му. В нуждата, която изпитваше да разбере истината.
"Защо дойде Зимата? Като мъж, който търси невестата си. Нетърпелив да зърне лицето й, жадуващ да вкуси устните й. Толкова ли бе луда любовта му, та унищожи света? За да й покаже силата си или за да й отнеме всяка възможност да го напусне? "
Трябваше да разбере. Сега само чувстваше. Предугаждаше със сърцето си, че нещо се е случило преди. Усети го още когато прекрасната млада жена дойде в Прибаол и започна да помага на всички, сякаш бе някаква Аса, която изкупва грешка. Така му се стори и побърза да предупреди хората. Но нямаше как да им каже, че това са просто видения. Сенки, които го връхлитат нощем. Не му дават мира. Карат остарелите кости да треперят , а оределите зъби да тракат като в изненадващо студен ден посред лято.
Една сутрин, няколко дни след като слезе в селото, видя момичето да идва към водата. Някак огрижено, неспокойно. Сърцето му заби лудо. Стори му се, че всеки миг ще умре. Закри с ръце лицето си, за да не гледа. Толкова явна бе опасността.
Млад мъж с каменно лице, с ледени очи и устни чакаше търпеливо да го погледне. Спокойно наблюдаваше прекрасните й коси и тялото извито като бяла свещ в огън, грациозно, самовлюбено дори. Вухол се опита да разгледа очите му. Скрит зад една скала само на няколко крачки от новодошлия, можа да види, как издайническа сълза се стече по бузата на мъжа. Само за миг.
За стареца това бе повече от достатъчно да разбере, че мъжът и жената са се познавали в някакъв друг живот, в който и двамата са били различни. Може би. Видя как тя се вцепени, когато зърна странника. Прочете в погледа й объркване, страх, радост, някаква надежда. Или пък студено безразличие. Беше готов да се закълне, че всичко това се изписа на лицето й. Вирзсала протегна нежните си ръце към лицето на мъжа. Обви с тялото си неговото. Понечи да целуне свитите устни, но той я отблъсна. После, сякаш изпитал разкаяние, сграбчи раменете й и започна да я целува.
Вухол бе готов да се разплаче, когато видя какво става около тях. Излезе силен вятър. Гората се заизвива. Загърчи се уплашена. Небето започна да пада все по-ниско над главите им. Причерня. Удави се в сенки. Замръзна от тревога. С всяка целувка цветовете, мириса, живота, всичко започна да изчезва. Накрая остана само лед. Беше толкова изумен, че забрави да мисли, да диша, да плаче. Забрави дори, че съществува.


***
Исзаард седеше в тронната зала. Ръцете му уморено висяха от позлатените облегалки. С поглед, зареян в безкрая, отброяваше подобните на каменни късове минути. А и те нямаха особено значение. Тежките снежни завеси, седефено чисти, контрастираха с черните коси, с дълбоките очи, подобни на тъмни кладенци, чиито дъна бяха някъде в нищото.
Вухол го гледаше с почуда. Под ресниците виждаше бурното небе на душата. Раздирана от сблъсъци на гръмовни облаци, мъка, ненавист и една особена разруха, която можеше да назове само с името "любов".
- За какво съм ти, старче? - гласът беше напълно лишен от чувство.
- Диря истината. - просто отвърна отшелникът. Изпитите му рамене бяха по-изправени от всякога. "Колко съм млад сега!" - помисли. И зачака. Беше спокоен. Като човек, който за никъде не бърза и няма какво да пропусне или изгуби. Нямаше и какво да спечели. Освен отговор за душата си.
- И за какво ще ти послужи?
- За да разбера защо постъпи така? Може и да те оправдая.
- Да оправдаеш мен? Ти си смешен. Нима можеш да ме съдиш изобщо? Знаеш ли кой си? От къде идеш? И защо си тук? Първо на това си отговори.
- Мисля, че вече отдавна съм си отговорил. - Вухол усети, как раменете му отново натежават.
- Дали?
Императорът стана и се приближи. На стареца се стори, че Исзаард е съвсем лек. Като сбор от хаотични снежинки.
- Е? - подкани го да отговори.- Кой си?
- Син на майка си и баща си. Нищо, че не зная имената им. Те нямат значение сега.
- Добре, добре. Така няма да разбереш... Какво искаш да знаеш?
- Защо унищожи планината?
- Не съм я унищожил. Тя винаги ще бъде жива. Независимо от моите или твоите желания.
- Знаеш много добре какво имам предвид. И искам да ми отговориш.
- Не си ли нахален?! - Исзаард надзърна в едно от големите огледала, и като че ли се усмихна. - Ела и погледни това. - махна му да дойде по-близо. - Какво виждаш?
По лицето на Вухол се изписа смес от учудване, ужас, радост и недоверие.
- Какво е това? – каза старецът като почти допря чело в огледалото.
- Най-обикновен прозорец. Мога да го отворя, ако искаш.
- Но как?!
- Това е твоята истина. Или поне част от нея...
В огледалото или прозореца, както го нарече Исзаард, светът беше такъв, какъвто е бил винаги. Небето трептеше от свежест. Горите бяха зелени и пълни с живот. Хълмовете - отрупани с цвят. Имаше птици, пеперуди, лазурни реки и езера, коне, тичащи на воля из полята.
- Мамиш ли ме? Или искаш да разбера нещо?
- Без съмнение, второто!
В съзнанието на стареца светна една мисъл. "Можеше ли да е вярно!"
- Винаги е било вярно. - Исзаард го гледаше ласкаво сега.
- Нима искаш да ми кажеш, че светът е същия, както преди. Че ние, хората от планината го виждаме различен по някаква причина? Така ли е?
- Така е! Но аз няма да ти кажа защо. Поне не сега. - Замисли се за миг и продължи. - Виж, Вухол, има една жена. Същата, която преди време те притесни и не можа да си отговориш защо. В действителност си отговори, но тъй като не си свикнал да си вярваш, веднага дотича при мен.
- Да. Имам някои догатки. Само толкова..
- Иди при нея. Намери я. Когато я познаеш, върни се. Ако още го желаеш.
- Какво искаш да кажеш с това: "Да я позная!"? - Вухол усети как се вцепенява.
- Ще разбереш, ако най-сетне се довериш на сърцето си. Това е единствения начин да помогнеш на хората, които обичаш. Защото, ти ги обичаш, отшелнико. За това дойде, нали? За да изпросиш от мен милост. Какво си мислеше? Че съм някакъв злодей, на когото се харесва да строи ледени кули? Че съм махнал с ръка и всичко е загинало. Вярваш ли в това, наистина?
- Не зная. Не зная...Но коя е тя?
- Запитай се, колко от нещата са това, което изглеждат! Ако го сториш, ще разбереш, че няма смисъл да питаш мен. И да ти отговоря, това ще е само моята част от истината. Също като този прозорец.
Вухол се загледа в императора. Опита се да си спомни. В онзи ден вцепенението му попречи да види какво стана с жената. Кога си тръгна Исзаард. Всичко се беше завъртяло в снежна вихрушка...
Императорът го наблюдаваше от трона си. На стареца се стори, че сега лицето му излъчва някаква топлина, почти нежност.
-Исзаард, искам да те питам само още нещо преди да тръгна?
- Кажи.
- Когато се измъкнах от пещерата, видях нещо странно. Точно на мястото, където стоеше Вирсзала преди да настъпи промяната, имаше едно вледенено животно. Почти съм сигурен, че беше вълк.
- Вълчица.
- Това тя ли е? - погледна императора с надежда.
- Казах ти, попитай сърцето си.


***
Вухол гледаше с други очи ледения водопад. Студените колони замръзнала вода сега не караха сърцето му да се свива. И мъката му не бе тъй горчива, лишена от самообвинението. Чувстваше, че тази истина не му принадлежи. Беше свидетел на нещо, което се е случило, случва се и в този момент, но не зависи от собствените му постъпки, а от мислите и чувствата на други, които и да бяха те, добри или лоши. Загледа се в далечината към Прибаол, където все още беше къщата на Вирсзала, отрупана със сняг като дете, обвито с пелена, което трябва първо да надрасне собствената си слабост, за да излезе на бял свят. Вкочанените дървета тихо звънтяха на вятъра. Трептяха, полюшваха клони, докосваха от време на време някой от краищата на изоставените жилища. Сякаш искаха да ги погалят и успокоят, че нищо не е вечно и така непоправимо, както изглежда на уплашеното сърце.
Затърси с очи Вирсзала. Трябваше да беше наблизо. Лесно откриваема за сетивата, но все пак скрита от прекомерното желание. Приседна на заснежен дънер – остатък от пометено от бурята дърво. Около него безразборно разхвърляни, лежаха мъртви клони. Чака много време, вероятно часове. Опита се да запази спокойствието, което му донесе разговора с Исзаард. Не беше лесно. Мислеше за толкова неща. За хората от селото, повечето загинали, други лежащи болни на истиналите си легла, едва крепящи се с последни остатъци от надежда, с някаква почти налудничава мечта за по-добри дни. Можеше да се усмихне, но не искаше. Вярваше, че животът е винаги по-силен от смъртта. Като семе посято в почвата, често разривано от бурни ветрове, прогизнало от неизчерпаеми количества студена вода, но все пак живо. Не знаеше как, но беше сигурен, че един ден планината, поляните, реките, всичко ще поеме отново по своите обичайни пътища. Ще заблести слънце, ще обсипе дърветата с обилен цвят. Ще се завърнат птиците. И сред огряния, пъстър свят мечтите ще избуят по-прекрасни от всякога. Без да е нужна ни една магия като доказателство за щастие. А дотогава хората трябваше да намерят кураж за да продължат да живеят, въпреки погубената природа и непосилния студ.
Снегът до него проскърца. Вдигна глава и видя Вирсзала. Не успя да се учуди. Беше променена и все пак красива. На няколко крачки от него в снега пристъпяше вълчица.
Вухол усети болка от живота, който въпреки усилията си не бе разбрал. Вече можеше и сам да разплете кълбото на обърканите си мисли. На неосъзнатите желания. На странната самота, която винаги го бе викала в един друг, необясним свят.
„Сестро моя, Исзаард те е взел при себе си. Отгледал те е, както знахаря Олав отгледа мен. Подарил ти е човешки облик, мислите, чувствата, всичките си знания. Вероятно ти е дал и живота си. Но ти не си разбирала това” - мислеше Вухол и докато гледаше в спокойните очи на животното пред себе си сякаш всичко му стана ясно -ей така, като по чудо осъзнал цялата магия на своя дълъг живот.

Следва