автор: vanya777

Сияние (така се казваше жената – приемна майка на три момченца и две момиченца) беше готова с приготовленията за коледната нощ. Погледът й за последно обходи цялата стая:
Масата, подредена със седем ястия.
Елхата, накичена с малко играчки, но всяка една от тях, направена с голямо желание и любов от децата.
Само звездата грееща на върха, тя донесе от дома. Бяха я купили с баща си, когато Сияние бе едва 7 годишна.
Като я видя на витрината, заподскача от радост:
- Татко, татко, виж тази звезда как свети различно от другите, точно като онази която ми показа една нощ, изгряла близо до луната...
Той я погледната в дълбоките черни очи, сияещи от усмивката, разлята като изгрев по детското лице и каза на продавачката да опакова /коледната звезда/. Подаде я в малките тръпнещи от щастие ръчички с думите:
- Вземи мое щастие, тук са скрити всички мечти, помни, че те се случват в очите които виждат и в сърцата които чуват!
Малкото момиче, тогава не разбра тези думите, но ги запомни.
И сега след толкова години, стояща пред празнично украсената стая, Сияние знаеше, че баща й гледа от онази звезда, усмихва се, милвайки къдравите черни коси с поглед и се гордее от сбъднатите мечти на малкото му момиченце.
Децата влетяха с глъч в стаята. Тя се сепна, сякаш от сън, загледа се в усмихнатите им личица...една сълза се плъзна тихо по бузата...
Спокойният й глас се разля като кадифе:
- Слънчица мои, всичко вече е готово, време е за празничната вечеря!
Децата за миг спряха смеха си и в следващия, всички завикаха, като един:
Не, не, не, първо приказката...първо приказката...
Насядаха по пода около фотьойла и загледаха с най-умилителните очи, които някой може да си представи.
Сияние се отпусна, като в люлката на луната, която мълчаливо надничаше зад един бял облак - очаквайки с нетърпение приказката.
Живял някога...
Не, все още живее и ще живее докато има хора вярващи в него – Дядо Коледа.
Белобрадият старец, който сбъдва мечти в коледната нощ.
Такава мечта имало и едно момиченце – тази коледа да я посрещне с мама и татко.
То живеело с баба си, почти от раждането – родителите работили в чужбина, вече 6 години.
Камелия(така се казвало момиченцето) ги познавала само от снимките и разказите на бабата.
Тя понякога сънувала как - преди сън се гушка в мама и татко а те с нежност я целуват за лека нощ.
Стряскала се от тези сънища и молила баба си да обещае, че мама и татко ще се върнат скоро.
Същият сън се появил и ден преди тази коледа. Камелия пак се стреснала, но този път станала от леглото и излязла по нощница навън в зимната нощ. Отправила се към автобусната спирка, там седнала на пейката и с поглед зареян в нощта, зачакала да дойде автобуса който ще ги доведе. Така загледана в надеждата, не забелязала кога до нея приседнал старец с бяла брада. Той се навел към потръпващото от студа момиченце и попитал:
- За къде ще пътува малката принцеса?
Камелия погледнала към него със спокойствие и изрекла:
- Към топлината!
- Ами да тръгваме! - казал старецът и обгърнал момиченцето с червеното си палто.
Сълзите на Камелия едва се сдържали. Хлипайки, тя заразказвала за единствената си мечта - как от години очаква Дядо Коледа да я сбъдне. А той,сякаш все подминавал.
- Не знам дядо, да не би да не слушам достатъчно през годината или може би Дядо Коледа не съществува а с него само залъгват децата за да са послушни - простенало в края на разказа момичето.
Старецът се усмихнал с дълбоки (като планинско езеро) очи и понасяйки малката “принцеса” към дома, прошепнал (като с дъха на вятъра):
- Мечтите се сбъдват на онези които силно вярват в тях и не се отказват от полета макар понякога той да боли.

Камелия се намерила седнала в леглото. Разтъркала сънените си очички, все още не осъзнаваща дали сънува или не. Усетила, че стиска нещо в дланта си – там сияела малка звезда.
Помилвала я нежно, усмихвайки се сякаш на себе си, както правела когато си пожелавала нещо, много силно, и се отпуснала в сладък сън.
Сутринта на коледа, я разбудели гласове, идващи от другата стая.
Скочила от леглото и се затичала към вратата – преди още да я отвори знаела, че това са мама и татко.

- Сега вече е време за вечеря - усмихнато изрече Сияние.
Снегът бе спрял да вали. Луната светеше с цялото си очарование, сред кадифето обгърнало празника в душите на хората, които очакваха раждането на ново начало.
Децата все още бяха унесени от приказката. А в малките им очички светеха сълзи, отразявайки се в звездите накичили коледната нощ.
Тя стана и запали светлинките в елхата, погледна още веднъж към /коледната звезда/ на върха и прошепна:
Мечтите се сбъдват – да – татко!