автор: joy_angels

*На баба ми Цанка, която не ме дочака да се родя. На дядо ми Илия, който не ме дочака да порасна. На татко, който не ме дочака да помъдрея. И на всички, които някъде чакат децата си да се завърнат. Весела Коледа! Радост


Зимата наметна дългото си бяло палто върху планината и всичко живо се изпокри по джобовете му – там, където беше топло, сухо и миришеше на празници.
Селото беше като заспало, но всяка сива струйка дим издаваше неспокойното му дихание. Приличаше на белите погачи, които месеха сега във всяка къща – уж притихнало и сгушено под месалите, тестото втасваше бавно и сигурно и всяко пукнато мехурче предвещаваше раждането на хляба.

Идеше празник. Рождество.

Дядо Славе притури още едно дръвце към огъня и сложи джезвето върху плочата. Сипа захар и след малко миризмата на борика беше погълната от сладкия аромат на карамел. Греенето на ракия по балканските села беше мъжка работа, тъй че залисията покрай печката му идеше тъкмо на място. Иначе щеше да се пръсне от мисли...

Погледна жена си: баба Яна месеше хляб върху синията до прозореца. Стоеше на колене и мачкаше тестото с възлестите си пръсти така, както с неосъзнато благоговение го бяха правили майка й, баба й, прабаба й... Краката й вече не я държаха, за да качи баира до къщата им. Но щом трябваше да се меси хляб, прегъваше се на колене без да се замисли, сякаш беше същото онова момиче с очи - синчец, с което Славе водеше хорото преди повече от половин век. Ето и сега – стоеше на своето място до прозореца с нощвите на пода и се чудеше каква погача да замеси: хем да не иде зян, ако остане, хем да има, ако децата си дойдат за празника.

Децата... Сянка мина по лицето на стареца. Един син имаше дядо Славе и той му беше гордостта. Гордостта, но и мъката. Всичко, което старецът беше правил през живота си, беше за доброто на децата – от първия камък в основата на къщата до последната съчка, която преди малко беше донесъл от навеса в двора. Всичко. И понеже Господ бе отредил да останат само с едно дете, дядо Славе вярваше от сърце, че всичко ново, което идваше, бе дадено от Бога, за да расте синът му другояче и да живее по-добре от баща си.

Вярваше – и то стана. Ала едно го мислеше, а друго излезе...

Ей го нá, много села измираха, мине се не мине – покажат ги по телевизора. А тяхното остана, защото градът беше на един хвърлей от него и имаше и работа, и бъдеще за младите. Голямо беше селото им и по-голямо ставаше. Но синът му се изучи и надскочи и селото, и града, и накрая го глътна столицата. Дядо Славе имаше една тетрадка с дебели корици и в нея лепеше всички изрезки от вестници, в които се споменаваше името му. Гордееше се със сина си, но не можеше да го тупне по рамото вечер и да му каже: “Хá така!” И това му тежеше. Надяваше се на тези еднички празници – Коледа и Великден – а и на сляпата случайност, за да види сина си и семейството му и да им се нарадва.

Дядо Славе дръпна джезвето от огъня, взе две малки кратунки и сипа ракията. Мълчешком подаде едната на бабичката си и се направи, че не вижда влажните й очи. Чакаха сина си от вчера, а него все го нямаше. Беше се обадил, че ще дойде с жена си и малката. Много работеше и късно се ожени, та затова дъщеричката му беше шест – седемгодишна. Яна я кръстиха, на баба й, и дядо Славе не беше много сигурен за кого точно плаче жена му: за отдавна порасналия и даже отчуждил се леко син или за малката пухкава бъбривка.

Нямаше да дойдат. Колкото и брашно да слагаше старата – нямаше да дойдат. Едно нещо беше научил дядо Славе от баща си, от малък го знаеше и затова го помнеше: “Има две невъзможни неща на тоя свят – да спреш река, дето приижда, и мома, дето е решила да пристане!” Но времето се беше променило, светът вече беше друг и невъзможните неща бяха станали по-много. Беше го разбрал в същия миг, в който проумя, че ще стареят сами с бабата в празната къща.

Старецът продължаваше да мълчи. В стаята тихо тракаше часовник, печката бумтеше, а синията скърцаше. Тик-так, бум-бум, скръц-скръц. Нямаше да дойдат. Дядо Славе не разбра дали стъклото на кухничката се изпоти или мъгла падна пред очите му. Вдигна ръка и избърса прозореца. Нищо. От очите му беше. Само старата не биваше да види, че то туй оставаше – да ревнат заедно навръх празника. Скри лице зад кратунката, смръкна както не трябва и се задави с ракията...

И тогава ги чу: тежкото стъпване на важен човек, нежното потропване на гражданка и детското топуркане. Идеха! Господи, идеха! Баба Яна скочи, дядо Славе усети, че нещо топло руква по лицето му. Вратата се отвори и времето спря, заслушано в провлачената песен на пантите. После влезе студът и детският глас, и всичко продължи по пътя си:

- Бабо, дядо, елате да видите! Една огломна лястовица е кацнала на огладата! Бълзо, бълзо да не отлети!

Объркани, замаяни, щастливи, старците се извърнаха към прозореца, без да се сетят да поздравят.

Отвън на плета стоеше една сврака и се пощеше по белия корем. Сякаш усетила погледа на хората, птицата вдигна мънистени очи, засмя се на своя си език и отново зарови човка в бялото.