автор: subversive

"Вярвам, че тази история ще е полезна за вас, хората. Тук ще ви запозная със странните фобии на нашия вид (те, естествено, не са по- странни от самите нас). Но не и преди да започна от началото- как ме намериха, кой се грижеше за мен и как успях, поне частично, да преодолея най- големите си страхове."
Хладнокръвен убиец. Това е тя. Или поне беше. Убеден съм в едно- че „професията” й, ако мога така да я нарека, й доставяше известна доза удовлетворение, дори удоволствие. Защо ли? Една проста дума. Хоби.
Понякога си мисля, че животът я направи такава, каквато всъщност беше- сурова, студена, безкомпромисна. Е, не мога да използвам точно думата „живот”, тъй като тя си бе прилично умряла. Но именно на нея дължа второто си съществуване. Именно на нея дължа и съдбата си- да се скитам век след век по света. Тъмен странник, който идва с мъглата и носи смърт. Черна сянка, която се размазва и изчезва с маранята на зараждащото се утро. Това беше проклятието ми- вечно сам, вечно преследван. С вечна жажда за кръв.

Не си мислете, че да си вампир е лесно. На моменти имаш чувството, че цялата Света Инквизиция е по петите ти, гони те с крясъци и размахва ожесточено брадви, коси и всякакви други оръжия, достатъчно подходящи и остри за изкормване. Не малко пъти ми се е случвало да утолявам глада с животинска кръв, което е, по дяволите, ТОЛКОВА НЕХИГИЕНИЧНО!... Макар че, като се замисля, всички от моя вид имат вроден имунитет към болести и вероятността да те лепне чума или проказа и да ти окапят месата е просто нулева. Но все пак всичко е въпрос на принципи, нали? Да не говорим за парите,хвръкнали през годините за имения по целия свят, за дрехи (Знаете ли колко е трудно да си в крак с модата?), прислуга (която в последствие изчезва мистериозно и естествено- безследно)- те, парите не никнат по дърветата. Какво си мислите? Че като не можем да умрем намираме злато под път и над път?! Човешкият живот за нас, безсмъртните, е като песъчинка в морето- толкова малка, толкова незначителна и толкова бързо паднала на дъното на пясъчния часовник. Щракваш с пръсти и БАМ! Всичко около теб се е изменило неознаваемо, а ти трябва да догониш времето, за да не заседнеш завинаги в умиращата си епоха.
Не ми ли писва, ще попитате. Е, както хората, така и вампирите, си имат силни и слаби моменти. Човешките чувства не са присъщи за нас, или поне не за всички, но самотата те преследва неотлъчно навсякъде. Тази досадна спътница, лепнала се за теб като противна крастава жаба, чакаща само да я настъпиш, за да има повод да те препикае. Значи отговорът на въпроса ви е- Понякога. Първите няколко века беше прекрасно. Но после всичко стана сиво и мрачно. Като лента на черно- бял негатив, която превърташе ту напред, ту назад, но никога не продължаваше да се движи. Тъпо циклеше на едно място, като ме увличаше в безцветния си водовъртеж, оплиташе ме в невидимата си паяжина. В един момент се оказах увит като пашкул, попаднал в черната яма на стабилно умопомрачение, като ми беше оставена дупка, колкото да дишам. Метафорично казано, разбира се. Може би това се дължеше на факта, че загубих единствения си истински приятел. Единственият спътник, учител, който за мен се бе превърнал и в родител, макар че представите му за привързаност бяха малко странни и леко поизкривени. Мога да оприлича спонтанните изблици на обич като ударите на луд психопат, който „любовно” те налага с лопата по главата, докато ти отчаяно се опитваш да изясниш на теб самия „Защо, аджеба, тоя побъркан дъртак иска да ми изкара карантиите през устата?”.
Но как да покажа, че нищо- нито вкусът, нито мирисът, нито дори меките черешови цветове не бяха тъй чисти, както онова чувство, което изпитвах, когато бях покрай нея. Не знам как да опиша битуването с някой толкова опасен, като последните моменти на сигурност...

Мелинда. Това име мога да свържа само със съвършена порцеланова кожа, дълбоки очи, в които можеш да потънеш, разкошен водопад от абаносова коса и, естествено, чифт безупречни кучешки зъби, наподобяващи ледени висулки (заради остротата и изяществото им). Ролята на ледените висулки, обаче, не е да разкъсват човешка плът и безмилостно да се забиват в кръвоносни съдове, най- вече големи вени и сочни артерии... По дяволите, огладнях! Да, този нестихващ апетит е най- големият ни порок. Но да се върнем на нея. Мелинда. Да, тя беше просто съвършена. И тук, не си мислете, няма никакво сексуално привличане. Ни най- малко! Когато ме „спаси” (в последствие се оказа, че аз съм й бил по- необходим, отколкото тя на мен), бях едва десетгодишен. На тази крехка възраст, останал без родители, пък и на прага на самата смърт, едно момче мисли за всичко друго, но е и да надникне под полата на ослепителната красавица, застанала до него. Защото такава беше тя. Ослепителна, грациозна. Незаменима.



Раждане

- Какво, по дяволите, искаш от мен?!- попита я малкото момче.
- Не ти прилича да говориш така, миличък.- гласът й бе милувка на лек бриз по черна коприна.
- Не съм ти „миличък”!- сопна се детето и се дръпна, когато хубавата непозната посегна да го погали.- Къде е мама? Искам при мама!
- Шшт.- успокоително прошепна тя.- Майка ти... изглежда няма да се върне. Там, накъдето е тръгнала, обратен път няма. Не знаеш ли защо съм тук, м?- вдигна вежди с престорена изненада. Малчуганът само поклати неразбиращо глава и се сви под мръсното опърпано одеяло.
- Мисля, че искаш да ме убиеш. Както уби мама, нали?
- Майка ти... Майка ти не я убих аз, скъпи. Просто й помогнах да... напусне този свят.- усмихна се тъжно и го погали по главата. Този път детето не се дръпна.- И не. Няма да те убия. Защото, знаеш ли, ти вече умираш. Просто ще ти дам шанс да изживееш живота си отново. И този път ще е по- хубаво.- Тя стана и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне някаква невидима феерична сянка.- Представи си само- никакви болести, никакъв страх от смъртта, никаква физическа болка. Нищо!

Как мислите? Съгласих се. Не бързайте да ме съдите прекалено строго. Все пак бях само на 10, уплашен до смърт( каква ирония- аз умирах), казах си „Защо не? Майка ми няма да се върне, а аз имам шанса да живея втори по- добър живот!”. Е, да кажем, че частта с ухапването я беше пропуснала, така че останах крайно изненадан, когато красивата непозната се хвърли върху мен и заби острите си като тесли зъби в шията ми.
Картини нахлуха в главата ми. Секунди по- късно разбрах, че това са моите собствени спомени. Сладки, почти болезнени и все така далечни. Но сякаш този път, този последен път, аз ги усещах по- ярки, по- истински, по- близо от всякога.
После над света ми падна оловно покривало. „Кой угаси осветлението, по дяволите?!”.
Мрак, вплел се в смъртна прегръдка с ужасна физическа болка, прийждаща вълна след вълна, всяка от която по- жестока от предишната. Смътно сякаш чувах стенания и отчаяни вопли, а измежду тях- нейният глас: „Не се плаши, миличък, след малко болката ще спре.”
Както тя обеща, болката наистина спря. Когато отворих очи, целият свят се бе преобразил и ме чакаше. Приветстваше ме с отворени обятия да открия всички непознати досега за мен красоти- нощната прелест, воят на вълците, мекото, почти хипнотично сияние на пълната луна, сребърните сенки, танцуващи лудешкия си танц по мократа трева. Представете си сега цялата тази пищност на форми и цветове, но усетена десет пъти по- силно, по- ярко, по- живо- пресъздадена през погледа на същество, което не е ограничено с човешки сетива.

Имах си собствен ковчег, разбира се. Нещо като мое лично легло. Имението, в което се помещавахме, мога да оприлича на малък замък. С такива размери, толкова студен и толкова мрачен. Не ни беше самотно. Мелинда обичаше да прави големи, шумни събирания с нашия вид, така че огромното ни „жилище” бе винаги пълно. Бал с маски, танци и пиршества продължаваха дни наред. И тъй като пред всички прозорци предвидливо падаха тежки плътни завеси, нямаше нужда даже да прекъсваме с разцъфването на утрото, което по принцип бе основният проблем за всички нас.

Виждате ли, ние, вампирите, имаме странни фобии, които не са ни били присъщи в човешкия живот, та сега ми бе чудно да открия, че имам див и ,като че ли непреодолим ужас от светлината. От светлото като цяло. Някои от събратята ни с напредването на вековете са попритъпили такива подобни страхове, но за мен това беше нещо ново и неоткрито. Та, щом се събудех (не си мислете, че пропиляваме целият си ден в излежаване), внимателно заобикалях златистите снопчета светлина, които пропускаха прозорците в крилото на прислугата. След като преминех „опасната зона”, спокойно можех да си щъкам на воля из целия замък. Студът стискаше босите ми стъпала в ледена прегръдка всеки път, щом краката ми целуваха черния мрамор. Но тъй като вече си бях достатъчно изстинал и умрял, температурата не беше от значение.



Когато светлината те хване

- Хората са толкова странни създания.- процеди момчето през зъби, докато изумено гледаше как старата готвачка налагаше една злочеста котка с кухненската точилка. Бидейки вече безсмъртен, сякаш бе забравило какво е да си човек и сега любопитно изучаваше навиците, емоциите и реакциите на тези чудни същества. Брашното се сипеше по земята като пърхот по божиите рамене, а животното бе побеляло до неузнаваемост. Крясъците на проскубаната дебелана се смесваха със съскането на рижата топка козина, която, изпаднала като че ли в някакво странно умопомрачение, се опитваше със сетни сили да избягва връхлитащите удари, нанасяни от разбеснялата се двукрака особа.- Изпитват ли и те тъга като нас, Мелинда?
- И не само.- тя наблюдаваше комичната сценка с едва забележима носталгия.- Странно нещо са човешките страсти, скъпи. Не търси смисъл. Онези човеци, които са обхванати от тях, не могат да ги обяснят, а другите, които никога не са изпитвали подобно нещо, не могат да ги проумеят... Съзнането на хората е така объркано. Направо ми се завива свят. Когато видиш мислите им, се оказваш на средата на лудешки водовъртеж от чувства и емоции.
- Тях не ги е страх от огнената топка, нали?
- Не. Но пък се чувстват некомфортно на тъмно. Ние виждаме в мрака, а светлината ни заслепява, докато те, някои от тях поне, се страхуват от това, което идва след залеза. Защото знаят, че там, където очите им не могат да различат нищо друго, освен черен покров, се прокрадват и спотайват същества. Непознати същества, които всяват ужас измежду човеците. И това, което хората не разбират, това, от което се плашат, те изтребват. Затова сме и толкова преследвани. За нас се пишат легенди.- тя нервно се засмя- Все едно сме някакви огнедишащи дракони, изпепелили жалките им селца. А ние просто се борим за оцеляване. Също като тях.
- Мелинда, какво става, когато... когато светлината те хване?
- Не си прави експерименти, скъпи,- погали го нежно по бузата.- няма да свърши добре за теб.- Детето продължаваше да я гледа с неразбиране, затова тя продължи (а, и ако още не сте разбрали, малкото неуко вампирче съм аз)- Какво става, когато светлината те хване...- Мелинда правеше паузи, като съсредоточено се опитваше да омекоти истината.- Ами, скъпи,... умираш. Това става.- каза простичко тя, усмихна се и вдигна рамене. – Никога, повтарям НИКОГА не си играй със светлината!- Погледът и започна да блуждае някъде в цепнатините на каменните колони. С грацията, присъща за тази фина жена, тя бавно се отдалечи.
Оттогава фобията ми се засили до такава степен, че изпадах в глух и безмълвен ужас, щом се налагаше да мина покрай слънчевите зайчета, които се гонеха по черните мраморни плочки. Е, обяснимо, след като вече знаех, че ще се превърна в прах и ще умра... втори път, ако слънцето ме огрее. Естествено смъртта на такива като нас бе придружена с достатъчна доза агония.
Ще кажете сега, че тя само е засилила вече и без това големият ми страх от светлото. Не.
Една сутрин, два месеца по- късно, отново правех обичайната си разходка из замъка. Денят се очертаваше да бъде, ако не приятен, то поне засищащ, тъй като вече бях пратил на небето две мили дами от прислугата, като внимателно изсмуках кръвта им. След пиршеството ми, телата им представляваха просто жалки обвивки от кожа, мускули и кости. И нито помен от досегашната им красота.
Скръц. Скръц.
До ушите ми достигна тихичко скрибуцане, чийто източник не успях да установя.
Скръц. Потроп, скръц.
Този шум привлече вниманието на малкото момче и то естествено, като всяко любопитно хлапе, реши да провери какво става. Тъй като слухът на вампирите е десет пъти по- силен, детето не разбра колко надалеч е въпросният обект. После чу писъка и се затича.
- Мелинда! Мелинда!
Когато стигна, за момент си помисли, че вече е твърде късно. Някой беше дръпнал завесите на един от прозорците и светлината нахлуваше с целия си зной в стаята. Тя бе коленичила на пода. Пищеше. Лицето й- пластмасова маска. Кожата й се гърчеше като разтопено злато, а красивата й коса сега представляваше абаносова факла. Детето скочи напред, но се спря като попарено, когато стигна ръба на светлината. „Тя ще умре! Светлината я хвана и тя ще умре!”. Колебливо протегна ръка и извика. Пронизваща болка сякаш някой заби милион игли- дланта му се покри с огромни кървави мехури, пълни с воняща течност. Заплака. Погледна към Мелинда, чиито писъци раздираха надвисналата тишина. Тя протягаше отчаяно обгорели ръце към него, очите й го молеха да я спаси. Не се поколеба повече. Извика и се хвърли към светлото. Успя да се абстрахира от топящата се плът, от миризмата на горящо месо- неговото собствено, и дръпна завесите. В стаята се възцари познатият мрак.
- Мммелинда...- момчето бавно се приближи към димящото тяло.- Мелинда, моля те, стани... Моля те...- сложи собствената си обгоряла ръка върху жалките остатъци от коса и заплака.- Мамо, мамичко, събуди се... Моля те, събуди се...- конвулсивно се разтресе от прииждащите хлипове. Сякаш целият свят се срина пред очите му.
- Видя ли, че не е толкова страшно, скъпи?- Мелинда се надигна. Лицето й, цялото й тяло започна бавно да регенерира. След секунди тя вече беше същата.
- Как...?
- Ще се научиш с времето, скъпи. Вярно, болката няма как да я притъпиш, но си заслужаваше, нали?- усмихна се нежно и го прегърна.
- Направи го заради мен?- той стоеше като вцепенен. Каменна статуя.- Ами ако не бях скочил? Ако не те бях спасил?- скочи на крака, гласът му- като затръшнати стоманени порти.- Ако беше изгоряла?!
Мелинда със странното спокойствие и апатия, присъщи само за нея, се изправи грациозно, намигна му и церемониално напусна стаята.
Злата кучка даже не се обърна да ме погледне!
Първоначалната ми естествена реакция е да изпадна в дива ярост, да крещя да блъскам с нечовешка сила по мраморните колони. Но после...
Какво друго можех да направя, освен да падна отчаяно на колене, да се свия като пребит помияр на пода, и да заплача беутешно. Целият ми живот мина пред очите ми като филмова лента, рискувах го заради нея, а тя просто е искала да ме излекува от фобията ми...
Е, признавам, че помогна.



Чудовището в огледалото

Както знаете (а може би не знаете), ние, вампирите имаме известна непоносимост и към огледални повърхности, в които бихме могли да видим отражението си. Някои легенди казват, че това е, защото в огледалото виждаме истинския си лик- уродливи, кръвожадни същества, душейки, търсейки кръв. Това, естествено, са глупости. Приказки за лека нощ, които някой неук цървул е измислил, за да стряска също толкова неуките си отрочета. Не че не можем да се оглеждаме (вампирите, както ще се убедите, са доста суетни), просто избягаме да го правим, освен при голяма необходимост. Или поне, докато не разберем какво всъщност сме. Защо?Хм... Може би, защото виждаме същото лице, същото тяло на същия индивид, който някога е имал човешки живот- съпруг или съпруга, деца, някой пес за домашен любимец. Банално, но, ако сте вампир, ще разберете, че тази цялата баналност в един момент започва да ви липсва. А нещата, които ни липсват, често пъти стават причина за „I’m going crazy”, както се пее в една песен. И тъй като ние сме същества с крехко съзнание, може изведнъж да се окаже, че сме на прага на психически и емоционален срив. А, повярвайте ми, не е много чаровна гледка да наблюдаваш някои събрат или посестрима да лети като самолет без компас наоколо, да се блъска зверски в изпречилите се пред него сгради, да пищи, да скубе косата си и накрая, когато пукне утрото, слънчевото кълбо да го изпепели. Крясъците на агония отекват векове наред в ушите ти. Доста досадно, не мислите ли?
Естествено, както повечето жени, Мелинда обожаваше да се оглежда. Да наблюдава как красотата й разцъфва ден след ден. Все пак кой не обича да вижда физическата си хубост? Хората са суетни, вампирите- също.

- Няма ли да те изяде чудовището, което излиза от огледалото?- попита плахо момчето, докато заемаше стратегическа позиция на укритие зад големия фотьойл от зелено кадифе, който необезпокоявано си седеше в гостната. От там детето наблюдаваше жената под такъв ъгъл, че да не може дори случайно погледът му да се спре на собственото му отражение. Мелинда се засмя. Белите й зъби блеснаха ослепително. Помислих си колко е красива- една черна къдрица небрежно обгръщаше порцелановата й шия, а очите й блестяха с игривото пламъче на непослушно дете. Червената рокля подчертаваше всяка извивка на тялото й и само подсилваше грацията на тази великолепна жена.
- Но, скъпи, кой ти напълни главата с тези глупости?- тя дойде до отрочето си и коленичи на пода пред него.- Няма никакво чудовище в огледалото.
- Сигурна ли си?- попита неуверено малкото и лекичко надникна иззад укритието си.- Може би чака да останеш сама и тогава да те изяде...- Мелинда отново се засмя- сребърни камбанки, разклатени от летен полъх. Нежно, но решително хвана ръката му и поведе леко съпротивляващото се момченце до огледалото. Очите му бяха здраво стиснати, сякаш се боеше, че ако разтвори клепачи, очните му ябълки ще изскочат и ще избягат с див смях.
- Отвори ги, скъпи.
- Не... не искам!
- Отвори ги!
- Няма!
- Скъпи, отвори ги веднага, за да не ме караш да ти причинявам болка.
- Моля те, Мелинда, не ме карай...- тихичко захлипа и се гушна в нея, но тя здраво го стисна и го обърна отново към гладката стъклена повърхност.
- ОТВОРИ ГИ!- хищен вик разтърси замъка. Детето ги отвори и сигурно щеше веднага да ги затвори, но тя предупредително сграбчи главата му.
Отсреща го гледаше нещо, което бегло можеше да определи като себе си. Същите черти, същата коса, но очите не бяха негови. Може би принадлежаха на нещото, на което беше и кожата, която покриваше лицето- сбръчкана, мъртвешки бяла, толкова тънка, че черепът и кръвоносните съдове прозираха. Нямаше следа и от капка живот. Какъвто и да е било живот. Просто празна обвивка- като опаковъчна хартия за подарък. Защо Мелинда не правеше нищо? Защо позволяваше на чудовището да го хване? Съществото мазно се ухили и протегна кокалеста ръка към неговата, която инстинктивно също се протегна. Детето можеше само да наблюдава с разширени от ужас очи и да тръска невярващо глава. Мъртвешката длан докосна неговата. Ледена прегръдка от писък и дивашки страх.
- Това си ти.- прошепна му Мелинда.- Приеми се такъв, какъвто си и То ще си отиде завинаги.
- Не, не,не... НЕ! НЕЕЕ! ТОВА НЕ СЪМ АЗ! МЕЛИНДА, МОЛЯ ТЕ, НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ... НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕ, МЕЛИНДА!...
- Това си ти.- повтори тя.- Приеми това, което си, защото иначе ще се превърнеш в него.
- ЛЪЖЕШ! ТОВА НЕ СЪМ АЗ! НЕ МОЖЕ ДА СЪМ АЗ! Не може...- хлипанията го задавиха. Съществото го дърпаше все по- навътре и по- навътре през течното стъкло.
Изведнъж жената го пусна.

Единствената нишка, която го държеше над пропастта, изчезна и се стопи като сутрешна мъгла. Нещото се изсмя презрително и вкопчи лигавите си пръсти в гърба му. Заби зъби във врата му и започна бавно да го източва.
„Сам съм... Тя ме остави. Остави ме тук да умра...”
Мрак, по- черен, отколкото ми се искаше, целия ми свят и аз потънах в забрава.

- Видя ли, скъпи, че не беше толкова трудно?- Мелинда галеше косата му. Момчето се огледа. Лежеше на зеления кадифен фотьойл.
- Как?... Аз нищо не направих... Поне не помня да съм направил нещо...
- Подсъзнателно всички ние знаем, че ще изглеждаме така след като напуснем човешкия живот. Искаш ли сега да се огледаш?- детето кимна с глава и несигурно се изправи. Усещаше странно тялото си. Сякаш беше от олово и някак не точно... неговото тяло.
В огледалото с хладно равнодушие го наблюдаваше младеж на около 19- 20 години. Момчето вдигна ръка. И младежът вдигна своята. Момчето се изплези. И младежът също.
- Мислех, че вампирите остават завинаги в едно и също тяло.
- Ти си в своето тяло, скъпи. Съществото от огледалото просто ти показа как да контролираш процесите в него. Как с мисъл да накараш костите, мускулите ти постепенно да нарастват.
- Все още се чувствам на десет.- леко разочаровано отбеляза младежът. Усети гласа си някак по- басов. Огледа се внимателно. Хубави, гладки, добре оформени мускули бяха изместили смешните тънки извивки на ръцете му. Чертите му- по- остри, сега имаше и брада. Установи, че се харесва и се усмихна доволно.- Няма чудовище в огледалото.- заключи уверено той и отново докосна лицето си.



Сълзи от течно сребро

Кол в сърцето? Глупости. Светена вода? Хм... Може би известна неприязън към нея изпитват онези от нас, които са скарани с водата, но нищо повече. Истината е, че единственият материал, от който нямаме имунитет, е среброто.

Събуди ме разтърсващ гръм. После някой буквално ме изхвърли от леглото. По проявената „нежност” дори и на тъмно познах, че е Мелинда.
- Ставай! Вземи каквото можеш и тръгвай с мен!
- Казвала си ми, че ако съм умен, няма да взема нищо.- подсмихнах се аз, мислейки си, че е поредният тест, на който ме подлага. Обичаше да го прави- да ме буди посред нощ с някоя глупава гатанка или задача.
- Моля те, просто тръгвай!- усетих паниката в гласа й, затова реших да не й противореча. Събрах някои ценни вещи и я последвах в тъмнината.
В коридорите цареше хаос. Събратята ни виеха и сновяха нагоре- надолу като пилци с отрязани глави. Нечленоразделни викове, породени от панически страх. „Ловци!”- само това успях да разбера, но беше достатъчно, за да ускоря крачка. Страхът е заразно чувство. Затова след секунди вече бе обзел и моето съзнание. „Ако се изплашиш, идва ред на паниката, после на лудостта и с теб е свършено. Ще се парализираш и ще бъдеш хванат.”. Е, тогава, признавам, бях просто неспособен да се вслушвам в съветите, които ми бе давала Мелинда. Сграбчих ръката й и я повлякох към тайния изход. Чуваха се изстрели от пушки, жужене на стрели, несъмнено със сребърни върхове, звукът, който произвежда томахавката, когато се забие дълбоко в гръдния ти кош. Гъргоренето и предсмъртните стонове- всичко достигаше до ушите ми. Усещах как лудостта драска с хищни нокти по съзнанието ми.
Нещо блъсна младежът и той пуснах ръката й. Строполи се на земята, но веднага скочи и с лекота избегна удара на човека срещу него. Голямата брадва на смъртния пореше въздуха със звучно свистене. Вампирът се усмихна предизвикателно и с едно ловко движение го обезоръжи. Погледът му прониза човека. След това го пронизаха зъбите му, които с мек звук се забиха в шията и започнаха жадно да източват сладката течност от вените му.
Спря ме тих стон. Стон, излязъл от едно доста добре познато и обично гърло. Стомахът ми се преобърна, когато видях Мелинда да се свлича на земята. Успях да я хвана, преди да се строполи на пода. Гледаше ме изненадано и неразбиращо. Кожата й стана като на оловно войниче. Гърчове разтресоха красивото й тяло, от което започна да се издига лек, ефирен дим. Ужасено извърнах глава, а когато се осмелих да я погледна отново, виждах единствено лицето й.
Оставих вцепененото й тяло и се отдалечих. Не можех да заплача, защото мозъкът ми, мислите ми, съзнанието ми- всичко беше празно.
Успях да избягам. Спасихме се само неколцина. Всички останали избиха. След този инцидент се преместих в Париж. Казаха ми, че там има хиляди като мен. Исках да съм сам, но душата ми копнееше за компания, затова реших да си направя. На едно празненство срещнах красива млада дама. Мислех да я даря с този странен живот, който едно време ми бе дала и Тя. Но когато видях очите й, просто не можах. Същите като на красивата ми Мелинда. и си заминах. Реших да се откъсна от света, защото навсякъде виждах нейните очи точно преди да умре. Изумрудените й очи-леко притворени, загледани празно някъде нагоре, сякаш търсеха прошка и спасение за прокълнатата й душа.
Знаете ли, през всичкото това време, прекарано с нея, никога е бях виждал Мелинда да плаче. Казваше, че това е проява на особена слабост, присъща само за смъртните. Но тогава тя плачеше. По бледните й страни се стичаха сълзи от течно сребро. Нежно обгръщаха лицето й в смъртна прегръдка и се сливаха в малка сребърна локвичка, която меко проблясваше върху черния мраморен под.



Залези

Залези. Можех да ги видя точно, когато горещото кълбо се скриваше зад хоризонта. Огнени, като жив пламък- сякаш небосводът се бе запалил.
После идваше нощта, а с нея и кръвта. Всичката тази кръв на невинните, изстрадали човешки душици...
Но изгреви нямаше и отсъствието им усещах почти болезнено. Само плътен, задушаващ мрак. Забравих какво е ненаситно да изпиваш с поглед пурпурните облаци, надбягвайки се с вятъра по задрямалото небе. А то, като че ли абсолютно апатично към бясно минаващото време, спокойно, без да бърза, сипеше златен дъжд от сияйна топлина към жадната ни земя. Нямаше и повече смях за мен, нито щастие. А усмивка рядко можеше да се забележи- един път на два- три века самота. Бегло и плахо се опитваше безуспешно да си пробие път през ледената маска, която тъгата бе отпечатала върху лицето ми.
Тя беше най- опасният човек, който срещнах през целия си живот, а повярвайте ми, той бе дълъг. Пък и продължава сурово настъплението си, без да ме пита искам ли вече да следвам стъпките му. Но как да покажа, че нищо- нито вкусът, нито мирисът, нито дори меките черешови цветове не бяха тъй чисти, както онова чувство, което изпитвах, когато бях покрай нея. Не знам как да опиша битуването с някой толкова опасен, като последните моменти на сигурност.
Като човек бях роден в зората на цивилизацията. Като вампир видях развитието и разцвета й. Вероятно, за мое нещастие, ще доживея да видя упадъка и смъртта й. Ще съществувам и след като целият пясък в часовниците на времето отдавна е изтекъл, след като се окаже, че камъните и спомените човешки са станали на прах. След като океаните и моретата пресъхнат, след смъртта на последните потомци на човешкия род. След самата смърт. И там, по малкото останали пътища и пътеки, ще се мярва от време на време един странник. Онзи, който идва с нощта и си отива с разцъфването на утрото. Онзи, който едно време се носеше с мъглата. Чийто образ се размиваше в лятната мараня. Който едно време носеше смърт, а сега носи Смърт на раменете си, защото тя вече е твърде стара, пък и няма кого повече да прибере от този отдавна погинал човешки свят.
Казвам се Саймън и съм вампир.