Телата ни жадни докосват небето
и се превръщат в спомен за дъжд.
Изчезват безплътни в лазурната бездна
на миражите в светлия син океан.
А е толкова прост кръговрата на облака.
Там плътта ни се слива с плътта на дъжда.
Мъката там ни обсебва до корена
и бавно изгубваме нежната стръв.
Озонът кристално прониква в телата ни.
Боли ни от всичко. Боли ни до звън.
В искрящата чаша от слънчеви тайни
се превръщаме с тебе в тревога и сън.
И сънува дъждът нашите огнети устни,
неспокойните длани, пустинния дъх.
Как те докосвам с изумрудени пръсти
и потъвам в очите ти, и не свършва съня.
А телета ни жадни докосват небето.
Боже би има някакъв път,
с теб да открием облака, който
ще ни превърне отново във дъжд.