автор: res

1.
Звънтящите полета на звука са сухи —
по-сухи от молитвените устни
невкусили очаквания отговор,
по-сухи от прегърбените якове
тропосали лицето на поднебието
с печалните остатъци от себе си
(и вечно има, има някой, претоплящ
дните си със тях).
Звънтящите полета на звука са ниски —
по-ниски от чело молитвено
разказващо се в бръчките на камък,
по-ниски от прихлупените траектории
на лястовици във преследване на плячка
(и вечно има, има някой, предвкусващ
първа капка дъжд).
Звънтящите полета на звука са гладни.
Петата ми бе малка. Много малка.

2.
А е просто. Наистина просто:
наръч съчки (листата отдавна са спомени),
два-три маха (захапал опашка е вятърът)
и ще лумне -
стаята, имаща четири ъгъла,
два прозореца и врата
(толкова пъти лъгана
и обречена на самота),
леглата, тръбичките
(всичките, мамка им, всичките),
два камиона болка
(как хрущяхме под гумите,
забравили думите, Господи, думите),
и прицеп обреченост.
Просто е. Толкова просто -
да подпалиш и пътя, и моста,
да загърбиш и стон, и тревога…
Но не мога. Това не го мога.

3.
Искам река с тротоар.
С пет реда плочки –
квадратни и сиви.
С плитко корито –
____________ точно
толкова равно и право.

Искам я. Само за днес.
Утре ще бъда пак романтик.
Утре ще бъда поет – ако трябва.

Коленете ми само
дано заздравеят
до утре.

4.
“Много искам да тегля една майна на времето.
Същото, което броди в стихове,
повдигано на пръсти и преливано,
доено и превъзпитавано,
и брулено, косено и даряващо,
но същото - показало деветия си пръст.
Как искам в гърлото му дрипаво
със нокти да гравирам “Има ме!”.
Със същите - които сричат стихове,
почупени или грижливо срязани,
и намастилени, белязани
и с лак, и лик, ликуващи,
но същите - с отсъстващият среден пръст.
Как искам да съм просто бесен!”.
То кротко рече: “Десет.”.

5.
По-зрима
птицата мълчеше.
Мърморенето
в мелничните улеи
(по-тихо
само на високото)
премилаше
и слог, и слово.
Синкопите
на слънчевите махове
заглъхваха
оклюмали по сенките.
Преди да стане
тъмно,
много тъмно,
във нощвите
брашното
бе замесено.
И хлябът ще е дъхав.
Утре.

6.
Търпението на думите изсъска
и скъса вървите от сласт и крясък,
прихлупи се небето на мълчанието,
по-пъстри облаците слепота препуснаха
в звънтящите си пасища, тъй дрипави без свян и горест,
крещящо крепки и протяжно глухи, а там
протегнатата длан на словото
е суха, суха, суха, суха
дълбока бръчка.
И прозорец.


__________

Всъщност, бях предизвикан от един странен ник да се завърна... направих го, с този текст, еднократно и както аз си знам... като поздрав за приятелите, които остават...