автор: subversive

Студентските общежития на град Велико Търново. Местонахождение- „у горътъ”.
Какво е да живееш в турската махала на края на града? Ама баш на ръба на края. Еми.. с две думи- в гората. Поглеждаш през прозореца и виждаш крайните къщи на квартала, разбития път и постоянните обитатели на местността- 10- 15 мършави и озверели от глад бездомни помияри.
Отначалото, като се нанасяш, ти идва да ревнеш с пълно гърло „Искам мама”, „Искам вкъщи”. Мизерия та дрънка, ама какво да правиш. С тежка въздишка пускаш саковете на издънения под, отронваш 1-2 сълзи от безсилие и се заемаш да изриваш тоновете боклуци, оставени за спомен от предишния обитател на „бърлогата”. Сега да огледаме положението. Единият крак на масата е заменен с нещо като.. дръжка на пластмасова бърсалка за под, джамовете са изпочупени (ако имаш късмет- от 3 единият ще е здрав), тук- там по стените- малко мухал, паяжините- те са ясни- от таванските можеш да си оплетеш хамак. И без това ще издържи повече от дюшеците.. Тапети.. Тапети едно време е имало. Поне приличат на тапети, де. Ако не знаеше, че с тях се облепят стени, сигурно щеше да си помислиш, че върху мазилката са хвърляни снаряди и самоделни бомби от дъвки, съдрани долни гащи и лепило (всичко- втора употреба). Решаваш да седнеш на леглото. Аа не. По- добре не. Оказва се, че е от ония легла, дето, като си легнеш и отиваш при съседа на долния етаж. Пък и пода не е много здрав.. Правиш крачка към прозореца и БАМ. Левият ти чипик се изгубва и хлътваш до глезена в изтъркания, омазан мокет. Еми какво очакваш? Дупка, колкото.. колкото да ти влезе кракът в нея. С неизвестен произход. Най- вероятно заради възрастта на студентските общежития (всяко нещо си има срок на годност) или някой си е играл на „Смелия дървар” в стаята.
Иначе се живее де. Не, че се живее, ама се свиква. След 3-4 месеца злите песове ги възприемаш като „гладни кученца”, а мизерията и студа са „полеви условия”. Когато ръката ти спре да залепва за радиаторите от студ, това вече си е жив лукс. Иначе ако успееш да замажеш очите на управителката, че не си топлиш обутите в 5 чифта чорапи крака със сешоара, а всъщност си правиш топли масажи на разширените вени, пак си на далавера. Защото такива допълнителни отоплителни тела не се допускат. Все пак сме в България и трябва да икономисваме тока. Затова в общежитията има и режим на водата. Какво е това нещо да се къпеш, когато ти скимне? Веднъж на седмица- това е. Вярно, че режим на тока още няма, но никога не е късно да ни ограничат осветлението. Все пак студентите са изобретателни, пък и човешката цивилизация е измислила свещи, запалки и кибрит.
Решаваш да седнеш да си научиш за разнообразие, ама съседите дънят „турбофолк”, както казват сърбите, или „маанета”, по нашенски. Минава час, два, ти вече се молиш да те удари някоя буква по челото да се концентрираш. Вместо това те удря баса от „Проклет да бъде, който ме чуе да пея”. Наистина се чувстваш проклет. Направо прокълнат. И започваш да се молиш на Всевишния и да питаш наум: „Защо, Боже, ме дари със слух, по дяволите??” Това отляво. Ама на съквартирантите отдясно пък им се слуша нещо по- така. Няма нужда да долепяш ухо до стената. „.. аз съм млаг, богат и известен, а ти си кестен и сигурно си девствен..”. Това Ванко 1 ли е? Абе тоя не го ли опандизиха?! Започват да ти се смесват „..роден съм гангстер с чорапа и патлака”и „..не чуваш ли, спри се, лъжа е..”. Добре де, то е ясно, че няма да се учи, ами дай поне да сложим морна глава на коравата възглавница.. Оказва се, че като легнеш, вибрациите се усилват. „Земетресение!”, кресваш ти, скачаш зашеметен и се мушваш под масата с импровизирания крак. След като си се поосвестил разбираш, че трусовете са от подскачащото стадо подпийнали студенти.
Иначе пък, като решиш ТИ да си направиш купонче, става яко. Събирате се скромно- я по съседски, я с компанията от родния град, преброявате останалите стотинки и успявате да изровите за една двулитрова бира, един хляб и парче салам. От онзи луксозния- „кучешка радост”. Пускате си тихично нещо ала „Led Zeppelin” или „W.A.S.P.”. Мм.. Неблагоразумно. Моментално бивате брутално оплюти и овикани от съседните стаи. „Е така няма да стане!”, възмущават се другарите и надуват яко „Pantera”. И положението временно е овладяно..
И студентите сме хора, и ние душа носим- трябва да се яде. „Гладна мечка хоро не играе”. Да, ама ние хем червата ни къркорят, хем играем, хем останалите сеир гледат. В стола- плачевно положение. Вярно, че се наяждаш за 2-3 лева, ама през повечето време не знаеш какво има в чинията- „Нещо май мърда”, „Това ми се струва е лаяло, преди да ми скочи в купата”, „Пилето фрикасе да не би да е със сос от храчки и сополи??”. „Пениш се, не пениш се, ке те ям- пари съм давал за тебе”. И ядеш, какво да правиш. Не ти стига, ама е по- добре от нищо. Пък, ако имаш късмет, издебваш някой отнесен колега и, докато не си гледа в чинията, нагъваш здраво, без да задаваш излишни въпроси като „Ъ-ъ.. такова.. това ще го ядеш ли?”.
Когато не си на лекции, в библиотеката, залегнал над учебници от 1000 страници, или в студентския стол, се щураш да откриваш къде продават дрехи втора употреба, защото един пуловер (по възможност да не е с дебелината на найлонова торбичка „BILLA”) по магазините струва от 50лв нагоре, връзваш гащите със сезал, тъй като от недохранване си смъкнал едно 7-8кг за няма и месец, и се молиш на телевизионния бог на прогнозите цяла зима да е 10-15 градуса, щото някой идиот ти е избил тръбата на и без това неработещия радиатор.
Втори- трети курс, преподавателите започват да се държат човешки. Вече не се чуват злобни подхвърляния от рода на „..колега.. капацитетът Ви е, колкото на градински маркуч”, „..За Господ- 6, за мене- 5, за университета- 4, за нахалството Ви- 3, а тъй, като нахалството беше в повече, Ви пиша благосклонно 2.”
След 4-5 години мъки, ако доживееш да завършиш, с гордост можеш да заявиш: „Най- голямото ми постижение е, че живях в студентските общежития. Я бит, я не бит, я ограбен, я не, умствено и физически малтретиран, унижаван, плют и понякога опикаван, докато спя, от пияни съседи, но оцелях и завърших! We are the champions!”