автор: Romi

От зимата до есента погребах
дузина истински приятели.
И вече не намирам път през вятъра.
И вече не откривам себе си.
Не се познавам и не се обичам.
По-мъртва съм от тях, макар и жива.
От страх да не сънувам, не заспивам.
По пълнолуние ги чакам да се спуснат
от някоя пролука във небето,
ала не идват мъртвите приятели.
А виното и хлябът отредени
за тяхното пристигане
на камък вече стават.
Проклета да е, Господи минутата
на тази непонятна самота,
в която само мъката пирува.
Проклета да е ориста на дните,
която от очите ни изтръгва
посоките на всички земни пътища.
И тъй предадени на милостта ти
пристигаха приятелите ми
във твоята Итака.
И тъй от зимата до есента
погребвах себе си.
А си отиваха приятели.