автор: sedmi

събудил се един човек в една гора. безкрайна и величествена, пропита с тежестта на времето и безкрая на пространството.
станал и се огледал, и нямал той ни име ни посока в която да поеме, но пред него в сумрака на тежките листа проблеснала пътека и оформила първата му стъпка. кракът му сам се протегнал и направил крачка, другият го последвал и той започнал да върви. пътеката се виела между дърветата, прекосявала поляни и чертаела своя път в гората. след време човекът забелязал други човеци. също като него вървели и се оглеждали. били еднакви, неотличими едни от други. - и аз ли съм такъв? - запитал се той и с въпросът му отговорът сам дошъл. човеците на пръв поглед еднакви се различавали.
започнали да се виждат все по-ясно разликите - били ниски, били дебели, някои ходели прегърбени други крачели напето. били млади, били и стари. гората също изглеждала по различен начин вече. пътеките на някои човеци прекъсвали в нищото и човеците на тях стоели в недоумение какво да правят. други пътеки се виели и пресичали и човеците спирали и се оглеждали един друг любопитни. а дърветата, о дърветта! били отрпуани с всевъзможни сочни плодове. но уви не всички човеци ги забелязвали. много от тях се влачели и с гладни очи молели за храна. човекът недоумявал защо това е така и продължавал пътя си в тази безкрайна гора. хранел се с това изобилие като понякога взимал плод от ниските клони, а друг път необяснимо за себе си изкачвал цялото дърво за да грабне някой съсухрен плод от короната на дървото. подминавал хора приседнали до някой дънер с поли обсипани с изгнили плодове. те го викали и придумвали да вземе от тях, че това били ПЛОДОВЕТЕ!. че други няма, че това са последните. дори го заплашвали. но човекът продължавал неумолимо по своят път.
и така незнайно кога, незнайно колко далеч от началото си той стигнал до кръстопът. спрял се и се загледал. пътеката се разделяла на две и всяка половинка с нищо не подтиквала към избор. времето се развълнувало и се опитало да побутне човека напред. листата на дърветата окапали, паднал сняг, после пак се разпъпили, обсипали се с плодове. и после пак и пак. а човекът стоял замислен и гледал разклонението. после въздъхнал и направил крачка в страни и продължил напред. клоните се спуснали пред него, тревата се заплела в краката му, драките надраскали тялото му. но той продължавал. всяка крачка била по-трудна от предишната. но веднъж поел не можел да спре и изведнъж гората свършила, показало се слънцето и огряло лицето на човека. а той се усмихнал и продължил напред под откритото небе и щастие изпълвало сърцето му. в далечината пред него се виждали малки горички.
той се обърнал да погледне гората от която излязъл, но пред него се ширнала същата гледка - до хоризонта имало малки малки горички. той се усихнал едва едва и погледнал към небето високо високо отвъд него.