автор: Agaq

Всички сте чували за капитан Кук -
само дето тоя нито е капитан,
нито е Кук.
Той е един такъв лунен човек -
хибридна смес
с емоции, мирис и цвят като нас -
сяда, усмихва се, пее и плаче -
уж като нас,
но не съвсем -
някак отвътре му светло и свети,
носи звезди на главата,
няма коса.
Няма сърце, а направо Луна.
Цяла и обла -
знаете как е по пълнолуние.
Снощи беше такова.
Тъй като
аз също не спя
(откакто се помня сто вълци вият срещу му -
кога ли и те ще си вземат годишна почивка
малко да си отдъхна),
телепатично снощи го срещнах,
може и той да е търсил контакта
(тук се усмихвам, намигам и паля цигара -
вече не пуша, но само по навик)
и ми прочете
най-хубавият си лунен сонет.
Изненада ме факта,
че на Луната има поети
и не само поети,
ами сърцати, големи
както тук наричаме някой човеци.
Край него беше толкова топло
като огън в домашно огнище,
когато си скитал
далеч от дома -
гладен, напъден и гол.
Неусетно
медният глас ме унесе
(не отричам - сладкодумен си беше).
Помня как ме зави със звездите...
събудих се,
а той нямаше име.
Не го помнех, не беше ми казал...?
Но аз реших да го кръстя някак,
Нарекохго Хук.
Неее...
Знам, че сте чували за капитан Кук,
само дето тоя нито е капитан,
ното е Кук,
а е един най-обикновен лунен поет.