автор: kallin

Сега често ходя на цирк. Запознах се с някои хора там, даже се сприятелихме. Пускат ме безплатно, когато си поискам, защото самият аз вече почти станах цирков артсист. Заради едно момче. Това се случи не много отдавна. Прибирах се от магазина.
Ние сега живеем в нов апартамент близо до цирка, и там на ъгъла има голям магазин. Та, връщам се в къщи от тоя магазин и нося книжна торбичка, в нея имаше кило и половина домати и 300 грама сметана в картонена чашка. Изведнъж насреща ми иде добричката леля Дуся от предишния ни блок, тя миналата година подари на двама ни с Мишка един билет за клуба. Аз много се зарадвах, и тя също. Вика ми:
- Откъде идеш?
Казвам:
- От магазина. Домати купих! Здравейте, лельо Дуся!
А тя плесна с ръце:
- Сам ходиш до магазина? Вече? Как лети времето!
Чуди се. Вече съм на девет, а тя се чуди.
Казах и:
- Довиждане, лельо Дуся.
И тръгнах. А тя вика подире ми:
- Стой! Къде тръгна? Ей сега ще те пусна в цирка, на дневното представление. Искаш ли?
Пък и пита. Чудна жена. Викам:
- Да, разбира се! Иска ли питане!...
Тогава тя ме хвана за ръка, качихме се по широките стълби. Леля Дуся се приближи до контрольорката и рече:
- Маря Николаевна, доведох едно наше момче да погледа. Нали може?
Жената се усмихна и ме пусна вътре, аз влязох, а леля Дуся и Маря Николаевна тръгнаха след мен. Вървях в полумрака и отново много ми хареса дъхът на цирка - един такъв особен, и като го усетих, кой знае защо, веднага ми стана и страшничко, и ей тъй, весело. Някъде свиреше музика, аз бързах натам, към нея и тозчас си спомних за девойчето с огромната топка, което съвсем наскоро бях видял тук, онова момиченце със сребърен плащ и дълги ръце, танцуващо върху топката. То замина надалеч и не зная дали пак ще го видя някога. Почувствах се някак особено, не мога да го обясня... В този момент ние стигнахме до страничния вход, подбутнаха ме вътре и Маря Николаевна ми пошепна:
- Сядай! Ей там, на първия ред има свободно място, сядай...
Бързо седнах. До мене седеше още едно момче - колкото мен, в същата като моята училищна униформа, чипоносо, с блестящи очи. Погледна ме доста сърдито, задето съм закъснял и му преча, и т.н., но аз не му обърнах никакво внимание. Веднага се зазяпах в артиста, който играеше в момента. Той стоеше насред арената с огромна чалма на главата и държеше в ръцете си игла, дълга към половин метър. Вместо конец в нея беше вдяната тънка и дълга копринена лента. До артиста мирно си стояха две момичета и никого не закачаха. А той изведнъж се приближи до едното от тях и ей тъй, за нищо - мац! - прониза му корема с дългата си игла, която излезе през гърба на момичето. Мислех си, че то ей сега ще заврещи, като че ли го колят, ама не, седи си спокойно и се усмихва. А бе, да не повярваш на очите си! Тогава артистът съвсем го удари през просото - чик! - промуши и второто момиче! И то не пищи, а само мига. Това е върхът, брато!
Казвам:
- Защо не пискат тия двете? Наистина ли издържат толкова много?
А момчето до мен отвърна:
- За какво да пискат? Не ги боли!
Аз викам:
- Теб да те бяха мушнали така! Представям си как щеше да вреснеш...
Момчето се подсмихна тъй, сякаш че е много по-голямо от мен и рече:
- А пък аз отначало си помислих, че си от цирка. Защото леля Маша те доведе... Изглежда, не си от цирка, не си от нашите.
Викам:
- Все едно какъв съм - от цирка или не... Аз съм от държавна важност, ясно? И какво значи да си от цирка? Да си по така ли?
То се засмя и рече:
- Не, ама тия от цирка са по-особени...
Разсърдих се:
- Що? Да не би да имат по три крака?
А момчето:
- А бе, три - не три, но все пак те са по-ловки от другите - къде ти! - и по-силни са, и по-схватливи.
Аз направо се ядосах:
- Я не се фукай! Другите да не са по-лоши от теб! Ти да не би пък да си цирков артист?
Момчето сведе очи:
- Не, аз съм си мамин...
И се подсмихна само с крайчетата на устните си, хитро-хитро. Но аз тогава не разбирах това, сега вече ми е ясно, че момчето е хитрувало, а в оня момент гръмогласно му се изсмях. То бързо ме изгледа:
- Виж, виж какво представление!... Ездачката!...
И наистина, музиката засвири бързо и силно, на арената се втурна бял кон, едър и широк като цял миндер. Върху него стоеше една леличка, която, яздейки, започна да скача и тъй, и онъй: ту на един крак с ръце встрани, ту на два крака, сякаш скача на въженце. Рекох си, че и баба знае да подскача върху такъв широк кон, все едно си отгоре на някакво бюро, и аз мога така. Онази леличка все подскачаше, а един човек, облечен в черно, постоянно пляскаше с камшик, че да накара коня да тича малко по-пъргаво, понеже той едва се влачеше като есенна муха. Човекът подвикваше на животното и все припляскваше с камшика. А конят - нула внимание. Скука, ти казвам... Накрая леличката се наскача до насита и се скри зад завесата, а конят взе да обикаля в кръг. Тогава на арената излезе клоунът Карандаш. Момчето до мен пак ме изгледа, после си отмести очите и каза равнодушно:
- Ти виждал ли си тоя номер преди?
- Не - викам, - за първи път го гледам.
Момчето каза:
- Сядай тогава на моето място. Още по-добре ще виждаш оттук. Сядай. Аз вече съм го гледал.
И се разсмя. Казвам:
- Що се смееш?
- А, нищо - вика, - ей тъй. След малко Карандаш ще завърти едни номера, супер! Хайде, сядай тука!
Е, като са тъй добри с мен, какво пък. Седнах на неговото място. А момчето отиде на моя стол, където, честно казано, беше по-лошо, защото пречеше някакъв стълб. Карандаш наистина взе да прави страхотни номера. Каза на чичкото с камшика:
- Александър Борисович! Може ли да се повозя на това конче?
А онзи:
- Моля, направете ми удоволствие!
И Карандаш захвана да се катери по коня. Опитваше и тъй, и инак, все мяташе отгоре му късичкия си крак и все се изплъзваше и падаше - конят бе твърде дебел. Тогава клоунът рече:
- Качете ме на това конче!
Веднага се приближи един от помощниците и се наведе, а Карандаш се качи на гърба му и яхна коня, но - отзад напред. Седеше с гръб към главата на животното и с лице към опашката. Майтап, ти казвам, всички се пукнаха от смях. А чичкото с камшика рече на клоуна:
- Карандаш! Седнали сте неправилно.
Каранаш му вика:
- Що да е неправилно? Вие отгде знаете накъде искам да отида?
Тогава чичкото потупа коня по главата и рече:
- Ами, ето я главата!
А Карандаш хвана конската опашка и отвърна:
- Ето я и брадата!
Вързаха го за кръста с въже, което минаваше през някакво колелце под самия купол на цирка. Чичкото с камшика взе другия край на въжето и викна:
- Маестро, галоп! Але!
Оркестърът гръмна и конят препусна. Карандаш се затресе отгоре му като кокошка върху стобор и взе да се подхлъзва ту на една, ту на друга страна. Изведнъж конят почна да се изплъзва под него и клоунът се разкряка:
- Олеле, мале! Конят свършва!
И вярно, конят се изплъзна и хукна към завесата. Карандаш сигурно щеше да падне и да се пребие, но чичкото с камшика опъна въжето и Карандаш увисна във въздуха. Всички ние си умирахме от смях, исках да кажа на момчето до мен, че направо ще се пукна, но него го нямаше. Бе отишло някъде. В това време Карандаш взе да размахва ръце, все едно, че плува из въздуха, после го свалиха, той се спусна, но едва докоснал земята, засили се и отново полетя. Сякаш правеше огромни крачки. Всички се смееха до припадък, направо се побъркваха от смях. А той все си летеше и летеше, за малко да му паднат гащите. Вече си мислех, че ще се скапя от смях, но в това време той пак се приземи, изведнъж ме погледна и весело ми намигна. Да, бе! Намигна ми. Лично на мен. Аз взех, че също му намигнах. Какво толкова? И тогава, съвсем неочаквано той още веднъж ми намигна, потри ръце, изведнъж с пълна пара се засили право срещу мен и ме прихвана с две ръце, а чичкото с камшика моментално опъна въжето и ние с Карандаш полетяхме нагоре! Двамата! Той бе хванал главата ми под мишницата си и ме държеше през корема, ама много здраво, защото ние се намерихме на доста голяма височина. Отдолу не се виждаха хора, а само едни бели и черни черти, понеже ние бързо се въртяхме и дори нещо мъничко ме гъделичкаше в устата. Когато прелетяхме над оркестъра, аз се уплаших да не се цапна в контрабаса и се развиках:
- Мамо!
В тоя миг до ушите ми стигна някакъв грохот. Всички се смееха. А Карандаш веднага ме имитира и също викна с хленчещ глас:
- Мя-мьо!
Отдолу се чуваше грохот и шум, а ние плавно-плавно полетяхме още някое време и аз вече почти свикнах, но тогава изведнъж се скъса книжната ми торбичка, оттам взеха да излитат доматите, ама излитаха като гранати на различни страни - кило и половина домати. И сигурно попадаха по хората, защото отдолу се носеше такъв шум, че думи нямам. А аз през цялото време си мислех - сега остава само да хвръкне и сметаната - триста грама. Тогава тъй ще си изпатя от мама, чак не ми се мисли! Карандаш изведнъж се завъртя като пумпал, а заедно с него и аз. Точно това не трябваше да прави, понеже аз пак се уплаших и взех да ритам и дращя, а Карандаш тихо, но строго каза, чух го добре:
- Толка, какво ти става?
А аз заврещях:
- Не съм Толка. Аз съм Денис! Пуснете ме!
И почнах да се измъквам, но той ме стисна още по-силно, едва не ме задуши и ние взехме да се носим съвсеем бавно, аз вече виждах целия цирк и чичкото с камшика, той ни гледаше и се усмихваше. И в тоя момент сметаната все пак изхвърча. Тъй си и знаех. Тя падна право върху плешивата глава на чичкото с камшика. Чичкото нещо извика и ние веднага взехме да се приземяваме...
Веднага щом се спуснахме и Карандаш ме освободи, не знам защо, но хукнах с все сили, само че в неправилна посока, не знаех накъде да бягам и се щурах, понеже главата ми малко се въртеше. Накрая в страничния коридор видях леля Дуся и Маря Николаевна. Лицата им бяха пребледнели. Затичах се към тях. Всички наоколо ръкопляскаха като луди.
Леля Дуся рече:
- Слава Богу, цял си. Ела да те заведа у вас!
Аз казах:
- Ами доматите?
Леля Дуся рече:
- Аз ще ти купя. Хайде!
Тя ме хвана за ръка и ние тримата излязохме в един полутъмен коридор. Тогава видяхме, че край стенната лампа стои някакво момче. Бе същото онова момче, което седеше до мен. Маря Николаевна каза:
- Толка, къде беше?
Момчето не отговори.
Аз рекох:
- Ей, къде се дяна ти? Аз като седнах на твоето място, да знаеш какво стана!... Карандаш ме завлече направо до небето!
Маря Николаевна каза:
- А ти защо седна на неговото място?
- Ами той сам ми предложи - викам. - Каза, че по-добре се виждало, затова и седнах там. А той отиде някъде!...
- Всичко е ясно - каза Маря Николаевна. - Ще докладвам за това в дирекцията. И теб, Толка, ще те свалят от тази роля.
Момчето рече:
- Недейте, лельо Маша.
Но тя шепнешком му се скара:
- Как не те е срам! Ти си момче от цирка, репетирал си, а си посмял да сложиш чуждо дете на твоето място! Ами ако се беше пребило? Та то не е подготвено!
Аз казах:
- Карай. Подготвен съм... Не по-зле от вас, дето сте от цирка! Лошо ли летях?
Момчето рече:
- Супер беше! И страхотно си го измислил това с доматите, как пък не съм се сетил и аз! Много е смешно!
- Ама и тоя вашият артист - каза леля Дуся, - също си го бива! Грабва който му попадне!
- Михаил Николаевич - защити го леля Маша, - вече беше се разгорещил, вече се въртеше из въздуха. И той не е от желязо. Пък и нали твърдо е знаел, че на това място, както винаги, трябва да седи специално момче от цирка. Това е закон. А тоя малчуган, както и онзи - съвсем еднакви са, дори костюмите им са същите, човекът не ги е различил...
- Трябва да си отваря очите! - рече леля Дуся. - Отмъкна момчето както ястреб грабва мишка!
Аз казах:
- Е, да тръгваме ли?
Толка рече:
- Слушай, ела другата неделя в два часа. Ела на гости. Ще те чакам край контрольорите.
- Добре - викам, - хубаво... Какво пък!... Ще дойда.