автор: Maglo

Пътека от тъмнина се разстилаше пред мен, но аз навлезнах в тунела, образуван от сплетените клони на дърветата. Продължавах напред, потънал в мисли за отдавна загубеното…И ето че отново изплува в съзнанието ми образът. Беше същият, но за пореден път различен. Просветна в мрака на съзнанието ми и успях отново да различа до болка познатите черти на лицето и. Красиво лице, но сякаш…далечно. Смъртна бледост покриваше изящната кожа. Светлосини очи, които излъчваха необяснима тъга. Издължено лице и малка аристократична брадичка. Болезнено присвити устни…Не! Не си я спомнях така! Никога не съм я виждал толкова тъжна! Само огненочервената коса беше същата. Тя отново се спускаше свободно по раменете и, отново грееше със същият онзи неповторим блясък, идващ сякаш от последните лъчи на залязващото слънце…
Спънах се в една издадена плоча на тротоара и тя изчезна. Кратък миг от вечността и вече я нямаше. Образ сред многото и единствен сред останалите. Огледах се и видях, че отново съм потънал сред сенките. Наоколо беше пусто и тихо. Нощната тъма беше обгърнала градските улици, въпреки слабата съпротива на уличните лампи, а аз имах още дълъг път да извървя, преди да се прибера.
Отново се замислих. И отново за нея. Питах се какво означава това видение, което ме преследваше от една седмица. И защо беше тъжна този път? Дали това не беше просто въображението ми, което е решило да си прави лоши шеги с мен? Не, не вярвах то да е способно на такъв ужасяващ реализъм. И все пак, коя беше тя?…
Продължавах да си задавам въпроси, на които не можех да си отговоря. Едно знаех със сигурност- тя ме привличаше към неизвестността, която олицетворяваше, и аз бях безсилен пред нейния магнетизъм. Обичах я по един странен и нов за мен начин. "А нима не е странно да си влюбен във видение?"- мисълта се понесе над океана на съзнанието ми и отново потъна дълбоко в него, заглушена от чувствата, които ме бяха обзели.
Смътно забелязах, че съм се отклонил от пътя и съм поел несъзнателно в друга посока. Но това беше без значение, защото в мига, в който затворих очите си, тя отново беше там и отново ме гледаше с тъжния си, дълбок поглед. Тя за пореден път покори съзнанието ми и аз и се възхищавах. По-истинска, по-красива и по-тъжна от всякога. Господарката на мислите ми. Не смеех да отворя очи, за да не би да я загубя завинаги, но чувствах болка заради нейната тъга и бих дал живота си само за една нейна усмивка. Видението трепна и се стопи. Но аз все още стоях неподвижен, със затворени очи и с плаха надежда.
- Вече можеш да отвориш очите си- беше тих и мелодичен женски глас. Но аз упорито стоях и не смеех да погледна.
- Тук съм и те чакам.
Този път бавно отворих очи. Странно, но мястото, където се намирах, не ми изглеждаше познато, а градът беше малък и бях ходил навсякъде. Но бързо забравих тази подробност и различих сред сенките фигурата на момиче на около десетина крачки пред мен. Видях ясно само светлосините и тъжни очи.
- Това ти ли си или сънувам?- не помръднах.
Без да продума тя се приближи бавно към мен, изплува от тъмнината и видях моето видение, което се беше превърнало в реалност. Познато, но за пореден път различно.
- Коя си ти?- въпросът несъзнателно ми се изплъзна и аз почти мигновено го забравих и се потопих в нейната тъга.
Вместо да отговори тя се приближи още повече, студените и устни леко докоснаха мойте и докато изпадах в безсъзнание видях нежната и усмивка, която сякаш ме обгръщаше.
- Аз съм Смъртта…- гласът идваше все по-отдалеч…