Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146
Онлайн са:
Анонимни: 843
ХуЛитери: 4
Всичко: 847
Онлайн сега:
/отворено писмо/
Онази нощ бях в Роданте. Къщата на дървени крака, със сините капаци стои на океанския бряг. Прозорците и тъмнеят, както бе във времето преди да дойдеш ти. Пейзажът все така валсува в синята гама. Само вълните на океана са станали по-тихи, укротени след преживяната рана. Откакто жребият те застигна в онова далечно африканско свлачище, тук не е имало повече бури.
Помниш ли последната. Малко преди да стигна до къщата, удавих двигателя на автомобила. Ти случайно забелязал светлините на фаровете, излезе да ме търсиш, след като водната пелена ги бе потопила. Излезе да ме търсиш, без да ме познаваш. Как си ме пренесъл до синята стая, така и не се научих да плувам. Усещах тръпчивия вкус на тежък коняк в гърлото си. Тогава още не знаеше, че не ми понасят твърдите алкохоли. Щом намерих очите ти , прочете онзи , вледенен вик по билата на арктичните ледове в душата ми. Вик на човек, който вече си е отишъл, а викът останал след него. Вроденото ти благородство повели да ме спасиш. Всъщност застави те сърцето .
За първи път срещах някой, капсулирал болката повече от мен, в себе си.
А след това се напихме до изтрезняване. Знам кога се изплашихме истински. Електричеството угасна, бурята от това ставаше по-страшна. По гърба ми пролази , по лицето ти премина сянката на страха, че се намерихме в тъмното. В сърцето на ураганната стихия, две корабокруширали души, носени по житейското течение десетилетия.
Мигът, в който ме направи своя бурята онемя, смълча се пред вика изтръгнат от същество, в което най-после се роди жената. Мислих, че тогава ще видя дивите коне. Зная, че помниш легендата за дивите коне. Знаеш как съм мечтала боговете да ги изпратят вестители, че съм избрана да бъда сред благословените, да обичат обичани. Помня, на другия ден как ми разказваше, че си ме съзерцавал през цялото време на моя сън. За първи път се чувствах красива. Кой друг може толкова дълго, така образно и пълнокръвно да рисува с думи. И тогава не видях дивите коне, въпреки че няма по-пълно сливане от това, да се видя през твоите очи.
После синът ти донесе сандъка, в който си пазил моите писма и докато търсеше по-меки думи, за да опише случилото се, онзи вик, който ти разтопи с един поглед ме намери и прикова отново. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Усещах как ставам трудна. Мислех, че полудявам, разбирах как тази бременост растеше в секундите. Болката в мен набъбваше и очертаваше формата си. Не разбирах нищо, виждах как коремът ми се уголемява, очите ми изцъклени всеки момент щяха да изпръснат, разтварях краката си, раждането започваше. Контракциите учестиха, но колкото и да напъвах от бременната ми празна утроба, надничаше нищото. Тогава осъзнах, че никои не ме е учил как да родя болката. Утробата ми бе пълна с един вик, който имаше силата да срути света.
Съдбата изпраща своите знаци на точния час. След като преживях времето на лудостта си, една ноемврийска привечер се разхождах късно по плажа. Бе точно границата, когато денят още не си е отишъл, а нощта не е настъпила. Видях дивите коне. Широко разтворените им от възбуда мокри ноздри. Дългите черни гриви, които водеха след себе си нощта. Очите им – пълни с безумство и страст. Разбрах : хубавото на любовта е, че тя никога не си отива. Любовта е с мен, когато ти си другаде.
А исках само да ти кажа : не оседлавай дивите коне.
P.S. Не се притеснявай за белите пустини в мозъка ми, защото сменям глаголните времена. Живея във времето на някоя надежда.
Е.
