автор: Casper

Сълзите са емоция. Истинската мъка няма сълзи. Те са кръвта на душата, не изтичат. Съсирват се.
Дори не боли. Обвива се в мъгла тъгата. Особено пълзи странна болест, минава по изтръпналото тяло и е толкова различна. Не те поваля, но те изтощава. Няма лек за нея. Времето единствено лекува в забрава, ако може да се забрави. Замаян си. Движиш се, но потъваш в собствената си душа. Луташ се. Изгубен си. Намираш се отново. Разпиляваш, като есенни листа в различни цветове настроения. Умората обсебва тялото и само работата я разбива на хиляди късове. Изтощение, на което противопоставяш действие, за да не загубиш чувството за движение наречено живот.

Минават спомени. Докосват. Виждаш се дете. Безгрижно, растейки в топлина. Уют. Ръце, които те обгръщат нежно. Целувка, не само за закрила през нощта. Безгранична грижа, подплатена с умора, която не си видял преди. И смях, и плач редуват се, кънтят в ушите. Разбираш толкова неща сега. Наблюдаваш. Лежи тя, скована в леглото, а до нея привит на две, на дървен стол, застанал той и между тях - прегърнала ги Старостта. Майчина сълза, застинала в края на окото, блести и праща светлина, която те огрява, и топли твоята душа. Опираш се на бащина подкрепа, но вливаш в нея сили ти. Дете, пораснало, за майчина и бащината обич вечна.

Замисляш се ...

Отминават години. Животът ни става стар приятел. Голямото сърце не старее. То не позволява бръчките на старостта да се изпишат върху него, имат си място за това - над веждите. Тогава в духа лудува младост.

Дървена дъска е животът. Грапава и недодялана. Излъскана от начина на нашето използване. Като онази люлка от детството ни, подпряна в средата на подвижен елемент, където от двете й страни се сяда за равновесие. Докато сме малки, седим в единия край. И колко много искаме да сме в средата като „майстори”, да жонглираме с краищата й, да я движим. И тази възможност ни се дава след време. Ние сме подвижния елемент. От едната страна са децата ни, а от другата – родителите. Най-хубава е люлката, когато е пълна и от двете страни. Стабилна е. Идва момент на смяна. Стряскащ винаги. Очакваме. Не знаем кой край ще се освободи, а трябва да го заемем и да продължим, да не изхвърчим. Земно притегляне или природен закон.