автор: roza1

Просешката ми душа,
стоплена от не една ръка,
обрулена пътека
на човека
и на скитника в нощта,
в джоб пробит приспа
просешка ръка.
Отказва милостиня.
Не трепери от монета
прашна моята душа.
Днес е с повече богата.
Има всичко
в кротката,
неовъглена ръка.
От чувства изхабени,
паничката тъжи!
Побра какво ли не...
Вехтории днес не ще!
Опитала всичките посоки
на набръчкания път,
прекатурини сълзи,
от тях дълго
ще кървят..
Ще повървя...пеша.
Ъгъла си просешки,
едва ли ще сменя..
Ще бъда млечна
мъничка пътека,
натежала от заблуди,
с усмивка лека,
върху реални
крила на пеперуди.
Надеждата е някъде
в поредната вълна,
ще стигне бряг
в своя кръговрат.
Вярата във изгрева,
набира топлина
ще изглади
на бръчките пътечките,
ще стане коафьор.
Усмихвам се с лице
на нов актьор.
Спомена за минала тъга,
ще лази по стъклото,
с чело опряно
на една сълза.

30.07.2004