Големите неща започват от малките. Постепенно. Една бъбречна криза, една революция, една смърт, едно раждане. Всичко започва банално. От една вечеря в екзотичен индийски ресторант. От комплекс за малоценност. От старост или болест.
От случайния сблъсък на две клетки. Дори големите романи започват с прости изречения. „В началото Бог създаде небето и земята”. И кой би предположил в какво ще се превърне това тъй невинно, започнало от нищото, сътворение. Кой?
Чакам пред лекарски кабинет. По-скоро опитвам се. Една част от мен скимти безмълвно, превита на две. Друга наблюдава първата и се опитва да й каже нещо успокоително. Трета е забила поглед във вратата и иска да я разбие, да влети в кабинета заедно с нея, пантите, стената, коридора, целия свят. Това, което е останало от вътрешностите ми, бавно се топи. Болката извира от ребрата, опасва целия корем, смъква се до кръста, близва с огнен език бъбреците и се мести в слабините... А болничните коридори опасват цялото земно кълбо. Онова, помните ли, създаденото от Бог в началото на всички начала.
Край мен е чакалня. И има хора. Приличат на хора. Мъж и жена, гледат в различни посоки, той държи рентгенова снимка и от време на време въздиша. Не изглежда да го боли нещо. Сигурно болката се е свряла в нея. Затова погледът й е апатичен. Отказала се е. Някаква част от мен се приближава до нея, души пространството наоколо. Не мирише на смърт. Мирише на апатия. До тях възрастен мъж с жълтеникава кожа и тежки клепачи диша тежко. Мога да отброя до три от последното му вдишване до издишването. Вероятно спира сърцето си. Или не. Бил е подводничар. Някой герой от романите на Жул Верн. Онзи, който измислил подводниците. Млада жена се е облегнала на стената до стареца. Говори по телефона. Вероятно му е дъщеря. Вижда се – досадно й е. Няма ли да мреш вече, сякаш пита осанката й, писна ми, изморена съм, имам и друга работа. Ами, ако умре, а? Това пък е моят въображаем глас, който шепне в ухото й. Сякаш ме чува, защото гръбнакът й трепва, тя сменя рязко тежестта на тялото и прекратява разговора. Как си, пита тя, навеждайки се към стареца. Той просто вдига ръка към лицето й. Естествено, мълчи. Така правят всички старци. Опъват ти нервите до скъсване преди да пукнат. От другата страна, срещу жената млад мъж чете вестник. На него също му няма нищо. Тялото му излъчва спокойствие. В момента той е рейнджър. Участва в акция по спасяването на заложници някъде в Индия. Не забелязва жената срещу себе си. Нищо в нея не е по-важно от спасяването на цивилни от хотел „Тадж махал”. И няма никакво значение, че днес сутринта тя е казала на отражението си в огледалото „Страхотно парче”. Понякога жените говорят така на себе си. Като мъже. Стра-хот-но пар-че. В превод на езика на тялото това означава топла и свежа кожа, апетитен контур, ириси, в които слънцето впръсква цялата палитра на светлината си. И нито един болен старец не може да й го отнеме. Поне докато не умре. В първите три дни след смъртта. В най-лошия случай девет. След това тялото си възвръща предишното обаяние. Мозъкът самообладанието. В болниците най-нищожна е човешката болка. Тя е съвсем тънко въже, готово да скъса връзката между живота и смъртта. А всеки е в състояние да го скъса. Поглед или скалпел, няма значение. Така или иначе навън ще излязат по-малко хора, отколкото са влезли.
Някаква жена тича насам. Тялото й е възедро, а бузите се тресат. Това ли е кабинетът на д-р Леви? Крещи в лицето ми. Не отговарям и струята въздух се премества върху лицето до мен. Старецът отново не диша, но тя показва сливиците си пред погледа му и между влажните й бузи и над жълтите зъби полита въпрос, омазан със слюнка. Това ли е кабинетът на д-р Леви?, изрича жената и пред тялото на стра-хот-ното пар-че. Стра-хот-ното пар-че кима мълчаливо, докато с палец си играе с клавиатурата на мобилния телефон. Дали това е електронна игра? Или набира номер. Ало, мистър Бог, ела да видиш докъде я докара с Твоето сътворение...
Жената, която търси д-р Коен, се успокоява. Сяда до мен и опира поглед във вратата. Намирам сили да я заговоря.
Какво ви е, питам.
Въпросът не е от учтивост. В болницата се запълва време. Време между болката и края. Време от болката до спасението. Едно от двете. Няма значение. Жената обръща широкото си лице към мен и ме блъсва усещането, че седя на сантиментри от повърхността на Луната. Всеки миг кракът ми ще докосне повърхността й и един секси глас ще обиколи планената с изречението „Една малка стъпка за човека...”
Нищо ми няма, се сопват две устни, зад които дъхът на Луната е кисел и възтопъл.
Аха, изричам аз, и отново се свивам. Другите две въображаеми мои половинки са наоколо. Едната е овладяла агресията и вече ми говори ласкаво. Шепне ми да си представя деня след този и после другия след втория, и след него още един. Другата рови в джоба на палтото и търси нещо, с което да си играе. Децата имат въображеми приятели. Възрастните имат въображаеми възрастни. Но един от тях си остава винаги дете. Болката е майстор на вдетиняването. На безпомощността. Светът се разчупва на две. После на три. До най-малките си атоми. Болката е неутрино, което може да премине през всеки имунитет и да го стовари на колене.
Жената с мобилния телефон отново се навежда към стареца. Времето между вдишването и издишването се е увеличило. Опитвам се отново да броя. Едно, старецът стои неподвижен. Две, старецът стои неподвижен. Три, старецът стои неподвижен. Четири, старецът стои неподвижен.
Татко, казва тревожно жената, докато дясната й ръка пуска телефона в джоба. Татко, повтаря тя, докато ръката й го хваща за рамото.
Пет, старецът стои неподвижен.
Татко, тонът й се повишава, а една от моите въображаеми половинки иска да кресне „Тихо”.
Татко, този път гласът е сериозен, изговаря ясно всеки звук.
Шест, старецът стои неподвижен.
Млъкни, крещи един глас зад кожата ми. Млъкни!
Седем... и ръката на стареца отново се вдига.
Няколко устни наоколо облекчено издишат заедно с него. Отправям поглед към вратата. Когато смъртта се размине е някак скучно. Ако в края имаше някаква логика, то това тяло щеше да е първото повалено. Явно обаче краят не е въпрос на логика, а на случайност. Затварям очи и се съсредоточавам в шума от коридора. Чуват се гласове, стъпки, отваряне и затваряне на врати, шумолене. Последното е от раздаването на картите. В когото от чакащите се падне жокерът – той си тръгва. Вдигам ръце нагоре, сякаш очаквам някой да постави картата в дланите ми. Тъпо е, си мисля, и отново ги прибирам към себе си. Картите се раздават отривисто. Те летят като бумеранг във въздуха и падат пред теб. А после ти със спокойна ръка обръщаш само крайчето и отдолу се показва вале спатия. Или поне това трябва да изразява лицето ти. Ако си добър в тая игра. А е важно да си добър. Иначе изхвърчаш и всички покрай теб си отдъхват, че им се е разминало.
Как сте, чувам в ухото си. Добре ли сте?
Това е Луната. Изведнъж от жълта е станала червена и с огромни капиляри по цялата си Марианска падина. Зяпа ме почти изплашено.
Да, супер съм, отвръщам, направо съм бомба. И отново се свивам.
Бомба съм. Ей сега ще се задействам и мислете му.
Стра-хот-ното парче е видимо възбудена. Чувам токовете й да стържат по плочките на пода. Гласът й е секси и тревожен едновременно. Говори на някого по телефона. Споделя, че старецът е вече много зле. Но го казва така, сякаш бърза да не изтърве самолета, сякаш иска да се отскубне. Да избяга по тези коридори, да намери изхода и да излети.
Горката, чувам моите гласове, тя не знае, че земята е опасана цялата в коридори. Стегната е в тях като в корсет. Рейнджърът отсреща също се раздвижва. Привлечен е от движението. Фиксира стра-хот-ното пар-че. Оживява се. Подушва излъчването й, кожата му разпознава нейната.
Мъжът се изправя едва забележимо. Сгъва вестника. На две. После на три. После на четири. Слага го в джоба си и изглежда така, сякаш чака разговора да приключи. Със сигурност в раздаването му се е паднала дама каро. А на нея поп пика. Моята карта все още стои върху масата. И ще остане там, докато се науча да блъфирам.
Забавям дъх. Жената затваря телефона, а мъжът се изправя.
Започна се, чувам гласа на крупието в мен.