автор: hristam

Тя знаеше точно кое е нейното място, и не искаше да го напусне. Харесваше й да е там, харесваше й да си мисли, че той го е избрал за нея, защото тя е много, много специална за него.
Освен това тук беше удобно и безопасно. За него беше убежище, а за нея – пиедестал. Тук той можеше да избяга от сивото си ежедневие, а тя – да си представя, че това е ежедневието й. Тук той се преструваше, че я разбира, когато му говори, а тя го разбираше, дори когато не изричаше и дума. Беше се научила да разчита неизреченото, както слепец се учи да чете брайловото писмо, защото в не казаното от него имаше повече съдържание, отколкото в най-пламенните му думи. Беше се научила да премълчава горестните крясъци в себе си, и да крещи безмълвно от оглушителното си мълчание. Беше се научила да бъде с него, когато той пожелае, и да го пожелава, когато е с него. Беше се научила да оцелява, докато любовта му по малко я убиваше, и да умира по малко, докато оцелява. Можеше да бъде, каквато той поиска, и да иска това, което той желае. В името на любовта им, защото не можеше без нея.
Знаеше, че човек може да обича по различен начин. Първата й любов беше като шампанско – искряща и опияняваща, взривяваше кръвта й и я караше да се смее и лудува. Това беше онази, незабравимата, която веднъж вкусена, променя химията, и след нея вече нищо не е същото.
Втората бе като вълнуваща пиеса, изиграна от лоши актьори. Сюжета е интригуващ, героите – симпатични, но едва дочакваш края, защото започва да доскучава, когато играта е некачествена.
Третата беше забавна и продължителна като околосветско пътешествие. Всичко е ново, непознато и интересно, наслаждаваш се на усещането и тръпката на откривателя, но си отдъхваш, когато най-сетне се прибереш у дома.
Четвъртата беше кратка и болезнена като изстрел. Рани я тежко, но петата я излекува – спокойна, ласкава и топла като океан от нежност, от който не искаш да изплуваш. Но брега се оказа съвсем наблизо, и точно когато си мислеше, че това е пуст, самотен остров, попадна на шестата, приказната. Това беше любовта-мечта, онази, която всички си пожелават тайно, но малцина си го признават, защото изглежда прекалено наивна и несериозна. Онази, в която всичко изглежда като твоята сбъдната приказка. И точно когато беше започнала да вярва в чудеса, магията се развали, и приказката свърши като лош булеварден роман.
Но тя имаше нужда от любов, за да оцелее, и тогава сама си измисли седмата, различната. Тази, която беше нейната вяра и самоотричане, нейната надежда и отчаяние, нейната сила и слабост. Това бе любовта-религия – тази, която те кара да се чувстваш богоравен, дори когато си жертва на измисления от теб самия бог. Тази, чиято сладост горчи, но горчилката й води до пристрастяване и да я изтръгнеш от себе си означава да изтръгнеш сърцето си.
Тя осъзнаваше, че силата на тази любов може да я убие, но я приемаше като част от своята. Харесваше й усещането за мощ, което й даваше тя, но не искаше да приеме, че тази мощ може да бъде саморазрушителна. Страхуваше се, че ако остане без нея, ще се изгуби напълно, ще изчезне, ще престане да бъде. Беше й по-лесно да си внушава, че тя е единственото й убежище, отвъд което има само празнота и студ.
Не искаше и да знае, че тази любов колкото повече й дава, двойно повече й отнема, не разбираше, че вече губи остротата на сетивата си, защото те улавят, виждат и усещат само нея, а всичко наоколо става невидимо, изчезва. Не разбираше, че пиедестала, на който стои така гордо, е всъщност нейният затвор, защото сама се беше отрекла от свободата си. Не чувстваше и колко самотна е на този пиедестал, защото той я беше поставил там, а тя нямаше нужда от другиго.
Но един ден се почувства много особено, може би защото твърде дълго беше стояла там. Може би защото се бе уморила да бъде богинята, може би защото всъщност беше само една жена. Отначало се изплаши, че няма сили да остане повече, но другият й страх се оказа по-голям – страхът, че няма да може да напусне това място, защото не знае как да го направи, боеше се, че е забравила. Новият й страх й даде сили, и тя направи първата колеблива крачка. Беше съвсем малка крачка, едва помръдна, но това я окуражи, и тогава направи втора, и трета...А после слезе от пиедестала, пое дълбоко дъх и се огледа. И сякаш се роди отново, за да бъде просто жена.