автор: natiii

В лицето срещу мен познах човека
от стария портрет потънал в прах,
пресече бавно калната пътека,
с очи пропити със тъга и страх.

Пред портата застана мълчаливо,
погледа дълго пустия ни двор,
а моето сърце заби пенливо,
когато срещна неговия взор.

“Това е той”- нашепваше липата,
засенчила верандата отпред,
една сълза се плъзна по страната,
за да стопи заседналия лед.

Затичах се!Прегърнах го сърдечно,
а той неутешимо зарида,
че бащино сърце обича вечно
и завещава родова следа!