автор: Vihren

* На Иван Вазов – 75 години от смърта му *

Пет века на турчина ний бяхме му роба
и свободата вкусвахме единствено в гроба.
Храмовете божи, що строеше раята,
трябваше да бъдат зарити в земята

Еничари вземаха нашите деца,
бесеше сина своего отца,
момите ни кръшни с очи бадеми
отвличаха за гаври в своите хареми.

Някои се смириха под смъртна заплаха,
наложиха феса, заславиха Аллаха,
но кърмени от майки с българска реч,
а тя не се затрива ни с огън, ни с меч.

С тъга и мъка изпълнен бе живота.
Мишците гнояха, влачейки хомота,
главите непокорни на кол набивани бяха,
гарвани зловещи очите кълвяха.

Божичко мили, преславний Отец,
в що съгрешихме, та с трънен венец
народа ни горък наказа да страда
и още приживе живее в Ада.

Въстана тълпата и кой както може
с вили, мотики и името Боже,
с брадви, сърпове, някои със сопа,
даже два малки черешови топа.

О, ден на възбуда и сладка омая,
душата изстрадала беше сякаш в Рая,
оковите робски разбиха за миг,
ехото повтори победния вик.

Но скоро в пожари горяха селата,
идваха турци за страшна отплата,
сбирщина бясна, трептяща от стръв,
глутница хиени подушили кръв.

Децата, жените и старите хора
на храма Господен се скупчиха в двора.
Бащите, мъжете в сетен отпор
кат лъвове бранеха светия двор.

Но с тъпани, зурли, пияни и потни
талази връхлитат- същински животни.
Сганта побесняла раята сечеше
кръвта на потоци земята поеше.

На трудните майки утробите разпраха,
старците неможещи живи ги горяха.
Момичета, момчета и млади невести,
след гаври жестоки умираха злочести.

Месеци лежаха неопяти телата,
наместо в гробове покри ги тревата.
Чуваше се нощем вълчия вой,
Парките* бдяха верен часовой.

Божичко мили, преславний Отец,
сина ти що разпнаха, той стана светец,
а моя народ де мина през Ада,
пет века в окови трябваше да страда.

Жертвите свидни не паднаха нахалост,
спомняме ги днеска с любов и жалост.
Свободата скъпа те със кръв платиха
и горчивата чаша зарад нас изпиха.

Георги Гълъбов
1996