автор: kia

Принцът е гладен

Малкият принц чуваше гласове. От няколко дни стомахът му започна да говори, без разрешение. Първоначално гласът му беше слаб и периодично подвикваше на принца, че все още не е дошло времето за диети. Постепенно, децибелите се увеличиха и детето разви гладна шизофрения.
Откакто се върна на планетата си, преди година, забеляза, че храната там е на изчезване. Растителността беше понамаляла драстично. Изглежда желанието й да расте беше изчезнало.
Малкият принц погали стържещото си от глад коремче и тъжно погледна овцата. Тоест – това, което беше останало от нея – зализана вълна с кожено чувалче кокали под потенциалната прежда. Промяната се забелязваше най-вече у нея. С течение на гладното време, погледът на животното все по-дълго се задържаше върху бедрата на малкия принц. Леко закръглени, те бяха изкушението, което превръща растителноядната овца в любител на месото.
От глад детето нито спеше, нито беше будно. Изпадна в състояние на транс и провеждаше дълги диалози със стомаха си. Отдавна се канеше да смени планетата, а сега бешенапълно убеден. „Когато довърша и последните треволяци, ще се заема с търсенето на ново жилище” – каза той на стомахчето си и отхапа от полуизсъхнал шипков храст.

Смотаняци

„Сега, ще вървя бавно, сякаш нищо не се е случило. Ще вървя напред, без да поглеждам към къщата. Тя и това, което оставих в нея изчезнаха в момента, в който прекрачих изхода. Искам да няма къща, следователно, тя не съществува. Никой няма да ме попита какво правех в жълтата съборетина. Нереалността я погълна. Но аз трябва да си платя сметката за телефона, за да не погълне и мен”.
Младата жена крачела бавно, водена от наивно – тъпи мисли, без да обръща поглед назад. Тя била смотана. Отстрани изглеждала бавноразвиваща се. Знаела, че никой никога няма да я попита защо. Жителите на планетата поне веднъж в живота си посещавали жълтата сграда. Те също били смотани. По един уеднаквяващ ги начин. Въобразявали си, че с мисълта променят материята. А когато сто пъти повториш нещо, това нещо става истина. Като „няма къща”. Който не е влизал в постройката, той е издъхнал, преди да усети срам. А дълголетниците били мнозинство.
През този ден, къщата била посетена точно от 2365 смотаняци, които излизали с мисълта „Сега, ще вървя бавно” или нещо подобно. Това се случи, когато лилавото тепърва превземало модния подиум.

Къщата

Съществува. Без значение дали хората отричат или се съмняват. А те го правят, защото са смотани. Някога, мислите им създаваха реалност. Сега, те вярваха повече в сетивата си, отколкото в мислите си. А когато спреш да вярваш в силата им, тя умира.
Дори да клатиш отрицателно глава, по-вероятно е главата да падне от раменете ти с „туп” на пода, отколкото къщата да изчезне. Тя е винаги там – в центъра на града, на бул. Х. Дали ще я видиш или не, проблемът си е твой. Рано или късно, ще се озовеш пред стара, полуразрушена сграда, която плаши времето с устойчивостта си. Жълта е, непременно патешко жълта. От дясната й страна расте вечно оранжево дърво с постоянно капещи листа.
Докато се чудиш да влезеш или не, можеш да лющиш боята й. Пада лесно от стените, за да се забие под ноктите ти. Когато се увлечеш в лющенето, кожата под тях се разранява и потича кръв. Кръвта се смесва с жълта олющена боя и болката те блъска към входа.
Когато влезеш, оставяш срамните спомени и излизаш. Защото къщата събира твоите мръсни тайни. В нея живеят онези житейски епизоди, които оцветяват бузите ти в червено и усилено се опитваш да скриеш. Е, успяваш, както и останалите. Къщата ги държи херметизирани и скрити от чужди погледи. Кажи благодаря на къщата. Без нея си жалък, засрамен човек, който не заслужава хубав живот.
Някой, някога е направил огромна услуга на жителите и е построил сградата. Влизаш, оставяш, излизаш и си свободен. А сега вървиш бавно, сякаш нищо не се е случило. Един ден ще те попитат за срамните моменти в живота ти и ще отговориш „Не се срамувам от миналото си”. То обаче се срамува от теб.
Утре отново ще пием сутрешното си кафе заедно, нищо, че по погрешка бутнах баба ти със стоманената входна врата. Ти не знаеш, мен вече не ме е срам, а тя не ме видя. Сляпа е. Добре, че няма пари за операция.

Срамни спомени

Лилавото бил хитът на сезона. Горе долу по същото време Пешо, съседът на девойката с лилавите ботуши, си се усетил, че номерът с мислите е спрял да действа отдавна. Доста подпийнал с марков ром, той се разболял от пиянска смелост и подпалил къщата. Така решил, че спомените му за проститутката, с която се позабавлявал, няма да стигнат до съпругата му. Доволен от себе си, Пешо се намъкнал в леглото до нея и сладко захъркал.
Пешо направил лоша услуга на всички жители. Къщата била огнеопорна и вместо нея, изгорели хората. Пожарът бързо обхванал планетата и в рамките на 6 дни не останал жив човек. На седмия ден Земята се уригнала и покрила с пепел спомена за човечеството. Лилавото било несъществуващо демоде.

Детето е все още гладно

Малкият принц гледаше втренчено трупа на овцата си. От устата му се подаваха две зелени листенца, обагрени с кръв. Доволно потърка коремчето си и усещането за ситост го връхлетя още по-силно.
Допреди час гладът бе замъглил съзнанието му. Инстинктът му за оцеляване подшушна „Изяж розата”. За нещастие овцата също умираше от глад и не бе склонна да отстъпи растението на друг. Случи се това, което трябваше да се случи. Овцата и Малкия принц се сбиха. За миг помисли, че върши нещо нередно, но едва след като прегриза гърлото й. Розата беше само негова.
Докато смилаше последните останки от нея, му хрумна, че може да посегне и на овцата. Инстинктът му обаче кресна: „Ти си вегетарианец!”. Задоволи се само да оближе устните си, за да усети овчата кръв. Не беше толкова зле.
Тогава го посети срамът. Плесна го по детското чело, удари го в тила и два пъти по слепоочието. Беше убил всичко скъпо за него и отново гладен. Кой ще го нахрани сега? Кой ще го топли, когато е студено. Овцата беше тооооолкова мекичка и топла. А благодарение на него нито едно от двете. „Искам мамаааааа!” – проплака детето и писъкът му стигна чак до жълтата къща на земята.
Мама обаче я нямаше. Не е сигурно дали изобщо е била. С насълзени очи Малкият принц се качи на машината си и полетя, за да търси храна в космоса. Това се случи точно преди ден.

На следващия ден

Понастоящем детето е на планетата Земя. Къщата привлече вниманието му отдалеч и то реши, че жълтото петно, което се намира ей там, става за ядене. Приземи се отдясно на постройката и се зачуди как се яде. След 30-минутно чудене успя само да опита от ронещата се боя и да я изплюе. Овчето беше по-добрата алтернатива.
Във вегетарианско настроение принцът реши да потърси растителност вътре в къщата и влезе. Така изминаха девет месеца от пристигането му на земята. Детето успя да се нахрани с част от спомените на хората и порасна. Стана големият принц.
Големият принц излезе от къщата и умря от срам.