автор: Bibi_ema

(КОЛЕДНА ВЪЛШЕБНА ПРИКАЗКА В ЧЕТИРИ ЧАСТИ)


1. Каси и Младши научават за смъртта на баща си и намират изгубения си брат

Веднъж еднорогчетата Каси и Младши се загубиха. Както се лутаха и търсиха пътя към вкъщи, срещнаха едно драконче на тяхната възраст. Младши избоде с рогчето си едното му око, а Каси другото. Тогава дракончето хукна да бяга, викайки майка си. Двете еднорогчета се обърнаха и с всички сили запрепускаха в обратната посока, защото се уплашиха, че малкото ще извика майка си. Както тичаха, срещнаха огромно чудовище със зелена грозна глава, с катранено черно тяло и с големи извити нокти на ръцете и краката. Чудовището заповяда на Младши да се сбие със сестра си, или щял да ги изяде и двамата.

Двете еднорогчета нямаха избор. Не можеха да му се опълчат. Затова се сбиха. Дълго време се бореха, търкаляйки се по земята. Накрая Младши повали сестра си на земята и насочи рогчето си към едното й око. Чудовището му заповяда да й го извади. Но в този момент от нищото изскочи един млад еднорог, който водеше армия от пегаси и еднорози, които започнаха да удрят и да мушкат чудовището. Накрая то се сгромоляса на земята и не мръдна повече. Малките огледаха внимателно водача на армията. Приличаше им на баща им – Стийв, но, тъй като не бяха го виждали много отдавна, те не бяха сигурни, че това е той. Те се приближиха до него и след като му благодариха за помощта го попитаха:
- Ти познаваш ли ни?
- Вие сте децата на Стийв, нали! – отговори им той.
- Значи... ни познаваш? - попитаха отново еднорогчетата.
- Иначе трябва да съм се побъркал! Аз познавах баща ви отлично! С него бяхме като братя и никога не се разделяхме!
Малките потръпнаха, при последните му думи. Техния спасител усети това, наведе глава и с тъжен глас промълви:
- Баща ви е мъртъв. Не исках да ви казвам, но не можах да го скрия.
- Как?... Умря? - попитаха двете еднорогчета едновременно.
- Някой му бе внушил, че вие сте пленници на Готаво... - започна еднорогът.
- Великанският дракон?! - прекъснаха го малките с удивление.
- Да! Аз бях болен. Не можех нито да поведа армия срещу него, нито да се опитам сам да го убия. Трудно е да се изгради толкова смела армия! Тогава Стийв тръгна сам да се бие. Но драконът го опърли и го погълна цял. Аз се опитах да го спася, но драконът ме бутна с голямата си опашка в една дълбока яма. После ме извадиха оттам. Молех ги да ме оставят вътре, исках да умра там! - разказа еднорогът.
Когато свърши, той забеляза сълзи в очите на децата и въздъхна:
- Направих, каквото можах!
- А какво стана с брат ни? - попитаха Младши и Каси.
- Той се затича подир дракона. Майка ви крещеше след него, но той не я чуваше и се отдалечаваше все повече и повече. Тя се втурна след него, но не можа да го настигне и се отказа. – отговори им еднорогът.
- Къде е тя сега? - попитаха в един глас двете еднорогчета.
- В Камелот. На една миля оттук. - отвърна им еднорогът.
- Искате да кажете, че ние сме се отдалечили само с толкова от дома си? - попита Младши.
- Да! Така излиза. - отговори еднорогът и ги поведе към дома им, като направи знак на останалите еднорози и пегаси, да се разотиват.
Този млад еднорог се казва Стей. Той е на две години и беше най-добрият приятел на бащата на двете еднорогчета и сега ще вземе мястото му като цар на златните еднорози, тъй като наследниците на Стийв са още твърде млади.
Когато пристигнаха в дома на еднорогчетата, майка им - Мери ги посрещна, прегърна и, плачейки, ги разцелува.
Стей и Младши решиха на другия ден да тръгнат, да търсят Кови (брата на Младши и Каси). Каси трябваше да остане при Мери, да я успокоява. На сутринта те двамата – Стей и Младши - рано тръгнаха на път. Вървяха три дена и три нощи докато стигнаха до една голяма пещера, от която се чуваха писъци. Спътниците бързо се затичаха към мястото и, когато влязоха вътре, не повярваха на очите си: малко драконче - Горо лежеше по гръб и крещеше с всички сили, а майка му - Гира, легнала до него, го милваше и ближеше. Младши издърпа Стей зад един камък и му направи знак да мълчи. В този момент се появи Кови, който носеше малко шишенце, пълно с мляко. Кови се приближи до Горо и му подаде шишенцето. Дребосъчето го взе с малките си ръчички и започна да пие жадно. Майката се усмихна, поглеждайки Кови.
Младши ахна. Той не можеше да повярва на очите си. Спомни си, че в раницата си, в която носеше провизии, имаше и месо. Младши извади от вътре месото, остави раницата на земята и направи знак на Стей да я пази. Възрастният еднорог кимна, без да разбира, какво е намислил спътникът му. Младши бавно излезе от прикритието си, приближи се до Гира и й подаде месото. Кови го погледна учудено.
- Какво правиш тук? – го опита Кови.

- Нищо! Каквото и ти! - усмихна му се Младши.
- Това е дълга история! - отвърна брат му.
- Ние със Стей обичаме дългите истории! - каза Младши и направи знак на Стей да се покаже.
Възрастният еднорог излезе несигурно от прикритието си. Младши се усмихна и му каза:
- Няма страшно! Майката не е опасна. А бащата го няма.
- Ние бащата ли търсим? - попита Стей.
- Да! - озъби се Младши. - Той е убил баща ми!
- Кови, ти как попадна тук? Та нали ти тръгна след бащата? - попита Стей.
Кови се облегна на тялото на Гира, а Младши и Стей седнаха на земята, до малкото. И така Кови започна да разказва:
- Да, наистина се затичах след Готаво. Той ме доведе до тази пещера. Тогава тя беше бременна. - той спря и потупа Гира.
- Е? - обади се Младши.
Кови стана, взе вече празното шише от Горо и влезе навътре в пещерата, а Младши и Стей останаха да чакат.
- Оттук нататък мога да продължа аз. - каза Гира.
- Продължи! Моля те! - развика се Младши.
- Вижте не съм сигурна дали това няма да ви стресне малко.
- Няма! - обади се отново Младши.
- Той и сестра му са преживели много приключения! Едва ли има нещо, което може да ги трогне! - каза Стей.
Гира се усмихна и продължи разказа на Кови:
- Когато мъжът ми влезе, той не забеляза, че аз мога да родя всеки момент. Просто легна до мен и заспа. В този момент, аз видях Кови, който надничаше зад един камък, но щом той разбра, че го гледам, веднага спря. Сигурно там е прекарал нощта. На сутринта аз се събудих със силни болки. Да, едно от малките вече бе на път да се появи на този свят. Готаво още спеше. Спеше и когато родих второто малко, но когато родих третото, той отвори очи, скочи върху него и го изяде. След това изяде и второто и се приготви да направи същото и с първото. Но, в този момент Кови изскочи от скривалището си и захапа мъжа ми за ухото. Готаво се отръска и Кови падна на земята.
После мъжът ми се обърна към Кови и започна да бълва огън към него. - Гира спря разказа си и погледна към Младши. Той поглъщаше всяка една нейна дума, сдържейки се едвам- едвам да не заплаче.
- Продължавай! - каза Младши.
- Не! Няма! - възпротиви се Гира.
Кови се върна с шишето, пълно с мляко, подаде го на Горо, облегна се отново на тялото на майката и продължи разказа вместо нея:
- Аз, умело избягвах огнените кълба, които Готаво ,,изстрелваше" от устата си, но, въпреки това, успя да опърли опашката ми! - Кови спря разказа си, за да покаже опашката си, по която бяха останали само няколко косъма.
Гира продължи вместо него:
- Като видя, че не може да го уцели, мъжът ми излетя като стрела от пещерата навън, изпускайки едно бяло перо, което означаваше, че ще се върне след една година.
- Но, защо? - попита Стей.
- Ние - драконите си имаме една традиция. Ако мъжкият не успее отведнъж да убие защитника на малките, той е принуден да се предаде и да остави знак, че ще се върне след една година и тогава ще ги убие . - обясни Гира.
- Но откъде идва тази традиция? - попита Стей.
- Не знам! Може би, от легендата за Каганд. Той е бил човек, който се опитал да опази малките на една женска, но мъжкият ги изял всичките. Тогава Каганд извадил от раницата си един воден пистолет, голям колкото базука, заредил го с вода от рекичката пред пещерата и, когато драконът започнал да бълва огън срещу него, той му напълнил цялата уста с вода. Така веднъж завинаги угаснал огъня в този дракон. Оттогава драконите са по-внимателни със защитниците на малките дракончета и сигурно оттам идва традицията. - обясни Гира.
- А ти, Кови, защо остана тук? - обърна се Младши към брат си.
- Когато Готаво си тръгна, майката бе отпуснала глава на земята и плачеше, а малкото ревеше с всичка сила до нея. Аз ги съжалих! После намерих това шишенце, приближих се до Гира и го напълних от нея. Тя не помръдна! След това дадох на Горо шишенцето и то престана да плаче. После седнах до Гира и започнах да я галя и успокоявам. Накрая, тя престана да плаче. Оттогава съм тук и й помагам. - обясни му Кови.
- Но, защо малкото не суче само? - попита отново Младши.
- Тя не му дава, не знам защо. Винаги, когато то се приближи до нея, тя го блъска и се обръща на другата страна. Тогава аз напълних три големи шишета с мляко, за да не я тормозя всеки път, когато Горо огладнее.
- Защо?... Правиш така? - обърна се Младши към Гира.
- Това е една друга традиция. Която произлиза от една легенда. Една драконка родила ужасно много дракончета. Мъжът й изял много, но те и при това не останали малко. Това станало така: просто драконът умрял от преяждане. Когато дошло време за бозаене, малките се нахвърлили върху майка си и не само й причинявали болка като стискали силно със зъби гърдите й, ами и ноктите им се забивали дълбоко в кожата й и я наранявали. Накрая тя не успяла да издържи, изправила се и опърлила всички малки до едно. Толкова много се ядосала!
Не всички вярваме на тази легенда и повечето не спазват традицията, но, въпреки това, мен ме е страх да не избухна като онази драконка. Затова не давам на малкото да суче! - обясни Гира.
- Но малкото е само едно?! - учуди се Младши.
- Да! Не се знае на какво съм способна, когато малкото ми причинява болка, макар и незначителна! - отговори Гира.
Навън се бе стъмнило. Еднорогчета забелязаха, че и бе станало и по-студено. Да, навън валеше сняг!
- Сега е полунощ! - прошепна Младши, поглеждайки звездите.
Стей и драконската кимнаха. Кови бе отдавна заспал. Горо пък бе хвърлил шишенцето на земята и спеше от още по-отдавна. Гира го прегърна и заспа. Младши и Стей се спогледаха.
- Коледа е! - прошепна Стей.
Младши кимна, след което легна на земята и заспа. Стей стана от мястото си, погледна навън, прекрачи изхода на пещерата и се затича в галоп през снега. Беше нощ. Звезди бяха обсипали небето. Пълният месец огряваше земята почти като слънце. Тишината на нощта се нарушаваше само от скърцането на снега под копитата на Стей.

2. Еднорогчета се връщат отново у дома си

В три часа през нощта Младши се събуди. Той стана от мястото си, огледа пещерата, но, като не намери Стей, излезе навън. Погледна звездите и въздъхна. Изведнъж в небето сред звездите заблестяха малки светлинки. Това бяха елените на Дядо Коледа. Младши засия. Той се втурна в пещерата и събуди драконката. Тя се изправи сънена и излезе, заедно с него, навън. После се обърна към звездите и започна да бълва огън. Дядо Коледа очевидно го съзря, пусна два подаръка и продължи нататък.
Кови се събуди от ставането на драконката. Той нахрани Горо, който бе буден по същата причина, и се затича да разопакова подаръците. Младши го погледна, смръщил вежди, после хвърли прощален поглед към драконката и се затича през снега след шейната на Дядо Коледа. Кови го последва също. Гира ги изпрати с поглед. Кови и Младши не спряха, докато не изгубиха шейната от поглед.
Въпреки че не изпускаха от поглед шейната, Кови и Младши не изгубиха краткия път и скоро си бяха у дома. Майка им ги посрещна и прегърна.
- Получихте ли подаръците си? – попита ги Мери.
- Не! - отговориха Младши и Кови в един глас.
- Защо?! - недоумяваше Мери.
- Получихме ги, но ги оставихме и се затичахме след шейната на Дядо Коледа! - отговориха двете еднорогчета едновременно. В този момент от небето паднаха същите пакети, които еднорогчетата бяха видели пред пещерата. Те погледнаха нагоре и съзряха Гира и сина й. Младши и Кови им благодариха. И Гира и Горо отлетяха. Веднага след това малките се нахвърлиха върху подаръците и започнаха със зъби и копита да разкъсват опаковките им. И не можете да си представите колко разочаровани бяха, когато в двата пакета намериха по една синя мидичка.
Младши и Кови, огорчени, стъпкаха подаръците със злоба. Тогава, от счупените миди излетяха две звездички и се залепиха на челата на еднорогчетата. Младши и Кови се спогледаха учудени.
- Това е знака на храбростта! – обясни Мери, която дотогава ги бе гледала недоволно.
- Ние заслужили ли сме го? - попита Кови.
- Повече от всеки друг еднорог! - каза Мери.
- А, Каси? – обърна се Младши.
- Тя също получи знака и реагира по същия начин на мидичката. Но това няма значение. Защото вие сте деца и ви е простено. - каза Мери.
- А, ако не бяхме деца? - попитаха в един глас еднорогчетата.
- Ако не бяхте деца и бяхте постъпили по същия начин, нямаше да получите знака. - обясни майка им.
- Хайде да се прибираме! - извика Стей, който седеше на входа на пещерата, която бе дом на еднорогчетата и бе ги гледал през цялото време.
- Еднорогчетата му кимнаха и се затичаха към него. Той им направи път с усмивка и те се проснаха на сеното вътре и веднага заспаха “като заклани.” Мери също се приближи до Стей, усмихна му се и те заедно влязоха в пещерата, при малките.


3. След една година

Стей царуваше заедно с Мери. Кови, Каси и Младши бяха навършили една година. Горо също и му предстоеше битка с баща му. Когато дойде денят, той излезе пред пещерата и зачака. Не след дълго Готаво се появи. Малките еднорогчета бяха дошли да гледат боя, но те нямаха право да се месят.
И така битката между баща и син започна. Готаво бълваше големи пламъци поради придобитата си голяма опитност през годините. Но Горо умело ги избягваше поради пъргавината си. Той бълваше по-малки пламъци, но често уцелваше баща си, който поради напредналата си възраст бе твърде тромав. Накрая Готаво падна на земята и отправи молещ се поглед към сина си. Горо го потупа по рамото и му донесе лековита вода от езерото в средата на пещерата, в която живееше. Баща му я изпи и веднага се оправи. После стана, стисна ръката на сина си, обърна се и си тръгна. Еднорогчетата запрегръщаха приятеля си. Гира погледна с усмивка сина си от пещерата и му направи знак да се прибира. Той се сбогува с приятелите си и се затича към майка си. Младши, Кови и Каси се спогледаха и също побягнаха към дома си.
- След десет минути е Коледа! Нека побързаме! - каза Младши.
- Да, цял ден и цяла вечер Горо и баща му се пърлеха! - обади се Кови.
- Много издръжливи дракони! - проговори вече задъхана и Каси.
Когато пристигнаха, майка им ги посрещна и им направи знак да останат отвън. В този момент над тях се появи шейната на Дядо Коледа. Тримата заподскачаха и се разкрещяха, но този път останаха без подарък.
- Знаете, че на еднорозите Дядо Коледа носи подаръци само три пъти. Първият - когато се родят, вторият - като навършат пълнолетие и третият - знакът за храброст, ако го заслужат. Но, тези, които не са го заслужили, са малко. - приближи се до тях Мери.
- Ние сме храбър народ! - каза Каси.
- Еднорозите са най-храбрите животни на света! - възкликна Кови.
- Няма по-храбри от тях! – обади се Младши.
- Да, знаем! - въздъхнаха накрая трите еднорогчета и с наведени глави се прибраха в пещерата.

4. След още две години

Стей продължаваше да царува с Мери. Малките еднорогчета вече бяха навършили три години и можеха да се възкачът на трона, но те не искаха все още това.
Отново бе Бъдни вечер и те с нетърпение очакваха часовника да удари полунощ. Но все още бе едва десет вечерта. Имаше още цели два часа, а Каси, Кови и Младши вече едва-едва издържаха. Те решиха да отидат на гости на Горо, за да мине времето по-бързо. Така и направиха.
До пещерата, Кови, Каси и Младши стигнаха за десет минути, тичайки, по краткия път. При Горо се надбягваха, въргаляха се в снега, пързаляха се и изобщо държаха се като малки деца: не правиха това за първи път. Мери обичаше да ги наблюдава. Тя се приближаваше до Гира, която седеше на входа на пещерата и казваше:
- Това им е хубавото на еднорозите!
- Да! Никога не престават, да бъдат деца! - отговаряше Гира.
- Увличат и останалите около тях, в игрите си! А може ли едно животно да откаже, да се превърне отново в дете?! - казваше Мери.
- Не! Никога! - приключваше разговора Гира.
Четиримата приятели така се бяха заиграли, че не усетиха как се минаха два часа.Часовникът изби дванадесет пъти, те подскочиха и всеки се забърза към дома си.
Когато Младши, Кови и Каси пристигнаха пред дома си, майка им за първи път не ги посрещна. Беше тихо. Те се повъртяха малко отвън. И тъкмо, когато вече влизаха в пещерата, чуха коледни звънчета и обърнаха глави нагоре. Да, Дядо Коледа отново прелиташе над тях. Но този път не ги отмина, а се приземи, отвърза елените и ги пусна. Тримата еднорога се спогледаха учудени. Дядо Коледа ги погледна, усмихна им се и каза:
- Хайде да потегляме, че знаете ли колко деца ни чакат!
Каси, Кови и Младши смеейки се втурнаха към него. Той ги погали по главичките и ги завърза на мястото на елените.
- Разбрах, че това ви е мечтата! Вие сте по-силни от елените, затова ги пуснах всичките и завързах за шейната само вас тримата. Но няма да ви е трудно да теглите шейната. Не е толкова тежка, колкото изглежда. - каза Дядо Коледа. Искате ли да теглите шейната отсега нататък?
Еднорозите кимнаха. Бяха безкрайно щастливи. В този момент от пещерата излезе майка им заедно със Стей.
- Това е последния ви подарък за Коледа! Надявам се, че ви харесва! – каза Мери.
- Да! - извикаха в един глас Кови, Младши и Каси.
- Е, тогава нищо не ми остава освен да ви пожелая успех! И ще се видим догодина! - усмихна се Мери.
- Довиждане! - подвикна Стей.
- Довиждане, Стей! И да ни пишете! - викнаха му в отговор Каси Кови и Младши, летейки вече в небето.
- Непременно! - засмяха се Стей и Мери.
- Да, това са моите деца! Винаги съм смятал, че ще постигнат своето и няма да посрамят народа си! - чу се глас зад Стей и Мери. Те се обърнаха и видяха на входа на пещерата да седи Стийв. Той им се усмихна и каза:
- През всичките тези години ви наблюдавах. Направо ви се възхищавам! Ти, Стей, отлично се справи с управлението на народа! Ти също Мери! Децата ми пък получиха знака за храброст, който те заслужават повече от всеки друг! Това бе целта!
- Каква цел? - недоумяваше Мери.
- Ние трябва да изчезнем! - отговори й Стийв.
- В какъв смисъл? - попита Стей.
- Говорех с нашия създател! Той ми каза, че нашето време е изтекло. Добре, че бяха нашите деца, Мери! Сега историята няма да ни забрави, като зонитата, болите, кунелите и ковитата! - обясни Стийв.
- Казваш, че си ни наблюдавал през тези три години, защо не се показа, а ни остави сами да се оправяме? – попита, неразбиращо, Стей.
- Аз, бях мъртъв! Забрави ли?! - погледна го намръщено Стийв.
- Хайде, време е! Останахте само вие двамата! Всички други вече не съществуват!
- Ами децата ни? - попита Мери.
- Те са единствените, които няма да изчезнат и ще доживеят до старини. - отговори й Стийв.
- Защо? - отново попита Мери.
- Не знам! Така реши създателят ни!
Тримата се спогледаха и изчезнаха, сякаш никога не са съществували.
Младши, Кови и Каси разбраха за случилото се от Дядо Коледа, който им обясни всичко, когато прелитаха отново над дома им на път за Северния полюс.
- Татко вчера дойде и ни каза, но ние не искахме да му вярваме! - каза Младши след като внимателно изслуша, заедно с брат си и сестра си, Дядо Коледа.
- Вие сте митични същества! Изчезвате, защото вече повечето хора не вярват във вас.
- Но, ние тримата ще останем, нали? - недоумяваше Каси.
- Вие вече не сте еднорози! Рогчетата ви ги няма. - отговори й Дядо Коледа, потупвайки я за доказателство по мястото, където трябваше да се намира рогчето й.
Тримата еднорози се спогледаха. Наистина рогчетата им бяха изчезнали.
- Това е така, защото на мястото на еднорозите долу на земята се появили конете. И повечето хора вече са забравили еднорозите. - обясни им дядо Коледа.
- А конят е еднорог без рогче? - недоумяваше Кови.
Дядо Коледа му кимна и подвикна на тримата да побързат.
По едно време четиримата си затананикаха песничка. И понеже тогава летяха над говореща английски език страна, хората си преведоха на своя език песента, която чуха, и я нарекоха “JINGLE BELLS”.
С времето песента доста се измени, но нейните създатели и до днес не са забравени.
Така завършва историята на Кови, Каси и Младши. Сигурно ще попитате, защо сега шейната на Дядо Коледа се тегли отново от елени. Но, аз няма да ви отговоря, защото това е друга история и ще бъде разказана друг път, може би!