автор: hristam

Когато започнах този разказ, не знаех, че пиша нашата история. Тогава още дори не я познавах, а се оказа, че е била съвсем наблизо. На един разказ разстояние от сърцето ми.

Аз не съм самотник, по-скоро – човек на настроенията. Има периоди, когато общуването с хора ме зарежда положително, дори и с хора не дотам благоразположени. Обичам да наблюдавам хората, интересни са ми различните характери, различните взаимоотношения, различните прояви на емоции и начини на общуване. В такива моменти дори дребните сблъсъци и разногласия ме зареждат с енергия и ме карат да се чувствам по-жив.
Друг път обаче имам нужда да хлопна вратата на своята общителност, и да се затворя в другата ми реалност – писането. Тогава всичко наоколо изчезва, потапям се толкова дълбоко в света, който се открива пред мен, че понякога ми е трудно да изплувам обратно. Не знам как точно се случва, и вече отдавна съм престанал да си задавам този въпрос. Те сами ме намират – образите, идеите, сюжетите, сякаш са се спотайвали някъде наоколо и само са изчаквали сгоден момент, за да ме връхлетят.
Тогава не разбирам какво се случва с реалното време, часовете чезнат някъде, като че ли губя едни сетива, за сметка на други – онези, които ми помагат да видя другият си свят. Подозирам, че би било трудно да се живее с човек като мен, вероятно веднага биха ме класифицирали като нередовен и биха ми поставили дори диагноза. Знам ли, нищо чудно и да има истина в това, нямам претенциите да съм обикновен, нормален човек според общоприетите критерии за това. Но работата е там, че нямам нищо против това, нещо повече – дори ми харесва. Обичам тези свои изненадващи пътувания, които правят завръщането ми винаги вълнуващо и изненадващо и за мен самия. А понякога се питам какво ли би било, ако не успея да се завърна...
Но както обикновено и този път се оказах пред монитора. Пиша и съхранявам всичките си разкази в компютъра, не знам точната бройка на папките, но са много. Разбира се, повечето ми неща са издадени, но по ирония на съдбата най-близки до сърцето ми са няколко от неиздадените. А този, последният, определено ме озадачи. Чисто и просто липсваше финалът. Странна работа, такова нещо не ми се беше случвало до сега.
Прочетох го два пъти много внимателно.Всичко си му беше наред, стилът определено си бе типичният за мен, езикът – образен и жив, описанията – качествени и не претрупани, а героите... Героите ми се струваха повече от близки, още бяха пред очите ми – прекрасни млади хора. Или по-точно тя беше прекрасна и млада, той отдавна беше навлязъл в средната възраст, но беше много одухотворен и безкрайно чаровен. Толкова приличаше на мен, че бих си помислил, че съм описал себе си.
Сюжетът не блестеше с особена оригиналност, честно казано, на мен в ежедневието понякога ми се случват къде-къде по-интересни неща. Но пък беше така наситен с емоции, историята така изкусно беше поднесена като низ от случайни съвпадения и предвидими случайности, че беше истинско удоволствие да се чете. До момента, в който съдбите на героите ми сякаш увисваха в някаква безтегловност.
Знаех, че са нужни не повече от няколко изречения, за да придобие написаното завършен вид, но не бях в състояние да ги напиша в момента. Не че не бих могъл, но предпочитах да е по моя начин, след като го усетя, видя и почувствам, след като го преживея. Иначе щеше да ми боде очите като грозна кръпка върху красива дреха.
Реших, че е време да поизляза навън и да се поразсея. Най-доброто изпитано средство беше среща с приятели, с които да си поприказваме не ангажиращо и да се посмеем. Точно когато тръгвах се сблъсках с нея на вратата. Веднага я познах, разбира се. Беше един от най-ярките ми образи и още бе пред очите ми, за това и реагирах твърде невъздържано:
- Но това си ти! – извиках, и веднага след това ми стана неудобно. Все пак тя не ме познаваше.
- Разбира се, че съм аз – усмихна ми се тя като на стар познат, а аз я изгледах подозрително.
- Познаваме ли се?
- Разбира се – вдигна рамене тя, и усмивката й се разшири с около сантиметър. Това нейно „разбира се” може би леко щеше да почне да ме дразни, най-вече защото ме караше да се чувствам някак глупаво и неразбиращо, ако не беше толкова откровено привлекателна. – Аз съм момичето. От разказа ви. – добави тя.
- Чакай малко – вдигнах ръка, като да се предпазя от някаква непозната опасност – Ти няма как да знаеш, че си момичето от разказа ми, въпреки че си момичето от разказа ми. – осъзнах абсурдността на изречението в момента в който го изрекох, но тя не обърна внимание на това. Държеше някаква папка в ръка, и я протегна към мен.
- Ще разберете когато го прочетете. Макар че и аз сама не разбирам...как го написах. – сведе очи, а леката руменина по страните й я направи сияеща. Отдавна не бях виждал жена да се изчервява така красиво. Приличаше на екзотично цвете. – Чела съм всичките ви неща и ви се възхищавам. Отдавна исках да ...
- Разбирам, но виж... – внимателно казах, защото не исках да й давам напразни надежди. Нито, че ще я направя известна писателка, нито пък за каквото и да било друго, но тя не ми даде възможност да продължа.
- Да, зная, че сте много ангажиран и не ви е до разни начинаещи писачи като мен, но този разказ...Сякаш някой друг го е писал вместо мен, а става дума за мен и...- преглътна края на изречението, тикна папката в ръцете ми и най-неочаквано хукна навън. Дори не успях да реагирам, здравата ме изненада, а когато се опомних, все още стоях на вратата с нейната папка в ръка.
Не бях суеверен, но знаех, че не е на добро да се връщаш от прага, за това ми мина през ума да оставя четенето за утре. Всъщност търсех си оправдание да тръгна час по-скоро, само че изведнъж ме обзе страхотно любопитство. Ама че работа, като си помисля само – това беше не друг, а моята героиня, от плът и кръв, а най-странното от всичко бе, че тя го знаеше. Сама дойде при мен – такова нещо досега не беше се случвало с никой от героите ми. И слава богу, защото с някои от тях изобщо не държа да се срещам.
Започнах да чета още преди да затворя вратата, нетърпението ми растеше, а с него растеше и изумлението ми. Нейният разказ почти дословно съвпадаше с моят – открих себе си описан по начина, по който аз го бях направил, открих и нея – съвсем същата, до най-малката подробност. И понеже не можех да допусна, че би ми донесла недовършена творба, трескаво се втурнах към края й.
Оказа се най-баналния, най-сладникавия и тривиален финал, който можех да си представя. Този финал съсипваше разказа напълно. Но все пак беше единственият, който ме развълнува повече от всичко до сега. Прииска ми се тя да е при мен в този момент, за да споделим този край заедно. Но знаех, че нашето начало тепърва предстои.