автор: spiteful_girl

Пътят пресичаше равнината без да прави никакви завои,изкачваше хълма и после се изгубваше от погледа.Около него се извисяваха дървета с корони обхванати от мъглива пелерина,която беше най-гъста точно над хълма.Той едва се различаваше.И ако човек се вгледаше в мъглата над него ,щеше да забележи че тя е уловила последните лъчи на умиращото някъде зад хълма слънце.
Тя вървеше по пътя и се чувстваше сякаш е в тунел. Отстрани високите дървета,над нея мъглата.Вървеше и не мислеше за нищо.Всъщност мислеше.Мислеше за целият си живот,мислеше си че той е като този път.Вървеше по него без да мисли.Вървеше до хълма, изкачваше го виждаше следващия и пак продължаваше да върви.Знаеше че все някога ще стигне.Но къде? Никога не се бе запитвала.И сякаш до сега нямаше нуждата да се запитва или по-скоро не искаше да се запитва.
Продължаваше да върви.Вгледа се в мъглата над хълма и улови леката светлина.И изведнъж спря…лъжеше ли се или наистина там имаше нещо?Не не се лъжеше…това беше… дете.То се спусна от мъглата върху пътя и започна да се приближава към нея.”Но това съм аз!”възкликна тя учудено”Не.Ти не си аз и аз не съм ти”Тонът на детето беше някак…безмилостен.”Ти си аз .Но като малка.Нали така?”жената се почувства някак си странно щастлива.Но детето като че ли въобще не и обърна внимание.”Твоето аз сега е много по различно.И помниш ли какво ми обеща?Тогава аз ти давах всичко.Мечтите ,идеалите.Всичко без което не би могла да се започнеш да живееш.Без мен щеше да си никоя.А какво направи ти в замяна?Забрави ме.Дори по-лошо предаде ме.Предаде себе си.Затова сега аз не съм ти и ти не си аз.Сега ти си просто една предателка.Но скоро отново ще имаш нужда от мен.Всички отново имат нужда от мен”То не можеше да сдържи яда си.Знаеше че й каза всичко прекалено бързо без да й обяснява.Но тя си го заслужаваше. Тя го беше изоставила.Но детската му душа не се сърдеше толкова за това колкото че жената се правеше на невинна .Тя не искаше да си признае грешки те.Грешки които осъзнаваше.Още по зле за нея.Така си мислеше то и нямаше да й прости. ”Но как така.Аз…””Много добре разбираш.Замислили се някога на къде вървиш?Не .Защото знаеш че всъщност нито ти нито аз искаме това.Не искаме да вървиш по този път.И нищо не те оправдава.”Жената стоеше и гледаше някъде пред себе си.Мислеше…Знаеше че винаги е грешала.И все пак не можеше да го приеме.Дори не забеляза кого детето изчезна така,както се бе появило.Тя се свлече на пътя ,зарови глава в коленете си и заплака така както би го направила преди 35 години.
Лекото почукване върху прозореца на колата ставаше все по-настоятелно.Жената на шофьорското място се размърда и отвори очи.Огледа се наоколо и въздъхна.
 Всичко е било сън!
Тя отвори вратата и се взря в лицето на младата жена.
 Извинете ме,но колата ви е тук от снощи и реших да проверя дали не ви се е случило нещо.Живея в къщата от другата страна на пътя и нямаше как да не забележа.Пък и по този пат няма кой знае какво движение.
 Не.Нещо ми няма. Просто бях изморена, спрях и явно съм заспала.