автор: timon

( Страховете ми, големи като планина,
през зимата ще се търкулнат – ледена лавина.
И побеляла ще остана - връх от смелост)

Северните склонове са полегати - улегнали ледени замъци.
И се стрелка по тях тишината, във очите ми все са живяни.

Пак изгрява надменно луната им - все във сиво, все във постелята.
Те – посоките, призрачно пусти, се кръстосват и капят до восъчност.

А на южният - топло и пролетно. Във сърцето убива висулките.
И със утрото живи капчуци се разтапят под звуците бели.

И квадратни са капките. Щурчови. Оцелели след нощното бдение.
С десет пръста рисува дъгата им - по южния склон се катери.

Със котки простъргва земята, достига до мен, попива кръвта й.
Студът да убие - конете му черни с упоритата ледена восъчност.