Във синьото очакване на тъмното
гласът ти ме разперва -
чучулига, изпила светлото
на съмнали градини
смокинови до сладка неминуемост
като дете, загубило очите си
дълбоко в огледалото на зимата
Приемаш ли ме? И така съм хубава
по- гъвкава от плитка
и без панделка
разлято лято върху раменете ти
едва опарило вкуса за случване.
Дали умираме когато се прекрачваме
през себе си, през тебе, през стените ни
в отпуснато усещане за нямане
по- благодатно даже от четвъртъка
когато между пръстите търкаляме
най- восъчните мигове на бъдеще
от босите си сенки под прозореца,
под кожата, по пода, върху бузите...
Загубвам се за кратко между веждите
там мъничко е всяко обло влюбване
и гладко, като каменно напомняне,
че някога и мене ме е имало
далечна, в устните на капките
приитихнали виновно по челото ти...
Във синьото очакване на тъмното.