С теменужено-ласкави устни
ме посрещаше вечер - желание…
Ти не беше жена.
Беше чувство.
А очите ти, бяха мечтание.
Откъде се сдоби с тая сила
все при теб,
все при теб да ме връща.
Колко пъти ще те преоткривам.
Вечно влюбена.
Една и съща.
С тия крехки ръце на весталка,
как душата ми –
дръзката върза…
Бях отседнал при теб уж за малко.
В младостта си
живеем набързо.
Но какво се оказа, че ти си
любовта,
без която не мога.
Ти не беше жена.
Беше мисъл,
за която са хвърляли в огън.
А сега –
нецелунати устни,
като спомен за древно послание.
Искрен блян за жена.
Като луд съм.
И очите ти –
пак са мечтание…