С теб съм видяла смъртта.
Помниш ли?
В синевата
отнетия дъх,
скованото тяло,
очите в небето,
морето, което ревеше ужасно,
вълните, разбити във сухия бряг,
напукани устни
на старото лято,
молебен на хора,
крясъци,
пяната - кръв.
Летежът
на спомена кратък
за знойното лято,
изпъдилво сенките на миналите ни гонения
един към друг.
Не мога да те стигна
и се понасям
към дланта ти,
приютила чайките
след бесния им полет
към отвъдното.
Страх ме е .
С теб съм видяла смъртта.
Във утрото,
галещо нежно росата,
с болка родена в нощта,
загинала в алените пламъци на слънцето,
потопило в морето,
хоризонта,
поел дъха ти,
напоен със устните ми,
с които отпивах морето,
довяло смъртта.
Плясъкът на гларусите
разкъсва пространството,
което става тясно -
пясъчен часовник
пустинята събира,
по нея-
неизминал пътя странник,
носи отдалеч писма.
За вечерите,
самодивите,
огньовите
от буйна страст.
В писмата - ти и аз.
Нощта разплисква деня,
идващ от вятъра спомен
гали устните ми.
Още усещам солта по тялото ти,
ръцете още оформят гръдта,
в която стаих
полъха,
довял усмивка на дете,
която плахо описва дъга.
Знак ни даде морето-
мъртвите тръпки
отплаваха с мъртви тела.
Пясъкът гали морето,
морето залеза прибира на топло,
душата на птица,
понесла към съня ти брегове,
на които ти пристигаш,
аз отлитам.
Помниш ли?
С тебе видяхме смъртта.