... Отварям очи. Налага се да са отворени пред действителността. Трябва да положа усилия, за да съхраня духа пред реалността. Този дух, който уж ме предпазва от житейската неблагодарност, от хорската завист, от Него.
Защото той е прекрасен. Само спомен. Но удивляващо красив. И искам да го запазя за по-дълго. Да го приютя близо до сърцето си. Да целувам този блян и да се поклоня на Съдбата, заради милостта и. ...
....Не искам да отворя очи. Защо да знам, че Светът е ужасно място, където хората сами си причиняват болка. Да слушам всекидневно тъжните новини по телевизиите и да плача заедно с онези, които са безнадеждно остарели... Усилието, което трябва да положа, е неимоверно. Понякога - неистово.... Усилие, пронизващо ръце, лице, тяло.... И загубвам представа за време, за пространство, за Вселена...
...Отварям очи. Плахо поглеждам през прозореца. Навън вали. Снегът бавно и нежно се стели по земята. Сигурно скоро всичко ще бъде в бяло...И споменът - отминал, натежал, ще носи само усещане за край...