Дамата в синьо

Георги Чакъров влезе в ателието си и очите му се усмихнаха – на статива го чакаше неговата любима –„Дамата в синьо”. Рисуваше я вече няколко месеца, но все нещо му се изплъзваше. Беше вложил в чертите й всички жени, които някога бе обичал. Искаше да изрази вечната женственост - онази недостижимата, за която копнееше и сънуваше. В очите на дамата сякаш се долавяше тъга, замечтаност, но и неясни обещания. Бе използвал основно сини и зелени цветове и съвсем малко бледо жълто за намек топлина.

Понякога се чудеше дали такава жена наистина съществува, понякога откриваше свои черти в лицето на жената, сякаш се опитваше да потъне и се слее с творбата си. Така или иначе, това бе най-доброто, което е рисувал някога.

Георги Чакъров рисуваше от малък, имаше „око” и „ръка”, вземаше уроци, но цели единадесет години кандидатсваше в Националната Художествена Академия и все малко не му стигаше да го приемат. Накрая му поискаха крупна сума , за да го приемат и Жоро се отказа – по онова време имаше вече жена и син, трябваше да храни семейство и той започна работа като графичен дизайнер в една печатница. Правеше предпечатна подготовка за учебници – приятна и платена работа. По едно време в гладните години рисуваше икони и ги продаваше на парче за някой лев отгоре. Но неговата душа страдаше – той искаше да рисува, да твори и по цели нощи прекарваше пред статива. Имаше няколко успешни изложби в родната си Варна, но кой ли беше забогатял от продажба на картни. Неговата обсебеност и хроничния недоимък направиха така, че жена му го напусна и замина в чужбина, като взе и сина им.

Чакъра тъжеше, но поне можеше да рисува денонощно. На 48 години все още беше привлекателен мъж – висок и слаб, дългата си леко прошарена коса връзваше на опашка, обличаше се се артистично и елегантно, пиеше умерено и имаше готино чувство за хумор. Компания не му липсваше, но той копнееше за дамата в синьо.

Преди около година съдбата се усмихна на Жоро – негова леля, за която той се грижеше в последните години, почина и му остави страхотна къща във вилната зона на Варна. Къщата бе двуетажна, в алпийски стил, имаше гледка към морето и огромен двор с трева. Той напусна панелката си в града, разположи ателието си на втория етаж и вече имаше цялата светлина за рисуване.

Жоро имаше само едно притеснение –леля му имаше син, който се беше запилял по белия свят, не поддържаха връзка и даже не дойде на погребението на майка си. Някой ден той ще поиска къщата, но Чакъра имаше документи – имотът му бе приписан срешу доглеждане -пред нотариус и дори и Пламен да се върнеше някой ден, нещата щяха да се решават в съда. Оспорването на завещание нямаше да е лесно, но Жоро се надяваше това да не се случи.

Засега се наслаждаваше на живота и рисуваше като бесен – сякаш сам Ел Греко движеше четките му.

За тази вечер Чакъра беше поканил няколко близки и приятели на вечеря – искаше да им представи „Дамата в синьо” и да види въздействието на своя шедьовър.

Към всички "съучастници" Smile

Бях споделила, че замисълът на творбата е към края на партито или в малките часове на нощта, художникът да бъде намерен убит. Дъщеря ми даде страхотна идея за метода на убийството, като действието трябва да се развива през студена зима.

Но КОЙ е убиецът и защо - предстои да измислим всички заедно. Като реверанс към добрата майсторка Агата Кристи, всеки от гостите на партито трябва да има възможност и мотив.

Затова трябва мн добре да премислим кои са поканените, какви са им взаимоотношенията с художника, какви реплики се подхвърлят на насата, ще има ли някакви скандали -пари, ревност, завист, отмъщение.

Мисля, че добре ще забавляваме - вие сте на ход! Smile

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1069

Чудесно начало, Миа, което дава много възможности. Хайде, автори, включвайте се, чакам!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 799

На вратата се звънна и той с бърза крачка отиде да отвори. Гостите идваха и Жоро се надяваше, че ще си прекарат страхотно. Дръпна вратата със замах и очите му светнаха от изненада. Човекът, който стоеше на прага му, не беше сред поканените. Имаше някакъв бегъл спомен, че са се срещали някъде, но само толкова и той продължаваше да стои озадачен. Брадата на мъжа - рижа и рядка - имитираше нескопосано катинарче, темето беше оголяло и на светлината над него просветваха няколко прошарени косъма като малки антенки. Понечи да изрази с думи изненадата си, но мъжът тикна в ръцете му бутилката вино, която беше купил, и прекрачи безцеремонно прага му с думите:
- Аз ли съм първият? Другите май закъсняват, Жорка!

- Чакайте, познаваме ли се? – Чакъра се издразни от наглостта на непознатия и нарочно мина на „Вие”.

- Не ме ли помниш? Владо ни запозна в галерията на Попзлатев. Аз съм Иван Димов от телевизия „Черно море” . Отдавна искам да взема интервю от теб. – непознатият показа диктофона си.

Жоро не гледаше телевизия, но смътно си спомняше някакви слухове за закриването на тази.

- Владо ми каза, че има сбирка при теб и аз реших да използвам – продължаваше непознатият.

- Съжалявам, сбирката е само за няколко близки приятели и не давам интервюта. Вземете си виното и си вървете.

- Но ще бъде добра реклама за новата ти картина – упорстваше рижият.

- Вървете си! – Жоро съвсем побесня – откъде този навлек знаеше за новата му картина. Трябва по-късно да пита Владо за този Иван Димов, ако въобще това му е името.

Чакъра тресна вратата и се загледа през прозореца. Тази зима беше много снежна – Варна отдавна не е била толкова бяла. Сутринта Жоро беше разчистил снега – до неговата къща се стигаше по черен път, никъде не обозначен като път. Предишните дни се беше позатоплило и снегът се беше разтопил, но тази нощ пак сви и огромни ледени висулки висяха под алпийския му покрив.

- Трябва да ги махна – като нищо могат да убият човек –помисли Жоро и взе лопатата за сняг. Но първо трябваше да разчисти пътя – всеки момент щяха да дойдат от фирмата за кетъринг. Жоро често поръчваше от тях и харесваше да си бъбри с доставчиците.

Изведнъж се замисли –а с какво все пак бе дошъл непознатия, и защо Рекси не излая. Рекси беше стар и дружелюбен, но на непознати лаеше – Жоро се върна в къщата да провери. Рекс беше изтегнат пред камината и блажено похъркваше:

- Ама си ми пазач и ти! - подхвърли му Жоро и се върна в двора. Стори му се, че видя някаква червена Тойота да отпрашва към града, но във вилната зона имаше и други съседи – Чакъра все още не ги познаваше всички.
В този момент се зададе колата на кетъринга, обаче Жоро не разпозна доставчиците –тези бяха някакви нови и целите в татуси.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Това за татусите - не ме убеди... Smile

Аз още чаках колата да паркира... Smile

)

Зинче, не те разбрах? Искаш да кажеш, че колата трябва да спре, за да види, че са татуирани?Може и да си права. Може да се оправи.
Направо чувам щерката как ме подиграва -"Ех, мамо, за теб всички татуирани са престъпници" - Laughing

Ми имам си предразсъдъци и аз - Smile

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 799

Стърчаха наполовина излезли от прозорците и по-скоро бяха каскадьри, готови всеки момент да се хвърлят по отработен и оттрениран начин с атрактивните си номера за пред снимачните камери. Чакъра мина още една крачка напред и впери поглед в приближаващата се кола с чувство на някакво напрежение. А това не беше нещо присъщо за него.

Спирачките изсвистяха по чакълестата пътека и гумите изхвърлиха встрани шепа малки камъчета като сачми. Вратата се отвори рязко и от мястото на шофьора излезе стройна мацка, облечена в тесни дънки, с късо боди и голо пъпче. Тя застана така, сякаш искаше да покаже блестящата си дрънкулка, закачена за него. После се надвеси над багажника и отзад на врата ѝ се видя голям татуиран дракон, който беше завъртял опашка над лявото ѝ рамо. Извика нещо на помощника си и той посегна да ѝ помогне, вземайки от ръцете ѝ голям кашон.
- Къде да го оставим? - обърна се той към мъжа, кръстосал
с озадачен поглед ръцете си отпред и, още не чул указанията, които трябваше да му бъдат дадени, тръгна да влиза в къщата, бутайки с рамо открехнатата врата.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

zinka написа:

Това за татусите - не ме убеди... Smile

Аз още чаках колата да паркира... Smile

)

Разбрахме се - и ти благодаря!
Smile

- Оставете ги тук! Тихо, Рекс! – Жоро посочи входното антре и задържа вратата, за да внесат торбите с храна. Антрето беше просторно, отляво и отдясно се влизаше в спалните за гости, а няколко стъпала водеха до огромната всекидневна.

- Какво стана с предишните момчета? – попита Жоро, докато плащаше с карта.

Татусите вдигнаха рамене, Жоро им подаде 20 лева бакшиш. Все пак бяха дошли във вилната зона в този сняг. Той внесе торбите във всекидневната – тя заемаше целия първи етаж. Вдясно от входа бяха разположени меки дивани и ниски масички, в центъра до камината имаше огромна дъбова маса, а в дъното – кухня с кухненски остров. Жоро лично беше помагал на леля си да направят всичко толкова уютно – редица секции с книги покриваха стените, а вляво се мъдреше страхотен старинен бюфет. Пак вляво беше дървено стълбище за втория етаж, на което Жоро все се канеше да сложи парапет. До втория етаж се стигаше и през двора, с външни стълби, но той предпочиташе това. В дъното бяха баня и тоалетно, после билярдна, а от масивна вртата се излизаше в градината – там имаше навес и Жоро бе сложил барбекю – през пролетта щеше да направи и алпинеуми с билки – всичко това, заeдно с близостта на морето, беше достатъчно човек да се чувства щастлив.

Жоро разопакова торбите на барплота – беше поръчал готови хапки, мезета, туршии и люти чушки. Единствено ще приготви риба фагри, когато гостите се съберат. Може и предястие с пълнени гъби, ако остане време. Рекс се завъртя радостно около торбите, но тъй като не получи нищо, легна отново до камината. Докато събираше хартиените торби, за да ги изхвърли, от едната изпадна хартиено листче,сгънато на четири. На него с молив беше написан телефонен номер,нямаше нищо друго, нито име, нито нищо. Жоро понечи да го изхвърли, но му стана любопитно – кой ползваше молив в днешни дни, освен художниците. Дали не е момичето с дракона на рамото – беше хубаво, макар и малко екстравагантно за неговия вкус. Той пъхна листчето в бюфета и се качи до ателието. Трябваше да избере рамка за дамата в синьо. Трябваше да е нещо много стилно – нещо като нея самата.

Но на вратата се позвъни.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 592

Следя с интерес.
Чакам момента, в който да нахлуя неканена и подгонена от непредвидени обстоятелства. В къщото време се надявам да не ме застигнат... Smile

Успех!

Но на вратата се позвъни. Жоро погледна стенния часовник – гостите бяха подранили – мислеше, че ще може още поне час да рисува. Напоследък използваше всяка свободна минута. Дали след смъртта на леля си, или от кризата на средната възраст, но той често мислеше за Оная с косата. Някак не беше честно човек да е толкова тленен – имало човек, няма го. Радвал се е, скърбил, обичал, рисувал, а после – нищо, прах и забрава. Но Жоро смяташе, че ще надхитри Оная – след него щяха да останат неговите картини – момиче в кафене, профил на художник, смълчанато мощ на морето. И даже, ако винаги има започната картина, Оная ще смили и ще го подмине. Ще го остави да си я дорисува.

Жоро отвори вратата – бяха Владо и Ани, носейки бутилки и пакети.

- Влизайте, влизайте, тъкмо ще ми помогнето с готвенето.

- Оооо, Жоро, ти си бил голям баровец, не съм виждала новата ти къща! – изчурулика Ани и погледна Жоро с лек упрек - Само Владо каниш!

С Владо бяха приятели още от ученическите години, заедно кандидатстваха в Художествената, само че Владо го приеха веднага. „По-талантлив си, брат ми” – беше коментарът на Жоро тогава. Всички очакваха, че това ще им развали приятелството – Владо гордо размахваше визитки, на които пишеше „Художник”. И никога на каза на Жоро, че си беше платил, за да го приемат. Но после съдбата разхвърля други карти – Владо се хвана със стъклопис, рисуваше витражи и печелеше много добре от поръчки. Жоро го подиграваше добродушно, че витражите му са кич, но Владо му показваше пачка пари – какво разбираш ти от Изкуство! С годините Владо се промени – напълня, оплешивя, чувството му за хумор стана по-заядливо, но двамата си оставаха приятели –свързваха ги много години и спомени.

Ани, съпругата на Владо, беше висока, стройна и изрусена. Все говореше, че ще открие собствена танцова школа, но основно харчеше парите на Владо за козметика, фитнес и воаяжи. Не желаеше деца, въпреки мечтата на Владо, а просто се опитваше да задържи отиващата си младост и красота. Според Жоро просто си беше „кифла”. Навремето Владо бе харесвал една тяхна съученичка – Таня - която, обаче, съвсем романтично предпочете Жоро. Е, и на Жоро не му провървя много – ожениха се с Таня, имаха син, но в гладните години Таня грабна сина им и замина за чужбина. Чуваха се за празници, но Жоро все таеше надежда, че един ден ще се върнат в България и спечели сина си отново.

- Хайде, включвайте се - можете да почнете да пълните гъбите, докато аз филетирам рибата. – Жоро им взе връхните дрехи и ги настани около барплота.

- Абе, Жоро, какви са тези гъби? Да не ни изпонатръшкаш? – разсмя се Ани.

- Няма, няма, култивирани са. А и ще има лекар сред гостите! – разсмя се и Жоро.

- Кой, бе, да не е Борето? – вмъкна и Владо. - Дето играеш тенис с него? Че той не е лекар, той е ортопед!

- Абе разбира си медицината. Кажете сега какво да ви предложа за загрявка – има всичко. Ако искате може и от вашата ракия, която донесохте?

- Аааа, аз си искам водка, ракията е от тъста, домашна, и е много силна. Аз я ползвам само за компреси. Ти можеш да си разреждаш боите с нея –закачи го Владо и продължи в същия дух:

- Абе, Чакърче, говори се в нашите среди, че пак си влюбен? В някаква дама в синьо?

- Че и аз съм в синьо? – Ани разпери синята си пола и хвърли прелъстителен поглед към Жоро.

- Теб пък кой ще те вземе – само да харчиш пари умееш! – сряза я Владо и всички се разсмяха неловко.

- Хайде, да разлеем напитките за уелкъм дринк – Жоро влезе в ролята на домакин, наля бяло вино за Ани и уиски за себе си.

- Наздраве! За какво да пием?

- За любовта и дамата в синьо! - вдигна чашата си Ани.

Жоро сякаш леко се подразни – не искаше така фриволно да се говори за неговия шедьовър.

- Добре, ето ви гъбите, слагайте във всяка масло и синьо сирене, после като се запекат ще ги поръсим с пармезан и пак във фурната. Аз се захващам с рибата.

Жоро им обърна гръб и се зае да чисти фагрито. Рекс познаваше Владо, затова само подуши Ани и потъна в своя си кучешки сън, пълен с море и свобода.

Нямаше невъзможни неща за нея, просто времето не ѝ стигаше. Този вечер трябваше да връчва награди на конкурс за поезия, в който не участваше, защото беше фаворит от предишната година. Тъкмо се колебаеше между две тоалетчета, когато любимата ѝ баба поиска снимката на сина си - нейния баща. Бабето си отиваше от този свят и всеки момент очакваха това да се случи, но нейното сбогуване продължаваше вече повече от месец - агония за нея и за близките. Само преди два месеца тя продължаваше да си живее на вилата и дума не даваше да се издума за слизане в града. Милена се разкъсваше от тичане, за да успее да се прибере в къщи, да приготви нещо за хапване на момчетата, да си вземе някакви дрехи за следващия ден и да хукне към вилата. Не смееха да оставят бабчето сама вечер. През деня имаше наоколо съседи, но в края на есента всички се прибраха в апартаментите си. Прибраха и бабчето - тя усещаше, че вече не е добре и оказа слаба съпротива, примирение, което беше показателно...Залежа се. Тази енергична и винаги намираща поводи за оптимизъм жена, спря да търси огледалото...Миленка беше взела нейната суетност. Никога не излизаше от дома без голямата чанта, в която мъкнеше поне един тоалет. Нейната изтънчена природа не можеше да понесе мисълта, че офисното ѝ оперение, което винаги беше стилно и с лек артистичен отенък, ще бъде подходящо за изложба, концерт или купон. И тъй като нямаше време да се връща за преобличане, шикозната голяма чанта винаги я спасяваше. Сега отново я беше помъкнала - този път с двата тоалета, за които не можа да вземе решение. Преди партито трябваше да отиде до вилата - в този сняг ефирните роклички не вършеха работа. За това пък пък клинчето с леки сребристи нишки, изписващо великолепните ѝ крака, а мохерният пуловер, с мрежеста комбинация, точно допълваше и подчертаваше другата ѝ забележителност - великолепен бюст, бяха точно попадение. Таксиджията с мазен поглед я огледа когато се качваше, но дочул адреса решително отказа: "Ти луда ли си, в това време?" Трябваше да вложи целия си чар за да го убеди - поне до някъде...
Докато имаше следи от разчистване, колата вървеше, но ряско спря в момента, в който по пътя започнаха да се очертават само следи от животни и тук там почти засипани стъпки от човешки крак. Таксито успя да обърне пред някаква вила, от която се чуваха гласове и категорично отказа да продължи. Все пак беше близо до къщата на баба си. Смело заби високите си токчета в снега и небрежно хвърли парите на седалката.
"Ех, бабче!". Беше чувала, че на предсмъртния си одър старите хора искат да видят любимите си лица. Баща ѝ се запиля по чужбина от доста години. Явно нещата не вървяха, както очакваше и не можеше да си позволи да се върне. От няколко дни бабето молеше за негова снимка - точно определена, която е в стаята ѝ на вилата. Съседката сподели, че ако й е дошло времето, тази снимка ще я успокои да си тръгне в мир. Трябваше да я вземе, после ще се вейне да връчи наградата и бегом у дома. Трябваше да успее. Тя беше борбено момиче. Бог ѝ бе дал всичко: талант, красота, сръчност, вкус и добър характер - та чак до глупост. Но късмет - май не много или тя все пропускаше важните моменти. Всичко се случваше с много упоритост и по трудния начин. Докато стигне вилата капчици се стичаха по гърба ѝ, но успя. И започна безкрайното ровене в чантата за ключовете...На хубавите жени им отива да са разсеяни - тя беше много хубава и много разсеяна. Ключовете ги нямаше... Обратно по пътя вече й се плачеше, а когато видя, че батерията на телефона ѝ е паднала не удържа сълзите. Успя да стигне до светещата вила и реши да потърси помощ - някой да ѝ повика такси. Със заучени движения избърса сълзите, така че гримът й да не пострада, леко разтегна устни в подобие на усмивка и натисна звънеца.

Жоро отвори и Милена му се усмихна, прибирайки един мокър кичур:

- Здравейте, аз съм ваша съседка по вила, тоест баба ми ви е съседка, малко по-нагоре вдясно. Но се оказа, че съм забравила ключовете си, а таксито вече си тръгна. Може ли да ползвам телефона или ако имате зарядно?

- Влизайте, влизайте да се стоплите – навън е ужасно! Сега ще ви предложа горещ чай –ние с Рекс не оставяме сами момичета в нощта! – усмихна се и Жоро.

- Казвам се Милена – приятно ми е! От топлината бузите й се зачервиха и тя застана до камината.

- Аз съм Жоро, а това са Ани и Владо - мои приятели. Владо е известен варненски художник, а Ани е неговата муза.

- Муза – вятър! - промърмори Владо, но Ани май не го чу.

- А това е Рекс – с него сме големи фенове на червенокосите дами – Жоро хвърли възхитен поглед към огнената грива на Милена.

На Милена й се стори, че домакинът натърти на думата „варненски”, сякаш да подчертае локалната, само локална, известност на Владо.

- Аз пък съм инфлуенсър – имам сайт за културни новини и ако търсите реклама –аз съм вашия човек! – Милена се разсмя жизнерадостно.

- О, това е интересно – включи се Ани – аз имам идея за...

На вратата се звънна отново - влязоха Попзлатев и съпругата му Ева, като внесоха студ, шум, оживление и бохемски повей. Христо Попзлатев беше галерист – имаше голяма и известна галерия, не само във Варна. Самият той беше достолепен, красив мъж, с къса, добре поддържана брада, вече побеляла. Носеше черно бомбе и пушеше лула, но Жоро подозираше, че всичко беше за имидж – мяй се вживяваше в ролята на парижки галерист от времето на импресионистите. Работеха добре двамата – Жоро излагаше при него периодично, Попзлатев харесваше творбите му и често го препоръчваше на клиенти. Даже наскоро му препрати един холандски бизнесмен, който закупи две картини. Жоро трябваше да се обади на Попзлатев и да уточнят неговата комисионна, но точно сега парите му трябваха за рамка на дамата в синьо. Италианските рамки бяха безбожно скъпи, но Жоро искаше най-доброто за дамата на сърцето си.

Съпругата на Попзлатев – Ева – беше изящна като фарфорова статуетка - с крехки кости, издължени скули, а от леко раздалечените й очи искреше интелект и топлина. Ако бе по-млада, Жоро би се влюбил в нея. Беше преподавател по пиано и тя излъчваше аристократизъм, който винаги впечатляваше околните. Бяха хубава двойка, носеха еднакви бомбета и крехката Ева сякаш подчертаваше цялото достолепие на галериста. Е, и за тях се чуваха някакви фалшиви нотки в хармонията, но то пък кой ли няма скелети в гардероба.

Жоро им наля питиета:

- Наздраве на компанията –вдигна чаша галеристът, а после по–тихо добави:
- Жоро, трябва да говоря нещо с теб.

- Знам, Попе, знам, ще имаме време.

- Ей, Жоро, абе знаеш ли кого видях онзи ден във Варна? – смени темата Владо.

- Видях Пламен – сина на леля ти.

- Че той тук ли си е? – изуми се Жоро – Той не дойде даже за погребението на майка си!

- Ами тук си е – не знам къде е отседнал, сигурно ще ти се обади.

- Уф, сега ще почнат проблеми с него – въздъхна Жоро. Нищо, после ще го мислим.

- Виолета ще идва ли? - попита Ани.

- Поканил съм я, да видим. - лакончно отговори Жоро и някак намусено.

Виолета беше журналистка на свободна практика, ексцентрична, свободолюбива и темпераментна. С Жоро имаха краткотрайна шеметна връзка, но наскоро се разделиха, без и двамата да знаят защо. Или по-скоро не им се анализираха причините. Поне не сега.

- Вземайте си туршийки, мезета, аз пъхам гъбите във фурната. Милена, да добавим към твоя чай нещо за стопляне?

Малеее..влака тръгнал без мен... Laughing

Скачам в движение! Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите