Как не станах истински мъж

ХуЛитер Записан(а): Mar 15, 2023 Мнения: 1

Есента на 1962 г. Зад гърба ми – Механотехникум „Сталин“. Пред мен – казарма. А аз съм влюбен до уши в невероятно красивата Вени. Така че – ужас. Цели две години. Перспектива – някой ми свива гаджето.
Дойде денят Хикс. Баща ми, светла му памет, ме изпрати до входната врата и гордо заяви:
– Доживях да изпращам син войник. В казармата ще те направят истински мъж.
„Какъв ти мъж, бе, татко?! – помислих си. – Ами Вени?“
И ето ме строен в редица от голи момчета в помещението на Донаборната комисия. „Клекни! Изправи се! Обърни се! Наведи се!“ – отврат. Решение – годен. Лошо. Вече облечен, се озовавам в кабинета на очния лекар. Надежда – 10-диоптровите очила, украсяващи лицето и възседнали горкия ми нос. Дано те развалят годността ми. Лекарката се запозна с документите ми, погледна ме благосклонно и ми зададе неочакван въпрос:
– Татко ти върна ли се? – навярно ме сбърка с някой.
– Да – отговорих и бях искрен, той снощи действително се върна от работа.
– А донесе ли обещаното?
Представих си набитата фигура на баща ми с паркирана на дясното му рамо огромна диня.
Отговорих решително:
– Да.
Прегледа ме на някаква апаратура. Прозвуча изненадващ въпрос:
– Младеж, служи ли ти се?
– О, не! – извиках аз.
Лекарката ме изгледа строго и заяви:
– Отсега нататък никога няма да казваш това, ако не искаш да те вземат напук. Изпращам те на Централна донаборна комисия. Там ще те прегледат на същата апаратура. Няма да гледаш червените точки, а настрани – като кривоглед. Лекарят ще размахва пред очите ти пръсти. Не трябва да отговаряш винаги колко са.
В Централната комисия постъпих както ме посъветва лекарката. Накрая лекарят ме запита:
– Младеж, служи ли ти се?
– Да, разбира се! – звучах почти възторжено.
– Да, ама не! – каза лекарят. – Вие сте на ръба. Но не мога да поема отговорността. Ще ви зачислят оръжие и току-виж сте застреляли някой като не виждате добре.
Приех съкрушен вид, взех си документите, дотътрих се до вратата, напуснах бързо сградата, направих възторжен скок и изкрещях:
– Да, да!
Стоящите наблизо хора може би си помислиха: „Този не го взеха тук, но в другата болница вероятно ще го задържат!“
Тръгнах към къщи, летейки от радост. Баща ми ме посрещна, изгледа ме подозрително и каза:
– Много си весел.
– Негоден за военна служба! – заявих тържествено.
– А не! – отговори баща ми. – Утре отиваме двамата в Централно военно окръжие.
Прие ни в кабинета си достолепен полковник. Разгледа документите ми. Огледа ме и мен и прозвуча дежурният въпрос:
– Младеж, служи ли ти се?
Пред смаяния поглед на баща ми заявих следното:
– Да, разбира се, настоявам!
– Възхищавам се на Вашия патриотизъм!
И пипайки инстинктивно пагоните си, продължи:
– Не мога да поема такава отговорност! Решението на лекаря е категорично – негоден за военна служба.
Сърцето ми затрептя от радост. И тогава баща ми каза нещо, което ме вледени:
– Синът ми играе в танцовия ансамбъл на Профсъюзите. Не може ли да го вземете в Ансамбъла на Българската народна армия?
Ами сега? Полковникът се замисли, но после решително заяви:
– Преди това той трябва да мине строева подготовка и да му бъде зачислено оръжие. Така че – не може. Съжалявам.
По пътя към къщи баща ми намръщено каза:
– От утре си търсиш работа, защото тези, които не отиват в казармата, пет години плащат военен данък. Три месеца баща ми не ми проговори.
Дълго мислих с кого ме сбърка лекарката. След години разбрах, че в Щаба на армията е бил моят съименник генерал Нешев, но кой знае.
Така че не ме взеха в казармата, не станах истински мъж според баща ми, на всичкото отгоре един красив и инициативен студент ми отмъкна Вени. Съдба!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите