Подслушвачът

Историите на тема „подслушване“, развиващи се в родното ни политпространство, ми напомнят една случка от едно много отдавна отминало време. Време, в което телефоните имаха един диск с дупки, чрез който, ако не ти се заклещи пръста, ако телефонът не е падал, и ако наскоро не е валяло, можеш да се свържеш именно с човека, който ти трябва. Евентуално. Не се майтапя за валежите. При влажно време кабелите проявяваха така наречената утечка и вместо бодрият сигнал „ти тии…“ в слушалката се чуваше едно неопределено ръмжене. Не че телефоните бяха лукс, но определено бяха дефицит. При продажба на апартамент изрично се упоменаваше „…с парно и телефон“. По едно време измислиха дуплексните кутии – да може на една линия да се закачат два абоната. Естествено не можеха да говорят едновременно и ако случиш на по-разговорлив комшия по дуплекс и ти се наложи да проведеш спешен телефонен разговор, влизаше в действие „втората сигнална система“ – метла с дълга дръжка, с която се чука по тавана или съответно по пода, в зависимост от местоположението на приказливеца.
Та, в тези трудни, безмобифонни времена, на някаква студентска сбирка, аз съм установил контакт от първи род със симпатична мацка на съответна на зрялото ми юношество възраст. Сиреч, дал съм си домашния телефонен номер и очаквам тя да ми се обади в уговорено време от единствения телефон в общежитието ѝ, пред който винаги имало опашка. Вдигам слушалката на домашния ни телефон, за да се убедя, че всичко е наред и чувам разговор на две лица от женски пол. Чукам по вилката (държач на слушалката и комутатор) няколко пъти, но без ефект. Решавам да изчакам няколко минути, но уговореният за моя разговор момент наближава с бясна скорост. Положението става критично. Вдигам отново слушалката. Заслушвам се. С цветисти изрази дамите изясняват „достойнствата“ на техен колега. Не виждам друг изход, въздъхвам и се намесвам.
-Момичета, тези неща дето си ги дърдорите, що не му ги
кажете в очите на човека?
На линията настъпва тишина.
-Ми тъй де, може да му помогнете да се превъзпита – продължавам аз нахално.
-Абе, вие, другарю, що подслушвате чужд разговор? – получавам резонния въпрос.
В този момент ме обзема вдъхновението и на неговите крила изстрелвам без забавяне:
-Ми, това ми е работата, бе другарко.
Чувам звук от дълбоко поемане на въздух, а след това едно „щрак“ и второ „щрак“. Линията е свободна. Поставям слушалката на вилката и след две минути чувам очакваното позвъняване.
В заключение трябва да кажа, че заради предишната политическа дейност на дядо ми, вкъщи имахме сериозни съмнения, че телефонът ни се подслушва. Е, представям реакцията на „колегата“, ако в този момент е имало закачена истинска „слушалка“. Най-малкото си е припомнил известния анекдот за „другаря майор и кафето“*.

---------------------------------------------------------------------
*/ А за тези, на които този известен виц е неизвестен, прилагам пълният му текст:
„Във времена на дълбок „соц“, командирован във Варна софиянец закъсал през нощта без подслон. Обикалял хотелите, но навсякъде било пълно – сезон. Рецепционистката в едно малко хотелче го съжалила и го пуснала в стая с четири легла, където трима юнаци, порядъчно пийнали, си разказвали вицове и шумно се кикотели. Политически вицове. Нашият човек се присъединил, от възпитание разказал един-два вица, но трябвало да става рано и помолил компанията да понамали децибелите. Безуспешно. След кратък размисъл той се престорил, че отива до тоалетната, слязъл на рецепцията и платил на едно полузаспало пиколо задачата да направи три кафета и да ги качи в стаята. После върнал и продължил да убеждава компанията:
-Момчета, хайде по-тихичко. Пък и опасно е такива вицове да се разказват на висок глас. Тук всичко се слуша.
-Ха, ха, ха! Че кой ще ни слуша нас – веселяла се компанията.
Тогава човекът се навел над един от контактите в стаята и произнесъл отчетливо:
-Другарю майор, моля пратете в стаята ни три кафета – и си легнал.
Последвал продължителен бурен смях, който спрял едва след почукването на вратата и внасянето на кафетата.
Останалата част от нощта преминала в пълна тишина. На сутринта човекът се събудил в прекрасно настроение и установил, че компанията се е изнесла. Напускайки хотела, той попитал момичето на рецепцията кога са си заминали юнаците. Момичето се навело и прошепнало в ухото му.
-Ама вие не разбрахте ли? Рано, рано дойдоха цивилни милиционери и без шум ги изведоха. Прибраха ги за разпространение на политически вицове.
Човекът изстинал:
-Ама, нали и аз бях там, и аз разказах вицове?
-Да де, ама другарят майор много харесал номера с кафето.“

Радвам се, че се включи! Успех! Ох, върна ме в едни времена...Но добре, че рокендролът е още млад, иначе - не знам как ще я караме Laughing

Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите