Честит празник! В началото бе слово! Да бъде Светлина!

Радой Ралин

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли кагда пришол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
Ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

---

Никола Анков

Две бесилки кръстосаха сенките си под златните кубета на "Александър Невски, онзи който зае мястото на "Светите братя" , до бронзовият кон с измисления "Цар Освободител", който потръпна, но не можа да отлепи, тежаха му стотиците хиляди златни финикийски знаци.
Дзифта на Миналото бавно се топеше и изтичаше между жълтите павета, онези пред "Краденето прави силата", защото беше размекнат почти като мозъците на некадърните, вечно гладни и пошли актьори, а-кащи и ме-кащи на всевъзможни диалекти, в едно нескопосно театро където, обяснимо защо, вътре друсащите дюли и люшкащите си натруфени с трюфели шкембета. увредени ментално , априори, във вечната "Игра на сляпа баба", бяха чинно подредени около дългата народна трапеза и се надпреварваха в лакомията си ненаситна.
Внезапно сенките се удължиха и застлаха бавно Голямата сграда. Задуха вятър, стана студено. Дочу се тихо нарастващо боботене изпод земята, онази с жълтите павета, наредени една нощ срещу 10-ти ноември неправилно, като развалените зъби на преяждащ тембелин със сладко, едни върху други.
Птиците се разлетяха с шумно грачене, ниско летяха те, като че на умряло и грачеха грозно, зловещо, като в онзи злокобен 19-ти февруарий, над две, не на място щръкнали бесилки, сред снежно зимно поле.
На едната бесилка висеше Апостола със страшна сила, а другата опитваше да удържи обесената надежда, на един покорен и вечно пиян от робството си народ. Народ ли...
И всичко това, представете си, поради неслучилото се истинско чупене на лешници, под една череша забравена и от Бог и от Цар, недосънувала още в съня си, Апокалиптичният, почти седемвековен, участта да бъде вечно предаван от свои.
А подземното боботене се разрастваше във вечерно громолене. Идваше нощта на възмездието.
И заваляваха паметниците на безименните герои на Историята Българска, от черното небе, единственото око на един събудил се Циклоп...

---

https://youtu.be/N168_Xs91jE

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите