НА ИСТИНАТА КРАКАТА СА ДЪЛГИ (действителен случай)

Май 2008. Последен уикенд от 2-месечна командировка в Дъблин. Пореден уикенд, в който в последната минута преди 4 следобед съм на изхода на офиса в поза „летящ старт”, за да хвана рейс, влак, такси, фери в изпълнение на понякога невъзможни маршрути по морските фарове на Ирландия.
Събота ранен следобед, седя на креслото за втория пилот в 6-местна „Чесна” – основния транспорт до островите Арън! Великолепна снимка, докато прелитаме над фара и ето ме на остров Инишиър. На съседния остров Инишмор също има фар, но дотам няма никакъв транспорт. Няма транспорт дори и „покрай там”, на път за третия остров – Инишман.
Неделя сутрин – напускам хостела, полетът ми обратно е в 2 следобед. За пореден път разпитвам случайните хора около мен има ли начин да стигна заветния фар. Австралийска туристка ме праща да говоря с някой рибар в малкото пристанище. Мотая се покрай лодки и мрежи, макар за мен да е рано, рибарите вече отдавна са излезли, въпреки студа и дъжда. Обезверена, повече за да ми е чиста съвестта, разпитвам всеки появил се човек. Мервам един енергичен, около 45 годишен мъж, с туба гориво в ръка, как се спуска по металните скоби на кея до миниатюрна черупка без рубка дори. Поздравявам и за да не му губя времето – минавам директно на въпроса:
- Можете ли да ме закарате с лодката до Инишмор?
- Хм… времето е тежко за приставане, с този вятър… трудно ще е… А имам и нещо да свърша… Какво ще правим там и колко време ще стоим?
- Няма нужда да стоим, нито даже да приставаме! Само да снимам фара и се връщаме, че трябва да хвана обратния полет.
- Искаш от мен да ида до острова, да снимаш фара от лодката и да ни върна обратно, така ли? – по тона му се чудя дали най-вече се сърди, недоумява или ми се подиграва, но не смятам да се разколебавам – в очите ми грейват светлините на всички, уловени досега фарове, към които искам да добавя и този на Инишмор:
- Да!
- Добре! Ама първо да идем в кръчмата да хапнем! – казва и ме подбира след себе си. Вече два месеца съм тук, но все още ирландците успяват да ме изненадат със сърдечността и непредсказуемостта си.
В кръчмата спокойно си поръчва фиш-енд-чипс и бира, отказва категорично при предложението ми аз да черпя, вместо това - взема един „Гинес” и за мен. Спокойно се храни, докато аз нервно пристъпвам от крак на крак, поглеждам часовника си и едва отпивам от бирата. Двайсет минути по-късно подтичвам след широките му крачки по кея. Мятаме тубата в лодката, бързо и стегнато палим, отвързваме въжетата и потегляме. Припръсква дъжд, разбира се, но фотоапаратът виси в готовност на врата ми. Дан, който по принцип живее в Дъблин, ме разпитва откъде съм и защо е тази „гонитба” на фарове. Любопитства какво работя и къде. После с неприкрит интерес иска да узнае как прекарвам свободното си време в града, къде ходя вечерите. Обяснявам, че в новия квартал-предградие Тирълстаун, където живея сред преобладаващо източно-европейско население, не ми е интересно:
- Единственото заведение там за нищо не става… предпочитам да пътувам час до центъра за бира и жива музика в Темпъл Бар!
Дан се смее:
- Темпъл Бар… само туристите ходят там! Ирландците няма и да стъпят! А какво му е на бара в Тирълстаун? И в него има жива музика и „Гинес”, нали?
- Аз обичам „Килкени”, но все едно… Прилича на американска закусвалня… Няма никаква атмосфера. И хората са някак… като от закусвалня. Ходих само веднъж, заради колегите, че ги мързеше да слизаме до центъра…
- Ти уж искаш да усетиш и участваш в живота на местните, а си по-зле от туристите! – шегува се Дан, но незлобливо, така че се засмивам и аз.
Стигаме близо до Инишмор, Дан намалява скоростта, за да ме улесни в снимането. Съдбата милостиво спира за три минути хоризонталния дъжд и вятъра, снимките се получават. Не скривам радостта си, която Дан чистосърдечно споделя. Потегляме обратно. Той предлага да покарам лодката. Приемам, все така под влияние на детското си вълнение от успешната фото-фарова мисия. Дан настоява и да ме снима с моя апарат, за да имам спомен от това приключение.
- Форсирай, за да те хвана с развети от вятъра коси! Точно така! И с по-героична стойка! Браво, чудесна снимка стана!
В този момент моторът спира. Стреснато поглеждам часовника си, Дан спокойно ми връща апарата, долива гориво и пробва да запали. Не става. Аз вече видимо съм неспокойна. Все така несмутим, Дан разглобява пода и половината лодка, подавайки ми да държа ту тубата, ту част от оборудването, скрит наполовина из машинариите. Когато се измъква, лицето му е омазнено, но усмивката – тържествуваща:
- Беше се разкачил един маркуч и горивото изтичаше. Добре, че носех тубата, иначе трябваше сега да звъним на бреговата охрана да ни прибере… И нямаше да хванеш самолета… - Дан се смее, но аз все така нервно попоглеждам часовника си, докато той дава газ в посока Инишиър.
- Благодаря, Дан! Кажи сега какво ти дължа за разходката?
- Как да ми дължиш? Нали и аз се разходих, беше забавно.
- Ама поне горивото да ти платя… А и бира ме черпи…
- Няма начин, нищо няма да ми плащаш. Ще ми вземеш ти една бира някой път, като дойда в Дъблин!
- Аз идния петък летя за България…
- Значи ще трябва да дойда преди това. Да ме черпиш една бира в скучния бар на Тирълстаун, а?! – шегува се през смях отново Дан.
- Дадено! – записвам телефона му и давам своя, докато той уверено насочва лодката към заливчето, а аз пресмятам ще ми стигнат ли времето и силите тичешком да се добера от кея до летището.
- Слушай сега, отлив е и докато влезем и пристанем, ще е отлетял самолетът ти. Аз спирам на края на кея, ти по металните рингове се изкатерваш нагоре, ясно? Ти си висока, с дълги крака, ще се справиш лесно и бързо… И внимаваш да не паднеш! Разбра ли?
- Да! Благодаря ти много, за всичко, Дан!
Докато устремно и внимателно катеря металните скоби с дългите си крака, от лодката под мен чувам смеха на Дан и думите:
- Утре вечер ще ме черпиш бира! В моето място! Аз съм собственикът на бара в Тирълстаун!
Нямам време да отговоря – дългите ми крака вече тичат към летището. Не трябва да изпускам полета – дължа една почерпка в Тирълстаун бар!

ХуЛитер Записан(а): Apr 13, 2018 Мнения: 58

Дълго за четене, но интересно разказано. Харесах! Smile

Увлекателно разказваш, като пътепис е. Но имам един въпрос с неповишена трудност, не че те изпитвам, де. Та: ходила ли си на един фар, който е на река? За Европа става въпрос. Smile

Браво - истинска история, разказана с лекота!

ХуЛитер Записан(а): Apr 17, 2007 Мнения: 28

Дългите ти крака заслужават истината. Wink

Bukvist написа:

Увлекателно разказваш, като пътепис е. Но имам един въпрос с неповишена трудност, не че те изпитвам, де. Та: ходила ли си на един фар, който е на река? За Европа става въпрос. Smile

Привет!
Благодаря, радвам се, че "пътеписЪКЪТ" се долавя Wink

Фарове на река съм достигала и заснемала не един. Повечето ми "речни" фарове са в Германия.
А за кой конкретно става дума?
Поздрави!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите