Двойка

ХуЛитер Записан(а): Mar 07, 2007 Мнения: 21

Двойка

Когато бях малка, страдах от липса на внимание. Според мен дължимото ми отношение отиваше при по-малкия ми брат Не знам какво толкова му харесваха – един дрислив ревльо, който по цяла вечер държеше будни мама и тате, а на следващия ден те всичко забравяха и започваха да го лигавят от сутринта. Много смешни изглеждаха, когато техни приятели ни идваха на гости или ги срещахме по улиците. Ние сме четиримата, брат ми в открита количка, а аз се мотая накъде около тях. Тогава мама и татко започваха да се надприказват за качествата на сина си – такъв гений невиждан, какво чудо в нашето семейство!

В училище – същата работа. Все докторската щерка беше с по-високи оценки, на адвоката сина му – хем момче, по-кротък от мен, ами нашите съседи- най-обикновени хорица, а пък дъщеря им и тя по-умна от мен. В един бленуван ден обаче събрах цялото внимание върху себе си. Най-напред учителката ми обърна внимание и разбира се –целия клас, а после мама, тате и целия блок!

Бях първокласничка в не какво да е, а в елитно училище, при най-търсената госпожа. Баща ми стоя от предната вечер на ред да ме запише на следващия ден при най-най-добрата учителка, светилото в началната педагогика. Държах се възпитано и тихо в часовете и винаги гледах госпожата в очите, както ме учеше мама, да не изпусна нещо важно. Стараех се мозъкът ми да бъде попивателна, да бъда винаги първа. Така пък ме учеше баба. Все нещо обаче изпусках и обикновено се дънех за разочарование на всички.

Един ден, не знам как стана, но забравих да си напиша ченгелчетата за домашно. Госпожата с привидно благ, но съскащ тон ми каза да стана пред класа и да обясня причината. Такава нямаше. Тогава тя каза една единствена дума:

- Две!

И ми написа двойка в тетрадката. Никой не ми беше казал символ на какво е тази симпатична цифра. Аз се почувствах толкова поласкана, че госпожата ме отдели от тълпата и ми обърна особено внимание. Засиях. Всички гледаха мен и в очите им долавях дяволити пламъчета. Всички ми завиждат, затова!

На път към къщи не ходех като обикновен човек по земята, а летях от щастие! Когато наближих нашия блок, мама простираше дрехите на досадния ми брат. Още щом я видях, викнах отдалече с цяло гърло:

-Мамо! Две-е-е! –и си извадих тетрадката да покажа отдалеч отличието.

Мама се сконфузи и набързо се огледа дали има съседи наблизо. В този момент простираше гащите на брат ми. Беше ги хванала с ръце, но ми направи знак за тишина и бельото полетя надолу. Изтичах близо до него и понечих да го вдигна, на гласът на мама стана още по-истеричен:

-Не пипай! Остави ги там!

Бегом изкачих стълбите до нашия апартамент. Мама ме чакаше на вратата. Сияещо застанах пред нея с отворената тетрадка, а тя се развика, започна да кърши ръце и изкара познатия репертоар за децата на нашите познати. Гледах онемяла сцената пред мен и успях да кажа само:

- За какво говориш, мамо? Не разбирам…

А мама довърши:

- И гащите на брат ти изпуснах, и ти пак не разбираш!

Наистина тогава не разбирах за какво се гневеше толкова.

Но стане ли въпрос за двойка, или видя изписана някъде тази цифра, се сещам само за едно: за гащи, летящи във въздуха като свободна лекокрила птичка.

Примъчня ми нещо, Наде. Нашите родители все искаха да бъдем безукорни, чвно поне пред обществото. Във втори клас другарката ми скъса тетрадката по български език, много се ядоса на съчинението ми за есента. помня как събирах парчетата, които летяха като есенни листа и не разбирах защо ми се гневи така...та всяко изречение си беше нова мисъл, съответно изискваше нов ред, два пръста навътре... Very Happy

Двойкаджийки!

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

Душичките на децата са като чистобял кадастрон - всеки рисува върху него каквото сметне за важно!!!И не се знае коя част от рисунката ще оцелее!
Но пък след време се раждат готини разкази!!!
Very Happy

[/b]

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите