Въведено на:
18 Май 2018 22:54:19 » Магнитуд на болката
Вече знам - болката не затихва. Времето не я лекува. Не свикваш да живееш с нея. Никога не се научаваш. Притискаш я в себе си. Гушваш я силно. Прикатаваш я дълбоко в гънките на душата си. Нагърбваш я по пътя си, като раница. Тя си тлее отвътре. Не загасва. Обитаваш бурен климат и вятърът често я разжарва. Тъкмо да лумне с нов пламък, ти още по-силно я притискаш в гърдите си. Прегръщаш я в сърцето си. Стремиш се да й е уютно, да не бушува, да стои мирна. И понеже не й даваш да се разпали, тя гори навътре. Право в ядрото на тялото ти. Става огън с тих пламък, постоянен. Тече като лава по вените ти. И разбираш - болката няма да те изпепели. Болката те прави жив !
Въведено на:
02 Юни 2018 11:11:52 » Човекът си отива у дома
Автор : irini
Човекът си отива у дома.
Нарамил е вързопчето с душата си,
прибрал е всички свои хвърчила,
и ето, че със тях гради крилата си...
Човекът си отива у дома.
Най-дългото завръщане това е.
Загърбил и лъжи, и суета –
в сърцето си посоката мечтае...
А пътят е познат и непознат.
Току е стръмен, ту пък е далечен.
Голям ли е домът му? Като свят?
А може би безкраен? Като вечност?
Дали вселени вече извървя?
Остават ли пътеки още много?
Човекът си отива у дома,
защото е разбрал какво е Обич...
И ето, че в ръцете й възкръсва...
Единственият дом е любовта.
А космосът от радост ще се пръсне:
Човекът си е вече у дома.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 838
ХуЛитери: 0
Всичко: 838
