Тя

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Кога точно я забелязах – малко преди или след като крушите изпълниха сънния полумрак на градината със златистите си ухания?
Стоях до старата ограда, скрит в дивата трева, под сенчестия свод на вишните и чаках да се появи в онзи тъмен ъгъл на двора, където не идваше никой и където времето спираше в неясни предчувствия.
Понякога коприва изгаряше босите ми крака, изцапани с кървавочервен сок, тупваше круша, натежала от сладост и пак тихото жужене на осите и зелените мухи блясващи като пламъчета в здрача, омагьосваше тишината.
Когато минутите се превръщаха в часове, тя идваше най-сетне в своята теменужена рокличка, озърташе се неспокойно с големите очи и плахо ми подаваше бялата си ръка.
Обичах тази ръка. Топлината й ме караше да потръпвам от вълнение и благодарност.
- Колко си хубава – прошепвах – колко е хубаво че те има…
Пръстите и леко докосваха моите, тя свенливо свеждаше поглед и едва доловима червенина покриваше бузите й.
- Не се подигравай с мен.
- Нима бих могъл да се подигравам с любовта?
Ето така разговаряхме понякога и кой знае, не че бяхме съвсем млади и неопитни или пък, защото оградата си стоеше между нас, думите не можеха да изразяват чувствата ни така лесно, както мислят другите.
- Защо си толкова блед, не си ли спал?
Замаян от щастие, бавно поемах с устни парчето шоколад, което ми подаваше. Лицето й сияеше спокойно, клепачите натежали от нежност, придаваха ласкава мекота на израза й.
Щяха ли да минат месеци, години… преди да почувстваме, че оградата ни пречи, преди да чуя нейното “Ела” и никой да не разбере. И кой ли щеше да ни спре, когато пожелаем да се срещаме в сянката на дните, нетърпеливи – като мъж и жена, копнеещи един за друг…
Сред дивата трева, под капещите вишни, лежи недоизмислена приказка – тази, която сега ти разказвам. Искам да бъде достатъчно дълга, колкото мълчанието на твоите устни, които сякаш искат да ми кажат нещо, ала не могат…
Тогава въпреки всичко пораснахме отчайващо бързо, разделяйки се подозрително с куп необяснени вълшебства. /Как бих искал да открия старите ти кукли, да ги сложа до възглавницата някоя сутрин и да се скрия, за да те гледам, когато се събудиш…/ После… не зная дали си отиде – къде би могла да отидеш. Сякаш излезе за малко да купиш хляб за мечтите ни… бързо отлитат годините!
И сега седим тук, отново заедно, пак скрити за погледите на другите, оградата още стои, макар и невидима /дали не си я създаваме/ и през нея докосвам ръцете ти като в най-дългата приказка, и така ми се иска да прошепна:
- Колко си хубава… благодарен съм, че те има. Обичам твоите очи дори, когато не желаят да ме гледат, обичам ръцете ти, изгорени от омразните ютии и нервните ти пръсти, докосвали нечии коси, обичам те цялата, както нищо друго не съм обичал…
Защото аз съм същото момче от времето на нашата младост, нося ти круши от детството и тихо те викам, защото аз съм те създал, за да не бъда сам, за да мога да живея и полека да умирам… и полека да се раждам… като тревата.
Измислям си спомени за нощта, в която свали ученическата престилка и се облече за Живота. Можех ли да изпокъсам всичките цветя под слънцето, защото /така ли ми се струва, била си малко тъжна/…
Тъжна ли си? Защо си тъжна?
Нима заради онзи тъмен кът на двора, където няма да се върнеш?
Тогава просто затвори очи и полети.
Ето, виждаш ли колко е лесно.

ХуЛитер Записан(а): Mar 05, 2016 Мнения: 229

Прочетох с удоволствие!
Замислих се за "сянката на дните ни", за невидимата ограда, за мига, в който "обличаме живота"
Успех!

ХуЛитер Записан(а): Jun 14, 2018 Мнения: 2

С удоволствие бих прочела и други Ваши импресии!

ХуЛитер Записан(а): Nov 23, 2004 Мнения: 6

Красив текст!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите