Еманципацията на карамфилите

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Осми март. Осемдесетте години. Жените стоят под космическите каски в салоните, така съсредоточени, като че наистина ще хващат пътя. Млечния. Мъжете пъшкат под отеснели костюми, наточени за вечерните банкети. „Работническо дело“ публикува традиционното си приветствие. Всички жени са на голяма почит, но най-ухажваните са тези зад щанда - да заделят някоя дефицитна стока за посестримите. Та да блеснат другарките вечерта пред началството, да го поканят на танц, че да издействат някоя екскурзийка.
На 10 съм. Банкетът кипи като септемврийско вино. Танцувам между големите и се чувствам и аз жена! Оглеждам прави ръбове на бежови панталони. На черни панталони. На сиви панталони. Чорапогащници с бримки и без бримки, потъващи задължително в остри токчета. Рокли на огромни цветя. Косите, излезли от космическите каски, са съвсем автентични - като при липса на гравитация. Сини сенки за очи. Ярки червила. Много руж. Облаци от полски парфюм, крем „Кеч“ и „Каро“. Цигари „БТ“ и коняк „Плиска“ за преглъщане. Братя Аргирови се гърчат някъде отпред. Аз се уморявам и си сядам на мястото. Швепсът ми е разгазиран със сол, `щото имам възпалени сливици.
На масата срещу мен седи самотен мъж. Напълно плешив е и периодично поглажда главата си. Пуши нервно и издиша дима над карамфилите във вазата пред себе си. Поглежда тъжно към вратата и в този момент през нея влиза Тя. Тя носи италианска страст, френска изтънченост, източна красота, балканска мистичност и сочност като на ягоди в показния магазин. Хипнотизирано проследявам как се движи със звънка походка между масите. Лицето ѝ е решително като на жена, чакала три часа на опашка за банани. Стига до масата на тъжния мъж. Обляга дългите си пръсти върху червената покривка и острите ѝ нокти нервно започват да потропват, докато разпалено говори. В следващия миг грабва карамфилите от вазата и с все сила започва да удря плешивия мъж по главата. Стръковете плющят по лъскавото му теме, червените листчета хвърчат наоколо, а тя не спира, докато и последният цвят не се прекършва. Хвърля стръковете върху му, обръща се и излиза така, както и влиза – като танцьорка на танго, изтръгната от сцената. Мъжът седи вкаменен, а листа и цветчета се ронят от главата му. Изглежда толкова нещастен, че ми идва да отида при него и да го прегърна. Вместо това, поглеждам към бушуващия дансинг, на който се вихрят големите. Търся с поглед буйните коси на баща ми и късата рокля на майка ми.
Ставам, обирам всички карамфили от масите и ги скривам под стола си. Ей така, за всеки случай. После ги намразвам завинаги.

Съжалявам, че си загубих времето да го чета до края!
Защото *това време*, което се опитваш да унижиш с памфлета си, съм го живял!
Макар и доста по-млад от *лиричния герой с карамфилите*.
За хумора, който не открих и за сатира и/или сарказъм - не си струва да коментирам.
Няма да пиша оценка - това няма как да бъде израз на обидата ми.
Коментирам само защото е изпратено на конкурс - значи има и по-големи претенции.
Макар, че ще се повторя - съжалявам...
И ми е някак тъжно за промитите ти и изкривени представи за *онова време*.

ХуЛитер Записан(а): Apr 27, 2011 Мнения: 158

Не виждам нищо обдино в текста. Има собствен живот макар на пръв поглед да изглежда като изтръгнат кадър от една реалност почти сюрреална Smile

. Има и носталгия, и ирония, и тъга. Щеше да хубаво да има и малко повече дълбочина в него, за което определено текстът има потенциал.

На мен ми се видя като кадър от филм. От "Дами канят" или "Вилна зона", "Опасен чар", "Петък вечер" все любими филми. Хареса ми този кадър. Всъщност и аз съм била близо десетгодишна тогава, и се опитах да погледна през очите на героинята в текста ...не помня подобни неща. На мен вратовръзките ми правеха впечатление - широки и къси, на големи черти или квадрати. Случката не ми стигна на мен. Историята...Карамфилите не обичам, защото ги свързвам с погребения. Петицата е от мен Smile

За асоциацията Wink

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите