Защо намразих зимата

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Обичах я зимата. Ех, само как я обичах! Такава чиста и невинна белота, която взема очите ти и всичко грозно изчезва под пухената й завивка. А когато завалят ония ми ти снежинки и погледнеш нагоре към небето, сякаш политаш в космоса и няма връщане назад. Красота! Но сега вече я мразя, ама от дъното на душата си я мразя! Не искам да чувам за снежинки, пъртини и пухкави преспи. Такъв обрат настъпи в мен в предколедното време, че дори спомен не ми остана от любовта към красивата белота.
Беше по времето на новогодишните реклами: „Елате в магазин.... (еди кой си) и ще намерите това, което с години сте мечтали да имате!” Грабвам един ден чантичката си и хуквам към прословутия магазин. Тъкмо са пуснали на промоция нещо, за което наистина отдавна мечтаех. Влизам. Оглеждам се. А вътре – народ, народ, сякаш панаирът е дошъл. „Не ми трябва количка.” – мисля си, нали за точно определена вещ съм тръгнала. Докато стигна до лелеяната дреболийка, очите ми шарят по рафтовете. И не само очите ми шарят, ами и ръцете ми. Точно както в друга една реклама: „Това, и това... И това.” Вземам си и нещото, за което съм тръгнала. Прегръщайки всичките покупки, се отправям към касата. Тъкмо ми идва редът, от ръцете ми се изхлузва едно пакетче. Навеждам се. Изправям се.... Тупват обратно на пода други две пакетчета. Пак се навеждам и се изправям. О, не! ... Падат следващите.... В ума ми по асоциация се появява картина от цирк, където жонгльор подхвърля и хваща разни предмети. Да, ама аз съвсем не съм изкусен жонгльор. По-скоро пред касиерката е застанал смирен човечец по време на молитва: навеждане – изправяне, навеждане – изправяне,.... Само молитвеното килимче ми липсва. Хората около мен също взеха да се навеждат, ако до краката им тупнеше поредното пакетче. Смеят се... А на мен ми идва да ревна с глас. Защо не си взех поне кошница...?! Остава накрая да не ми стигнат парите и да се наложи да върна обратно някоя от изстраданите покупки. Стигнаха. Поне за това не се изложих. Подреждам всичко в торбички и излизам. Почти приличам на Дядо Коледа, ама той си има чувал, не като мен – четири броя плюс дамска чанта.
А наоколо – прелестна белота, сипе се снежец отгоре ми, сипе се, сипе... Забравила неволите, съзерцавам красивата зимна импресия. Скоро пристигам до най-трудния участък на пътя си. Навремето баща ми харесал място за къща на висок баир – да има гледка към целия град, да му се радва и възхищава. Снегът натрупал сега на високото преспи с моя ръст, а отдолу – тъъъничък ледец. Минал ли е снегорин не зная, но пред очите ми се сливат улица и тротоар. Затова, вървейки, внимавам да се движа точно по средата и на ум благославям и баща си, и гледката, и снега, и празниците, и лакомията си... Пъхтейки, изкатервам трудния участък. Изведнъж... една от торбите ми предателски се изхлузва и се плъзга обратно към ниското. Погледът ми я изпраща отчаяно. Внимателно се обръщам и тръгвам да я догоня. Стигам до нея в началото на пътечката. Сграбчвам я здраво и поемам отново нагоре. Тъкмо стигам „заветния връх” на хълма, телефонът ми зазвънява панически. Пускам на снега всичките си торбички и започвам издирването му в дамската чанта. Ако мислите, че това е лесна процедура... Накрая го намирам под някакви стари списъци със спешни задачи. Вадя го трескаво и тъкмо да погледна на кого съм притрябвала толкова, дамската чанта като жива подскача в ръцете ми и ... поема пътя надолу. Докато размахвам ръце да я хвана, на телефона ми сякаш поникват крила и хвръква да догони чантата. Ужас! Ако пак бях изпуснала пазарска торбичка, щях да кажа: „Хаирлия да е на този късметлия, който я намери!” Но в чантата са всичките ми документи и какви ли не дамски скъпоценности. Ще се наложи да отида и да си я прибера. А тя, дяволията му с дяволия, заедно с телефона, застават чинно в началото на пътечката и лукаво ме чакат. Благословиите ми вече стават по-сериозни и почти ги изричам на глас. Долу съм. Отново. Грабвам телефона и без да ме интересува кой плаче за мен, го напъхвам в чантата, а нея нанизвам през врата си и запълзявам нагоре към торбичките. Вече съм утъпкала сериозно широк път – сякаш малко снегоринче е минавало. Лъснал оня ми ти лед отдолу и сякаш ми се хили подигравателно.
Пристигам зачервена и запотена на височината, започвам да прибирам една по една всичките си торби с покупки и да ги нанизвам на измръзналите си ръце. Край! Нищо повече не трябва да пада от мен! Нищо! Нищичко! И докато си го помислям, самата аз падам по очи с ценностите си и се хлъзвам надолу по леда. Не, не, нееееее.....! Когато стигам в основата на пътя, вече в съзнанието ми се е загнездила сериозната мисъл – мразя зимата! И решавам. Ще пазарувам на промоция само от пролетта до есента. През зимата ще си стоя у дома на топло и равно.

И разсмива! Даже си представих (е, в мечтите, де), че съм и аз на опашката,
зад Автора на текста и се навеждам-изправям...
Ама не - за да вдигам разни пакетченца, а само да проверявам (така си го представям!),
дали предвидливо си е сложила зимните розови кюлотки, че ако е по прашки...
и се пързулне по стръмната, дълга и ледена пътечка - по седалище (т.е. по дупе...) ???
А бе, то хич не е за разправяне... че и за представяне (като мечти-фантазии) - хич не е!

Разказът е за 5 (а мойте простотии - за смях)
Без докачение - УСПЕХ пожелавам! От сърце!

Laughing

...

ХуЛитер Записан(а): Feb 17, 2018 Мнения: 4

Толкова добре е написано, че си представих с детайли "летежа" по стръмното и се смях с глас! Свежо, приятно, запомнящо се , развеселява и то много ! Very Happy

Все пак зимата е по-приятна. А след нея идва снеготопене, кал, кърска работа....

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите