Озарение

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Охранителите бързо провериха района и ми дадоха знак, че е чисто. Влязох в тоалетната, смъкнах си панталоните и клекнах в очакване. Трети ден идвах тук, на Миндовци, призори, в очакване да видя изгряващото Слънце и заедно с първите му лъчи да получа така желаното озарение, но уви, времето бе все облачно и мъгливо.
Казвам се Миндо Миндов – български писател. Преди три години бях Миндо – дърварят, самарджията... Но един сух клон ме удари по главата и промени живота ми. Започнах да получавам озарения и прописах проза. Зарязах доходния дърварски занаят и станах писател. Интересното е, че тези озарения, когато във въображението ми се раждаха сюжети и образи, ги получавах сутрин, докато клечах в тоалетната и посрещах с радост първите слънчеви лъчи. Тоалетната ми е външна и има само две стени (от север и юг) и покрив. Като клекна, гледам на изток, а гърба ми – на запад. Къщата ми е на края на селото и няма кой да ме гледа, но се намериха „доброжелатели” и кметът ме извика, да подпиша предупредителен протокол. Задължаваха ме да монтирам стена и врата. Казах му, че досега от там нищо не ми е крадено и отказах да подпиша.
Благодарение на тези озарения много скоро бях готов с първия си сборник с разкази. От скромност ще замълча за художествената им стойност, но ще повторя думите на лесничейката, която първа ги прочете: „Гениално! Така никой не пише!”
Предложих сборника на седем издателства. Всички бяха любезни да ми отговорят, но отказът им горе-долу бе такъв: „Прочетохме с интерес Вашите разкази. Много ни харесаха, но за съжаление читателите не купуват непознати автори. Желаем Ви успех.”
Параграф 22. За да съм известен, трябва да издам книга, но за да ме издадат – трябва да съм известен. Как да стане това? Клекнах и получих озарение. Обрах един банкомат. Не съм го разбивал с брадва. Разбих му кода. Откакто ме удари сухият клон, научих английски, а софтуерите и хардуерите започнах да ги чета като „Отче наш”. Не бяха много пари – около двадесет и пет хиляди. Никой не ме потърси. На втората седмица отидох при началника на полицията и се предадох. Оставих сака с парите и му разказах всичко. Освободи ме без гаранция. И повече никой не ме потърси. Нужен ми бе друг план на действие. И пак клекнах, да мисля. Първо ме задържаха за седемдесет и два часа, после ме осъдиха по бързата процедура на шест месеца (по не знам си кой член) и ме вкараха в пазарджишкия затвор. Докато минело европредседателството на България. Какво бях направил ли? Написах обява в няколко сайта: „Български писател от мъжки пол търси запознанство с джендър от европейския парламент, с цел изясняване свободата на словото, любовта и сближаване на позициите.” После разбрах, че лично Председателят на Европарламента помолил българското правосъдие да бъда прибран по бързата процедура, за да не мътя главите на една част от хората му. Все пак трябвало и да се работи. Това, последното, го казал с голяма доза неприязън.
Излязох от затвора съвършено друг човек. Само след един месец сборникът ми стоеше по рафтовете на всички книжарници в страната. По специална държавна програма се изкупиха и разпратиха за нуждите на библиотеките близо двадесет хиляди екземпляра, за една седмица обиколих всички телевизионни канали, радио-станции...
Как стана това ли? С пари. Повече не ме питайте!
Сега живея в центъра на София. Апартаментът ми е огромен. Има три бани. Всяка с вана, джакузи, бар-плот, Интернет... Масажистката ми е и лична охрана.
Услуга за услуга. Помогнах им, помагат ми. Дори и нещо повече, както обещаха.
Лошото е, че тръпката, емоцията изчезна. Стопи се. Сборникът ми се разпродаде като топъл хляб. Вече ме знаят и децата в детската градина, но на мен ми е тъпо. Имам нахвърляни близо сто сюжета, но не ми се пише. Липсва ми вдъхновение, озарение.
Сега клеча и чакам Слънцето да изгрее.
Ха, ето го! Изгря! Най-после! Отварям широко очи, изпълвам сетивата си. Виждам ги: сюжета, персонажите, чувам диалозите... Това ли било? Това ли трябва да направя, за да осмисля живота си? Изправям се усмихнат, щастлив... озарен. Вдигам си гащите. Вече знам какво да направя.. И ще го направя. Не за себе си – за хората, за Родината.
Щом бронираният мерцедес излезе от разбития селски път и се качи на магистралата за София, извадих телефона и се обадих на координатора:
– Незабавно да започне изграждането на двеста и четиридесет външни тоалетни към Народното събрание... Естествено, че за тях!... Слушай, важно изискване – без врати и задни стени! Точно така. Като клекнеш рано сутрин, да гледаш на изток как изгрява Слънцето... Не ти, народният избраник. Какво не си разбрал?... Не съм длъжен да ти обяснявам, но ще ти кажа. Първо, врати не са нужни, защото от там не се краде... Не ме прекъсвай! Като откраднат – откраднат. Второ, гледайки рано сутрин Слънцето, преди редовна сесия, ще получават озарение... О-за-ре-ни-е, казах, а не... Ей, много си тъп!
Някой в колата се обади, че трябвало първо със сух клон по главите... Ааа, такова нещо не съм казал. Може да съм видял, но си мълча. Не ми се лежи пак в Пазарджишкия? А бе, я който много знае, да върви на Миндовци и да сваля гащите!

ХуЛитер Записан(а): Feb 28, 2007 Мнения: 900

Хубава история, хубаво разказана, че чак и поучителна. Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите