И това е любов

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Пролетно утро. Слънцето обещаващо се усмихваше и предвещаваше разкошен почивен ден. Приготвям неделната закуска – малко по-така, като за в почивен ден, глезотийка за домашните. Племенникът влезе в кухнята, понюха с нос, като куче, приятният мирис на палачинките, почеса се по подстриганата глава и малко гузничко попита:
- А кафенце?
- Свършило се е, лелин, ще прескочиш ли до магазина докато ги донаправя.
Не му се ходеше, но за да не ми скърши хатъра отиде. След около петнадесетина минутки се върна като градоносен облак. Хвърли пакетчето с кафе на масата и трескаво заоблича ловния камуфлаж, затъкна ловджийския нож в кобура на колана, нахлупи парадната ловна шапка с трофейните перца от див паток и припряно се заобува.
- Какво става, къде тръгна, нали ловът е забранен? – гледах го с учудване и не разбирах внезапната промяна.
- На война – беше краткия отговор. След кратко мълчание добави – нищо чудно и до истински бой да стигнем.
По гласът му разбрах, че не се шегува. Нещо се беше случило, нещо, което беше предизвикало огромният му гняв и припрените действия. Опитах се да разбера какво го е ядосало толкова много.
- Ти представяш ли си – беше задъханият от бързането и афекта отговор – ще провеждат Международен турнир по планинско ориентиране в гората. Сега, когато животните се размножават. Площада насред село пълен с народ. Наточени, нахъсани, ентусиазирани, екипирани. Питам я кметицата, от кого взе разрешение за провеждането му; знае ли, че това е забранено със Закон, че нямат право да ходят там, камо ли да провеждат масовки. А тя - ти си бил много компетентен, много ги разбираш тези работи. Организирали сме с Голямата община международен турнир, с многобройно участие, нищо не може да се промени. Жестоко се изпокарахме. Предупредих я, че ако не направи нещо, мандатът и на нея и на по-голямата кметица, ще е с по-кратък срок или ще е последен. Обаждам се на председателя на ловната дружинка, а той – ами аз кой съм; не мога да се разправям с хора от такъв ранг; кой ще ме чуе; няма да дойда. Взех телефона на един от организаторите на турнира, чухме се, говорихме, обясних му, че не могат да влизат в гората, че сега животните раждат, има малки сърнета, които не бягат, а се снишават и притискат към земята и че за неопитен човек са почти незабележими. Участниците ще тичат, ще си търсят флагчетата, а няма да си гледат в краката, ще ги стъпчат. Видя ми се разбран, определихме си среща, ще видим докъде ще я докараме. Най-много, да се сбиеме, но в гората няма да влязат.
Внимателно прегледа и запъха в джобовете ловните си документи, разрешителни, удостоверения… Припряно разговаря с някого, подсещайки го да вземе със себе си всички видове разрешителни, които има и се втурна като вихрушка през вратата.
Денят ставаше все по-хубав, минутите се нижеха, станаха часове. По едно време чух топурдия на двора. Гледам, племенникът играе с кучето си. Гонят се, дебнат се, кой кого ще надхитри, кой кого ще хване. Влезе, а в очите му едни закачливи искрици, една загадъчна усмивчица под мустак, казващи без думи – хайде де, питай ме какво стана.
- Хайде де, казвай какво стана.
- Ами, какво. Отиваме аз, Лонтретата и Кайчо насред село. Участниците и зяпачите напълнили площада. Организаторите ни чакат. Говорихме, обяснихме, че не могат да правят състезание в Балкана. И аз не очакваха, че ще сме така убедителни и толкова яко законово подплатени. Организаторите не могат да отложат турнира, ще се изложим пред света. Кметицата гледа като насрано дете майка си. Стигнахме до компромисен вариант – Кайчо и Лонтретата останаха на площада до даването на старта, аз и още трима от организаторите тръгнахме да пренареждаме трасето с маркировката за турнира. Дръпнахме част от флагчетата – да не навлизат навътре в гората. Показах им привидно задоволство от съглашателството ни и се завръщахме обратно към стартовата линия. Е, те се върнаха. Замълча, погледна хитро и добави – а аз, на бегом обратно в гората, по моите си пътеки, е, поизпотих се, но си струваше – пренаредих им трасето – пратих ги по чукара, право към Момин камък. Да научат легендата! После – направи кратка пауза, почеса се по тила – после си взехме по биричка и ги загледахме от площада насред село, как катерят баира, по моята трасировка.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите