Обещавам да летя !

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Запази ме, Боже -
не от бръчките
по овехтялата ми
кожа,
че са белези
от рани преболяли
и усмивки,
смачкани ,
но светли някак
оцеляли,
кътани от време…
А ме пощади от тези-
сгърчените във душата,
дето блъска се и стене
от страха
да се изправя;
запази ме от търга
на знамената;
от фалшивата позлата;
да не се удавя
във приятелствата
бивши
и любови-
печеливши !
Но най-вече -
от предречени окови
на посредственост
унила,
тръпното очакване
на чудо
заменила
с леност
в делнична окраска;
радост, бликаща
във ручеи сребристи
с утаено
безразличие
под маска.
Мирисът, вкусът –
„приятно-сладко”,
ала смисълът го губя
бавно
ден след
ден...
В тишината
преди утрото,
когато
се пробудя
и го чакам
да осъмне
в мен...
И тогава
се измъквам,
и макар за кратко,
се издигам и летя -
тъй свободно, безметежно,
както никога не съм
и мислила,
че мога !
Но къде?! Кога?!
Времето се свива
във фуния строга
и засмуква
с безпощадна турболентност
небосвода,…
…писано хвърчило,…
…къщата на село,...
…и оназ зелена пейка
от която ръкомахат
рошави мечти
и с весел смях
звънлив
светулките догонват…
После профучават
влакове и гари…
…някой хлипа на портала,
бариерите са оглушали,
стари…
и откраднати целувки
шеметно летят...
все надолу във спирала
като шарено торнадо,
все по-ниско, по-нататък…
…няма как да спрат…
…плаче бебе жаловито,
не престава –
трудно зъбчета поникват…
… по площада
веят знамена и викат,
викат…
Всички май са полудели !...
После става тъмно.
Тока ли са спрели?
Не, от бурята е.
Сякаш поотмина?
Твърде, твърде... тихо.
Тъй е във окото- знам.
И вълните на морето
се стаиха,
мъртви сякаш са
от горест-
чакат без надежда
вече
утрото да ги разбуди,
черната прокоба да прокуди…
Лодките отплавали са
надалече
подир вятъра,
в платната да го хванат,
че платната им без вятър са
ненужни…
Ще посрещат
с юлска песен
изгревите теменужни
някъде накрай света!
Тука… изгревът се бави.
Почвам да разбирам -
утрото са отменили.
Как !? Кога!?
Кой утрото владее?!
Съмва ли,
или съм във рекламни
някакви сегменти -
хора- множество
се смеят
и натрапчиво, безкрайно
пеят :
„…кредит срещу „утре” с лихва
без фиксирани проценти…”
Колкото устискаш -
ако искаш!
Стискай!
Зъби и юмруци.
Стига да ги имаш още…
Ама чакай…
Ти летиш!
А, да.
Искаш ли да дойдеш с мен?
Не се плаши! Ела!
Крилата ми са здрави.
Поопърпани са малко
и не много естетични,
ала кърпя ги редовно
и ги проветрявам - хем
срещу мухъла -
така, профилактично.
Хайде, давай!
Заедно ще полетим
дале-е-еко…
Тъмно е все още,
ала вече изсветлява,
хоризонтът се пропуква,
с кървава умора
просълзява
и луната
в сиво тлее,
а мъглата ни обвива меко
в сребърен воал
от паячета сръчни плетен
да ни пази и люлее…
Ще се реем сред простора…
Само ние -няма други хора,
птиците и те сънуват още
и изрядко се обаждат
с най-изкусния си
птичи химн...
Крачка- две... Засилваме !
Летим!
Вятърът ни грабва и нагоре,
все нагоре…и нагоре…
И крилата изплющяват,
а краката ни олекват-
сякаш облаците газят...
И се веят… ве-е-еят...
…меки и въздушни….
А пък ние във екстаз
крещим
на воля :
„Боже !!!
Аз - високо литнала прашинка !
Аз – душа от вятър,
дим и буря, слънчева надежда,…
…страх и разкаяние...
и дързост и мечта….!
Благодаря-я-я-я!!! “
А Земята мъничка отдолу,
нарисувана с пътечки
и посипана със мигащи къщурки
ни припомня колко крехък
е светът
и имаме едничък миг
за да го зърнем !
После бавно, неохотно
свиваме крилата,
вятърът им се изплъзва
и кръжим над
тъжните дървета
клоните размахали за поздрав,
но в земята приковани
доживотно.
Ето- приземяваме се ! Вече !
Следва ударът със твърдост,
някак странна след небето
и пристъпваме
с крака несигурни и смешни,
и прохождането пак да учим
ще е нужно...
И… това е.
Разотиваме се -
кой където...
И ще се изгубим
в делника си
като чужди…
Обещавам - няма да боля !
До после.
***
После ли?
Отново ще летя!
А ти?

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите