…In the jungle, the mighty jungle
The lion sleeps tonight…
(…В джунглата, в огромната джунгла
тази нощ лъвът спи...)
Да пукна, ако съм си представяла че - извън поетичните ми сълзи и сополи - мога да се вкопча оцеляващо в едно музикално парче като удавник за сламка - съвсем неметафорично. Kакто и че едно пишкане ще бъде най-смелата ми постъпка - отново неметафорично - в собствените ми очи...
Млъквам. Поред на номерата. Всичко започва от един пътепис (Nota Benne: Внимавайте с моя!) и снимки за чудеса, които изобщо не съм планирала да случа в обозримото бъдеще. Само че полудявам. Да успееш да се изненадаш след 50 години живот - има още живот в мен...
Резултатът: скитане в Африка по един прелюбопитен маршрут, състоящ се от 11 полета - от Airbus A380 и „стандартния“ Боинг, та се стигне до очарователната 7-местна Честна - за пръв път ще да летя на такова чудо, както и делтапланер - премиера и там, над едно от чудесата на света. Цялото това удоволствие - около 25 000 km. За парите мълча като партизанин на разпит...
Маршрутът включва и една камара джипове, и лодки - някои от които пре-любопитни.
Организирането и логистиката на това чудо, дебнене на самолетни билети, резервации баш на местата, които искаш (претенция съм си аз), преговори за трансфери – ключово действие, щото като то стоварят по средата на нищото и ще се чудиш какви да ги сучеш - започват почти година по-рано. Хубаво че са едни магелански авери, та да се оправя в бъркотията. Признавам, обаче, че слушам най-вече себе си и си уйдурдисвам на прищявките...
London Heathrow, Airbus A380. Чудовище.
Един град се вози в него. Аз съм в най-бедния сектор на трюма. Всъщност, важното е целият град да се приземи успешно, останалото е суета. И лека завист към първа класа... Успешната мисия е изпълнена - марширувам по летището на Йоханесбург и подскачам бетер дете в сладкарница. Съдбата е силно благосклонна към мен – имам уговорена (случайна) среща с рядко шантав и престъпно интелигентен български пътешественик, живеещ в Южна Африка. Прекрасно е, когато те чакат на другия край на земята, пък било и за малко... Малко, колкото да се чекирам за вътрешен полет, едно кафе, един топъл разговор – и следващия самолет към Nelsprite (Митко поема към Cape Town).
Специално се цопвам в тази част на Kruger Park – искам да видя Panorama route. Съответно, обаче, плащам майка си и баща си за този еднопосочен трансфер (на следващия ден) с джип - за да се изкефя на красотите на Blydе Canyon и всичко наоколо. Качеството винаги е струвало много, ама пък как си струва...
Първият ми джип със шофьор ме чакат на очарователното летище, a първата ми южноафриканска лоджа ме посреща със страхотна атмосфера
усмихнати домакини, интересни табели и ограда с ток. Добре дошли в джунглата...
Собственичката на лоджата – едно уникално бойно бабе (70-80), като вижда че обикалям като гламава в имението и ме дърпа навън, ме мята на нейния джип да ме поразходи в околността на лов за гледки. Като изключим един крокодил, другите обитатели не ми застават пред обектива. За разлика от през нощта, обаче, когато сигурно цялата джунгла – или поне всички нейни маймуни – се събират под оставения широко отворен прозорец (патка!). Това че има желязна мрежа не пречи ужасът да пълзи по вените ми и да спя завита презглава...
На следващата сутрин - нов джип с мноооого готин чернокож водач Време е за Blydе Canyon – един от най-дълбоките и красивите в света.
Вози ме моя шофьор по Panorama Route и разказва за местните племена и за туризма – и за наложен един местен език за комуникация, а не хиляди местни диалекти, за да могат да дръпнат напред в икономическото развитието на района. За дърводобива – докато минаваме покрай огромни площи с кипариси и строгите зкони кога, къде и как да се сече. Правя асоциации с нашите закони за дървидобив, а уж сме в цивилизована Европа, но да не си цапам писанието...
Маршрутът се вие през обекти, от които получаваш истински душевни оргазми.
Отдалечено, но изключително място... Изключително!
Една скоба да отворя – първата от многото. Хлапетата на Африка...
Няма друга такава очарователност. Мога да напиша роман за тях. За това хлапе специално поисках разрешение за снимане – винаги питам, впрочем. На тази майка не й пукаше особено - да не кажа хич, честно казано. Разбирам я. Поредната западняшка фръцла, която ще събира охкане и ахкане със снимките си, като се прибере, а нейните приятели ще се кефят на Африка, ама отдалече... В Замбия също се разтопявам неведнъж – лично на мен децата там ми въздействат много силно.
Стига приказки. Шофьорът ме стоварва съвсем навреме в Gomo Gomo. Време е за Крюгер и дивотията...
Лоджите в Африка също са обект на цял роман. Аз съм 100% неразбирач. Просветлява ме приятел. Има места, където пестенето не е добра идея, това е едно от тях. Не заради лукса - или по-точно изпипаните до последно детайли - който лично мен ме втрещи
а защото добрата (и в общия случай доста скъпа) лоджа се намира в (скъпа и) много добра концесия, както и има (скъпи и) много добри рейнджъри. А целта е не (само) луксозна лоджа, а ‘луксозно’ сафари – тоест, с уникални гледки на диви животни...
Всъщност, едни от най- скъпите лоджи са в палатки сред специални места в джунглата, но все още не ми плащат заплата, която дори да си помисля за тях... Помислила съм си, обаче, за едно шантаво сафари в Кения – екип от рейнджър и готвач с подвижна ‘лоджа’ – за палатка говоря, да не стане недоразумение , която се разпъва всяка вечер, а докато скиташ в саваната с водача си, готвачът приготвя вечерята... Ох... Отивам да моля шефовете – и Господ – за повишение на заплатата.
Стига салати, както казваше любимият ми Емил Боев – започвам с един обичаен ден в Гомо Гомо:
5,15 сутринта. Тропане по вратата. Сърцето ти спи, ама се препъваш по посока на банята и се чудиш какво по дяволите правиш на майна си Райна, харчиш една камара грешни пари и те будят в безумни доби в отпуската ти... Нямаш време за джакузито, кафето оправя леко ситуацията. Разхождаш се с димяща чаша около езерото и започва да ти просветва. Просветва ти и защо си тук. Особено когато идват слончетата на водопой...
Емоцията е разбиваща. Нееднократно ще виждам слонове по време на това скитане и чувството ще е винаги същото – рядко фини и умни животни. Рейнджърите не ме оставят да треперя дълго, обаче - скачане по джиповете. Очите ми са бетер оцъклена жаба. Сетивата ми започват да играят тарантела.
В джипа съм с трима млади мъже англичани (архитект, доктор и телевизионер), и тримата се подвизават в Лондон (дипломирани в един и същ английски университет). Удоволствие е общуването с такива хора - толкова знания, поднесени ненатрапчиво, да не се почувстваш неинформиран... Удоволствие е и да слушаш рейнджъра на джипа – млад, рижав южноафриканец, и чернокожия тракер (tracker – следотърсач).
Тракера не го слушаш, а гледаш. Всъщност, чилякът разговаря със знаци. Не защото е ням. Работата му е да проследява животни, а това не става с приказки... Нашата работа е да се размазваме от емоция. Непозната емоция. Като да попаднеш изневиделица на носорози... И з у м и т е л н и.
'По едрина носорогът се нарежда на трето място между всички сухоземни животни след африканския и индийския слон. По нрав белият носорог е твърде миролюбив. Той често пасе и много по-рядко извършва лъжливи нападения от черния си събрат. „Атаката“ се извършва в същност за разузнаване — носорогът се затичва срещу човека, след това изведнъж се спира на 5–6 м от него, сумти, върти глава и… се отдалечава.' Много стресиращо...
'Освен това тези гиганти обичат извънредно много да правят „кални бани“, като се търкалят из крайбрежната тиня на реките и езерата или в по-големите локви. Според известни сведения при тези бани водни костенурки очистват кожата на носорозите от кърлежи.'
'Обикновено носорозите са твърде привързани към дадена местност. Старите мъжки бели носорози „маркират“ границите на участъка, в който постоянно пасат, като уринират по храстите и тревата в неговата периферия.' Видях това действие – сериозна мощ се излива...
'През втората половина на миналия век белият носорог е бил така усилено изтребван, че в 1892 г. вече са го смятат за напълно изчезнал. За щастие не се оказва вярно. Главната причина за това е търсенето на рогата на носорозите. Смята се, че те притежават лечебно и стимулиращо действие. Според данни на проф. Гжимек рога на носорози, стрити на прах, се продават и досега в аптеките на редица източноазиатски страни като лекарство срещу импотентност и средство, усилващо половата мощ на мъжа...'
Изключително красиви животни. Искрено полудявам по тях!
Докато не полудявам по следващото – негова пълна противоположност. Такова красиво птиче не съм виждала в живота си...
Моето огромно откритие в Африка са всъщност птичетата. Защото не очаквам. Защото не съм подготвена в едно такова мъндзърко създание да се крие такава изумителност. Защото все търсим голямото, а малкото го подминаваме. Така сме устроени. Философия...
Която философия – с още по-поетични детайли заради емоционални гледки през деня - една вечер развивам на рейнджърите във втората лоджа и на тях им увисва ченето. Коментарът на единия младеж: ‘А един мъж щеше да каже просто – беше хубаво сафари’
След птичето погледът ми попада на дългошиесто красотище и аз ококорвам очища. Както беше казал шопа, е такова животно нема!
Много красота, събрана на близо 6 метра при мъжкия екземпляр - от копитата до върха на главата. И интересно поведение. Рейнджърът разказва - жирафът винаги поставя бариера между себе си и наблюдаващите го. И е животното, предизвикващо най-много писъци от възхита. При мен специално всичко пищи от всичко, но следващият писък е почти истински – стадо африкански биволи (buffalo).
Всъщност, писъците са излишни – виж, ако беше самичък бивол... Рейнжърът гаси джипа и започва да ги реди сладкодумно: Няма по-опасно животно в Африка от бивола (навсякъде го потвърждаваха). Съвършено непредсказуем – особено когато е сам. А когато е сам, значи е изхвърлен от стадото. А е изхвърлен, защото е стар и не може да ловува пълноценно, в тежест е – и по-силен мъжкар го измества. Няма по-озлобено и опасно животно тогава от него. Няма какво да губи. Джунгла...
Усещането да те заобикалят няколко десетки от тези животни е леко смразяващо кръвта. Особено ако се ококорчат срещу теб…
Но – за разлика от хората – ако не го предизвикаш по някакъв начин едно животно, вероятността да те нападне е наистина минимална. Абе щом го дращя това сега, не ще да е лъжа твърдението
Джипът спира. Утринно кафе в саваната. Мъфини. Разкази за джунглата. Имам усеяането, че съм извън времето... Съобщение по радиото ни изстрелва към следващия обект за наблюдение – диво куче. Джипът се носи офроуд със скорост на влакче от ужасите. Почти вися извън джипа по завоите и примирам от кеф. Дофтасваме навреме за кучетата.
Сутрешният game drive (оригиналното название на сафари) е в историята. Лоджата ухае зашеметяващо. Закуската е сервирана. Кайсиево парфе с гранола; печени с мед ядки в кисело мляко; царевична питка с билки и сирене, южноафрикански boerewors (наденички) с печени домати, бекон... Млъквам. В Африка са довели глезенето на туристите до съвършенство.
Наядена бетер попско дете на задушница, примъквам се до басейна (изобщо не се потопих в него, така че не ме мразете), гушнала чаша фреш, запам с невиждащ поглед и слушам джунглата. След това прилазвам до бунгалото си, където отварям доволно стара бутилка Shyra. Хакуна Матата...
Дум-дум-дум... Дум-дум-дум. Очарователната африканка ни събира като пилци. Преведено от африкански по нашенски „чорба-каша, чорба каша“. Време за обяд.
Нови кулинарни шедьоври - Kingklip (много известна риба в Южна Африка) с ризото и млечен хляб; салата с филе от щраус и хлебчета със сирене; печено пиле с помело и авокадо и пухкави хлебчета… Млъкнах, де! Няма да споменавам виното... Търкаляне около басейна, докато пладнето отмалее и в 3 часа - по коням.
‘Преследваме’ лъвове. Рейнджърите разчитат следите, ние гледаме тъпо. Да осигуриш гледка на своите гости, за която те са платили луди пари, е въпрос на престиж и бъдещи печалби за лоджата и екипа. И хубав бакшиш. Лъвовете са от тези гледки. Само че насила не става. Животните тук са на свобода. Преминават от концесия в концесия. Правят каквото си искат. Нямаш право да ги тормозиш или примамваш. Нямаш право да влизаш в чужда територия. Законите са жестоки или си губиш лиценза. А това вече означава провален живот за един рейнджър...
И още една скоба. Когато резервирам сафари в частна концесия, хич си нямам на идея какво е това чудо и разликата с държавния парк, а се доверявам на опитен разбирач. Не греша. Разликата е огромна. В частните концесии се движиш само в твоята си територия, но можеш да се приближиш максимално офроуд до животното (в парковете не можеш да излизаш извън пътя), да не го плаши тълпа от ...емнайсе джипа, да го помиришеш направо. Изключително удоволствие! И разликата в цената също е огромна и изключителна, разбира се... Затварям скобата.
Радиото бибитва от съседния джип – две лъвици са забелязани и ни приближават. Джипът се изправя на нокти от подадената газ. И ние се изправяме на нокти, когато виждаме котките...
Няма такова удоволствие – да наблюдаваш Свободата в естествената й среда на ръка разстояние... Няма! Спазваме строго правилото – никакво подаване извън джипа. Животните са свикнали с очертанието на цялото превозно средство като цял обект. Даже не шуквам, както и грам страх не изпитвам, а оргазмите следват един след друг...
Напускаме мястото, за да влезе друг джип на наше място. Има строги етични правила. Време за вечерното ни питие в джунглата. Всеки си го е заявил предварително и му се носи в джипа. Бутилката Shyras от обяд ме чакаше. Баси... Мога да откарам така още поне 50-тина години...
Вечерен game drive преди прибиране в лоджата. Нощните сафарита са забранени, тогава много животни са силно уязвими... Следотърсачът обхожда храстите с мощен прожектор. Пъплим. Ново съобщение по радиото. Рейнджърът замира. Ние също. Негово височество Леопарда. Пъпленето се заменя с ново изправяне на бензиновото ни чудовище – страшно красива машина е ленд роувъра, но не по-страшно красива от леопарда.
Уникална е тази котка. Красотище! Трудно се хваща. Има много скъпи концесии, които са специалисти по тези котки. Моят съветник ми препоръча една от тях, но не съм дорасла още за там – макар че искрено съжалих после, признавам си... Леопардът се движи бързо, следваме го колкото можем. Спираме, когато рейнджърът казва: започваме да нарушаваме зоната му на комфорт...
Всъщност, в този един ден успяваме да видим The Big Five (Петте Големи), заради които Крюгер е толкова известен: носорог, слон, бивол, лъв и леопард. Страхотен късмет...
Прибираме се. Смятам че с чудесата сме приключили за деня. Наивница! Сервирана е вечерята: карамелизиран лук и козе сирене; салата от скариди и манго; кус-кус, печен спанак с чери доматчета и моркови с портокалова глазура; еленов пай, стекова със заливки от гъби, горчица, ябълки и броколи; салата от цвекло и козе сирене; агнешки sosaties (южно-африкански шишчета); Granadilla чийзкейк; лимонови целувки; Fudge Picasso (нещо като бонбони, но не съвсем)… млъквам. Знам, че ме мразите.
Размазана от емоция, се прибирам и намирам на леглото разкошен бонбон. И приказка. „Как Чакалът се сдоби с черен гръб“: ‘Един ден чакалът видял малко момиченце, високо в едно дърво. „Защо стоиш там, красиво малко момиченце?“ - попитал той. „Уморено съм, искам да си почина“. „Слез долу, ще те закарам до дома ти на гърба си, казал чакалът. „Аз съм слънчево дете и не се возя на никакви чакали“, гласял невъзпитаният отговор...’
Няма да преразказвам... Само да отбележа: следващите вечери ме чакаха „Отмъщението на дивото куче“, „Дните на ловуващия бивол“, „Оковите на войната“. Нещо май споменах за ниво на глезене...
Като стана реч за вечеря, се сещам за още една – на следващия ден. На масата ми са настанени току що дофтасали англичани. Разтичат се от любезност в техен стил (който аз признавам, харесвам). Мазно питат къде живея. Отговорът ми – Обединеното Кралство – кара мазнината да замръзне. ‘Ама вие не сте англичанка!’ Их, как познахте... ‘А откъде сте originally’ – както обожават елегантно да питат местните островитяни - хем не обиждат, ама и хем леко натъртват за жабата и гьола. Отговорът кара мазнината да се залои здраво. Съчувствам им. Няма отърване от тези българи, мамка му. И как си позволяват да се набутат в това снобарско място... Нищо свято не остана за чистокръвните англичани! Сега и един румънец ако се появи...
За честта на истината - в съседната лоджа Africa on foot два дни по-късно попадам на англичанка, докторантка в Кембридж, много широкоскроена и интелигентна мацка, която искрено се кефи да разговаря с мен. И за политика потарталясваме: ‘На Фараж му е много угодно да манипулира масата в Англия, като прехвърля дертовете на Англия в зона, която не засяга интересите именно на масата, а дали решава така проблеми, друга опера’. Познато. Та не е до нация само, и акъл си трябва. Обобщенията са много лош показател на емоционална култура и аз често се провалям на тестовете им, като ми прекипи... Минутата за опяване свърши.
Така и така зачепатих другата лоджа, та поне да си изпея песента за нея.
In the jungle, the mighty jungle...
Тази лоджа е лично мой избор. В същата концесия - погрешен избор (мотаем се по същите места), много по-евтина – не мога да плащам повече толкова висока цена, а искам още в Крюгер - добър избор, а се оказва, че една камара чужденци са нейни редовни гости, и притежаваща една екстра, която прави избора ми изключителен - спалня на дърво в джунглата, предназначена за идиоти, дето искат да си захранват емоциите.
Не че нямам прекрасна спалня, дето ме чака в личната ми roundavelle...
Познайте избора ми... Давам си заявка за дървото. Други кандидати идиоти няма. Охрана няма. Дават ми една тромба. Изобщо, вися на едно дърво в средата на джунглата сам-сама цяла нощ под открито небе, в разкошна спалня и без никаква реална защита. Освен тромбата. Безценно.
Припишква ми се. Налага се да прецапуркам до тоалетната на земята.
Оглеждам се като гърмян заек да не прескочи нещо красиво и пухкаво на гости... Взимам на един дъх стълбите до горе и се завивам през глава. Агрххххх...
Всъщност, на дървото изобщо нямам грам защита - защо решава безценният ми мозък, че съм недосегаема там, трябва да питам Фройд. Имам и още една ‘защита’ – телефонът ми, който по неведом начин успява да хване WiFi от лоджата – благодаря ти, Господи! – и приятели, пръснати в целия свят – България, Англия, Швейцария, Австралия – хем ми дават кураж, хем яко се забавляват. Пускам си непрекъснато песничката, оставена от авер-магеланец Фичо. Успокоява бе, мамка му Няма такава нощ. Просто няма. Толкова съм им благодарна... Не че не заспивам като пън по едно време – оказва се имам здрави нерви.
Стига драми. Време за сафари. Този път по особено. Пеша. След милион инструкции – нямаме джип за защита – маршируваме и чакаме да попаднем на някое ‘животинче’. Не би. За добро или лошо. Играем си на следотърсачи и ровим в акото на различни хайвани. Играем и на лапни и изплюй най-далече барабонката – не се шегувам.
Прилазваме обратно. Обед – жега, басейн, бира...
Това басейнче се оказва често служи за водопой на слончета и други ‘животинки’ през нощта. И е толкова чисто... Те не акат и пишкат, където се къпят (се присещам за едно черноморие и категоричният ми извод, че няма по големи животни от хората).
Следобяд отново по коням. Попадаме на много красива птица. Hornbill (птица носорог).
Сладкодумният рейнджър започва да реди: Тези птици имат едни от най-бавните репродуктивни способности в птичето царство – само едно пиле за 9 години. Птицата снася две яйца. Което се излюпи първо, получава цялата грижа. Останалото се оставя да умре от глад. Законът за естествения подбор...
Законът за естествения подбор е категоричен и за импалите.
Тези прекрасни същества – на които никой не обръща внимание в Африка – много са, лесни са – са съществена част от хранителната верига на джунглата. Изобщо, несъщественото често е основа за живот. Философия в действие, добре вирееща на африканска почва.
Като стана реч за хранителна верига, се присещам веднага за смъртта. И лешоядите. Смъртта е и красива в тяхно лице. Ама много. И необходима. Каквото и да значи това за когото и да е...
Същият е и законът спрямо зебрите. Ама много красиви! Красота - зависи от гледната точка. И колко си гладен. Месото в Африка е изведено на пиедестал. То е златото там – буквално, преносно...
Само че интересът не е към тях, а към техните прекрасни врагове – котките. Имам огромен късмет. Радиото бипка – два породисти лъва са влезли в концесията. Газззззззззззззззззззззззззззззззззззззззззззз... Тук вече изпадам в Нирвана. Рейнджърът паркира на метър и половина от двамата красавци.
Не познавам друго такова чувство. И не мисля, че ще искам да видя повече затворен лъв... Дар словото ми секва. Генерално. К а т е г о р и ч н о.
Не е истина колко трудно си тръгнах от Крюгер. Само където е време за един от най-красивите градове на света. Cape Town.
Ама много красив...
Няма да се плюнча излишно. Но ще споделя моите усещания - на сама жена-пътешественик. За един сигурен град. За разлика от Йохансбург, който просто игнорирам. И независимо от сигурността, табели като тази просто бодат, а те са навсякъде.
Една интересна случица. Вечерям на пристанището – приказка... Хващам такси пред един от най-хубавите им хотели – кола, застанала малко встрани, в нелъскавата опашка (лъскавата е строена пред самия хотел). Сядам. Шофьорът, обаче, хич не ми вдъхва доверие. Ама хич! И няма апарат. И не знае адреса ми. Почва да го търси на картата, а хотелът е на хубаво място, в стар аристократичен квартал. Не ми харесва. Като индианка съм относно интуиция. Изскачам, отивам до пиколото и искам ‘нормално такси’. Чилякът като почна едно успокояване, като се разтичаха... Страхотна грижа за туристките. Някои може да се смеят – пикла, преувеличава!, и много вероятно в случая да е било така, но интуицията ми е спасявала живота нееднократно. И се сещам често за моята уникална аверка и редактор Ганка Филиповска, застанала насред аерогара Осло, сама, без ничия помощ, без език – освен руски, изпускаща самолета – и без пари – крещи: Heeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeeelp! Горките норвежци – такова чудо едва ли са виждали, и евала на Ганюхин за акъла!
Та Южна Африка съвсем тихо ври и кипи вътрешно. Виждам гнева в очите – и думите – на белите рейнджъри – ние сме следващата Сирия. Виждам безразличието – и прикритата омраза – в очите на чернокожите. Това, което е искал Мандела, не е съвсем правилно реализирано... Ще се въздържа от други коментари, защото не е редно външен човек като мен да дълбае, а и Кейптаун е наистина прекрасен. Домакинът ми, немец, собственик на бутиковата къща за гости
преди години наминава само и е решава да остане – твърдо и категорично. Защото е чудно. Климат, хора, слънце, море, храна, вино... Аххххх, какви вина! Престъпление е човек да иде до Кейптаун и да не направи един винен тур. П р е с т ъ п л е н и е! Като моят винен тур. Където се започна едно ‘ядене на сирене’ от ранни доби - MCC Blanc de Blancs’10, Sauvignon Blanc’14; Cabernet Sauvingnon’13, Pineau de Laborie, Alambic Brandy… Млъквам.
И вятър – мноооооооооооооооого вятър! А когато се смъквам към Нос Добра Надежда – маршрутът е изключителен, апропо!,
разбирам защо моряците са се молели да оцелеят там. Да устоиш на напъните на ураганите в тази най-южна точка на Африка е сериозно предизвикателство...
Аз се моля да оцелея от емоциите, които ме налазват яко. Островът на тюлените
колонията от пингвини – така се захласвам , че ме залива океана и се прибирам джвакаща в бусчето.
Рядко красиво място. По-точно с магия. И ще се върна. Да се помотая по Table Mountain, да пия Shiraz, да гледам летящи акули... Някога отново. Вярвам разбирате защо. Време е, обаче, за Замбия – през Йоханесбург до Ливингстън – и водопадите Виктория.
Два дни съм в Замбия и съм очарована! Толкова земни хора, без прекаления африкански мързел – факт във всяка държава, и с много топло отношение към хората. Може да е случайно попадение, не знам, но е лично усещане. Ще разкажа нещо интересно, една идея по-късно...
Сега, една идея по-рано, ме чакат служителите на Bushtracks Africa. Рядка точност. Ако някой с нещо ме впечатлява в този живот, то е с точност - и да си държи на думата. Обратното ме отблъсква много вероятно завинаги (всеки луд с прищявките си). Bushtracks джипът ме стоварва в поредната лоджа – на река Замбези, по лична препоръка на моя сафари гуру.
Сполай ти бе, Флай – поредно и поредно! Мога само да ритам от удоволствие.
Съм точно до реката, няма реално огради с джунглата, освен една бариера – за хора, не за животни. И ритането придобива интересно измерение вечерта - се разхождам като волна птичка с бира в ръка, когато нещо ревва аха до мен. С един скок се озовавам в съседната барака – която се оказва не моя. На прибежки се прибирам в моята, като залягам при всяко шумване. Ама съвсем буквално! Боговете сигурно са полудели втора серия - се сещам как се беше метнала мацката на врата на рейнждъра...
Това вечерта. А през деня – аххххххххххххххххххххх... Няма подскачане, което да изрази какво чувствам. Victoria Falls, в най-буйния си период. По-мокра – и вероятно по-щастлива като еманация на духа – не помня да съм се чувствала...
А какви местни хора има - фантастични! Не знам защо сме решили, че белите сме красиви. Това са толкова ярки хора. Разрешиха ми да снимам. И още. Обясняват ми един рейнджър защо и как се повиват децата. Белите жени ги повиват обикновено отпред. Да са децата пред погледа на майката. Черните жени – отзад. Да са свободни ръцете за работа. Детето само се учи да се пази... Мълча.
На следващата сутрин имам ‘букнат’ полет с microlight – делтапланер. Премиера в скромния ми живот. Оффф... Всяко похарчено пени си заслужава тази емоция и то баш там. Хеле пък като рекна чиляка: ‘Правила ли си свободно падане? Я разпери ръчички...’ И като изключи двигателя и пусна машината над Виктория... Агрххххххххххххххх!
Една не по-малка емоция, апропо, е предишната вечер. Имам си шофьр на такси, който ме взима от лоджата и ме разхожда до водопада. Сама не може. Било заради животни, било заради икономика... Чилякът много бързо усеща интереса ми към нестандартното и след Виктория ме завлачва в местна кръчма – под открито небе.
Местните се забавляват. Не са очаровани да ги снимам. За малко да имам неприятности, но шофьорът е пич. После се сприятеляваме, пием бира заедно. Усещам, че им взимам уважението. Мислят – поредно - че съм някаква бяла пикла, дошла само на лов за снимки, а истината е, че на мен хората са ми безкрайно интересни. Предлагат ми бирата си и като не се нацупват кифленски, когато отпивам от нея. Искат да се снимаме, аз не ща. И те: Видя ли, а ти искаш нас да снимаш... Снимах се, какво да правя... Ледът е разчупен. Е, налага се леко да го затегна – демек си тръгваме – когато местните започват опити за крънкане на билет и виза. Разбирам ги. Мноооого хубави мъже, Божи кръст, но се въздържам – с лека въздишка.
Въздишките стават стонове – но не за мъже, а когато попадам на следващия ден в Ботсвана... Трансферът от Livingstone през водната граница до Касане – отново Bushtracks. Шофьорът – рядко интересен чиляк. С такава гордост разказва какво е постигнал – за живота си, за битките...
„Отгледаха ме с помощта на църквата и сиропиталището към нея. Дадоха ми хляб, вяра. Винаги ще му помагам с каквото мога, жестовете трябва да се връщат. Започнах училище. Тук образованието е безплатно само до (българския) 5-ти клас. След това трябва да плащаш. Аз си намерих един благодетел, работех в градината, а също и момче за всичко. И той плащаше. Чак до 9 клас. После той почина, започнах да работя. Всяка монета събирах за образование. Иначе никога нямаше да издрапам за читав живот. Събрах пари и пак продължих. Завърших. Голяма рядкост. После започнах да събирам пари за колеж. Събрах. Работех и учех. Почти съм завършил. Сега съм гид - затова и така ми знае устата (усмихва се), в момента допълнително припечелвам като шофьор. Семейството ми и децата ми никога не са били гладни...“
Докато разказва за себе си, вмъква и реплики за селцата и хората, които виждаме. И децата. Отиват на училище. Всеки ден по 10 километра пеша. В една посока. Не само че не бягат от училище, а искат да ходят. Понякога колоте и автобусите - ако нямат клиенти - им спират. Това е главен път между Замбия и Ботсвана, но в огромната част от време ходят пеша. И си мисляя – какво ли ще е да накараш нашите европейски и американски деца да ходят по 20 километра пеша...
„И не гледайте със съжаление хората по тези села. Нямат вода и ток, много бедно е, ама наистина са щастливи. Препитават се със земя, малко занаяти. Умеят всичко - змия да ги ухапе, знаят какво да наложат; разболеят се - имат си треви. И ние ги знаехме тези неща, но с тези болници по градовете забравихме как да се лекуваме сами. Това е лошо...“
Ако кажа какви мисли минават през главата, пътеписанието ще се превърне в романописание. Ще ви го спестя - мисля Ботсвана ще ви бъде достатъчна. Място, за което не съм и подозирала, че ще отида. Много, ама много скъпо - особено в най-специалните си части, но затова по-късно. Първо идва прехвърлянето през река Замбези, където се пресичат границите на Замбия, Зимбабве, Намибия и Ботсвана. Чака ни чартърна лодка. Кой като нас (утре ще мисля за банката). Моя милост подскача като японско петле. Въздухът просто ухае на Африка...
...А в Ботсвана ухае на пари. Много пари. Ботсвана, Национален парк Чобе и Chobe Safari Lodge. И река Чобе. Сафарито по нея е нещото, заради което се довлачвам до тук... Оказва се, че лоджата - това място – е историческо.
Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са били на сватбено пътешествие тук. Не знаех... Стандартът е много висок . Друг е въпросът че аз предпочитам по-мънички лоджи, но Чобе е много популярно място и най-евтината" възможност за сафари в Ботсвана. Затова е и пренаселелено. Не ми харесва тарапаната. Пикла! - намерила, та се наакала.
Roundavella-та е наистина чудна.
Ама да оставим лоджата – стандартът на Южна Африка е недостижим. За друго съм тук. Сафари по Чобе... Смятах че сетивата ми са претръпнали. Наивница! И като се почна... Крокодили и други влечуги – красотище!
Птичета – п р и п а д а ш.
Слоновете – няма такава топлина.
А какво показно ни изнесе един слончик, докато се къпеше и се радваше на водата – събирах си ченето половин час...
И когато се докопахме до хипопотамите – истинска чувствена Валкирия – вече взимах-давах.
Да не се заговаряме за залезите на Чобе, че ще стане мазало...
Пари ли... Нищо не е равно на парите, сравнимо с емоциите. Само да ги имаш, за да ги похарчиш, мамка му! Финикийските знаци, обаче, са в своя вихър на танца – леко по на юг – Делтата на Окаванго. Едно от чудесата на света. Река Окаванго, разливаща се в пустинята Калахари.
Ама преди нея се стоварвам се в едно от най-прекрасните места, които съм посещавала в живота си. Old Bridge Backpackers.
Лоджата има такъв рокаджийски дух, че направо припадам от удоволствие. Музика, атмосфера, бира... Няма друга такава в света, няма!
Хора, събрани от цял свят, изравнени от своята страст към скитането... Семейство от Германия, наело кемпер и идващо от Намибия – да покаже на децата си света; шведки девойки, напуснали работа и пътуващи бюджетно по света – съответно Окаванго им е непостижимо; англичанка, опиянена от бирата и леопарда в Крюгер, решила да остане тук - с помощта на гаджето си собственик на лоджата Светът е изумително шарен...
Та Окаванго... Съм изумена за това място, още преди да стъпя на него.
- От цените: Те са ‘наказателни’. Не можеш да пипнеш Делтата, ако не платиш майка си и баща си. И които пари отиват за нейната подръжка. Съм възмутена – леко. Не е масова дестинация, ама хич! И спирам да съм възмутена, като се присещам за Рилските езера, един лифт и порнографията в поведението на един народ, когато превърнаха едно чудо в масова дестинация.
- От моята неинформираност: Прекрасната Индиана – моя аверка и страхотна поетеса – кога е писала приказка за Окаванго, аз съм бляла тъпо. Идея си нямаме колко много не знаем, ама имаме вирнат нос...
Достига се 99% чрез малки самолетчета. Едно много скъпо удоволствие. Ама мноооого яко, признавам!
Цените – за да не съм голословна – взех най-най-най евтината лоджа в Окаванго. Воден лагер Oddsball. Която лоджа беше дива и приказна, честно казано. В сезон не можеш да я пипнеш за по-малко от 1000 долара на вечер - all inclusive, single occupancy, ама това не е морският all inclusive. Там просто си извън света и някой трябва да се грижи за всичко. Извън сезон се докопах до 500. Никога не съжалих. Усещането е втрещяващо, честен кръст...
Палатката е брутално яка! Банята, тоалетната в нищото... А душът кърти мивки Ведрото се пълни с вода, качва се въже догоре и воала...
Апропо, единствената връзка със света е една радиостанция. Обаче, ако си вземеш един бърбън – по ония ширини няма Бургаска мускатова – и се размажеш на терасата, времето спира.
Времето хептен спира, когато се качиш и на мокоро-то – основно превозно средство в този воден лагер. И тоя хилав бушмен като твой шофьор... Направо се чувствах неудобно, Божи кръст!
Всеки си има ‘шофьор’. Моят персонален бушмен живее в Окаванго от много поколения. Е, предците му едва ли са говорили английски де Усещането в мокоро е особено шантаво... Водата непрекъснато нахлува през процепите; виждаш реката от гледната точка на водните обитатели на Окаванго.
Още на първото плаване си изпълнявам обещанието към моята прекрасна дружка Индиана - писмо в бутилка (второто след Индонезия).
Как не припадна моя бушмен от удивление – не знам. Ама какво е, защо е... Как се озъби, като я зафучих... "Ама искаш ли да я хванем бутилката?!" "Не ща, бе!" "Ама що я хвърли, какво имаше в нея?" "Писмо с приказка." "Ъ?" Как да обясниш поетичните лудости на личностите...
После разбирам, че съм направила грубо нарушение – не е разрешено хвърлянето на каквото и да е в Окаванго, което природата не може да го разгради. Прошка искам, ама не е направено нарочно, а за добро... Пожелавам й сърдечен път на бутилката. Надявам се да не си я хареса някой хипопотам, ама каквото стане - ще е правилното. Лудите приятели трябва да се подкрепяме...
5,30 сутринта. Време за съседния остров - първо мокоро, а после сафари пеша в резервата Моремо. А май съм в отпуска... Тръгваме. И щрак! - хипопотамчик на пътя. Моят бушмен ми уйдурдиса на акъла да се приближим максимално и после моменталически го заобиколи, като ме гледаше като откачена... После ми разказва - най-много хора били загинали от хипопотами в Африка. Сега аз гледам тъпо, ама хипо е разкошен!
Започваме скитането. Всъщност, ние не сме въоръжение. Тоест, бушменът е. Само с джобно ножче :what2: Разликата с Южна Африка е колосална. И усещането е много шантаво... Питам го бушмена – как без оръжие. Той – в джунглата ти е нужна интуиция, не оръжие. Ножчето е да си отрежеш плод или да скъсаш увита трева. Нищо не може да ти помогне срещу леопард или слон, ако те нападнат. Помага знанието... Не питайте как го разбирам
Точно както го разбирам, когато бушменът замръзва по време на едно друго скитане и не мръдва поне 10 минути. Чудя се аз защо, а той само ми сочи. Слончик. Мъжар и неговия син. Учел го на разни работи и не било здравословно да ги наближаваме. Замръзвам в мокорото...
Точно както го разбирам, когато виждаме хиена пред нас и просто замръзваме. Бушменът просто ми изшътва и застиваме като статуи до едно дърво.
Как съжалявам, че не беше лъв... Бушменът ме поглежда съжалително, като го казвам на глас Продължаваме маршируването – джунглата показва всичките си обитатели, без лъв и леопард. Сигурно за добро...
И едно много интересно случване с мангусти и орел... Случва се за секунди. Прелита красавец орел, а в ноктите си вкопчил тяло. Все едно чета приказките на Шехерезада... Около нас се изпълва с мангусти, бягащи от хищника, а хищникът – изплашен от нас, пуска жертвата си точно пред мен. Тежи му при полета... Мангустата се приземява и накуцвайки, търтва да бяга. Нейна дружка почва да ми съска – да не би случайно да я преследвам. Стоя онемяла. Живият живот на джунглата пред теб...
Хукваме да се прибираме. Предстои следващото скиторене - в бушменско село, което специално си искам. Всъщност, там живеят нашите водачи - местни бушмени. Съвсем автентично село. Угаждат ми... Ама първо запушваме дупките в мокорото, че нещо бая се е разтекло Изхвърля се водата, после ми набират малко трева на която да седна - да не се пльосна директно във водата и напред.
И самото село. Не бутафорно - за туристи, а съвсем автентично. Няма ток, няма нищо. Както са живе,и преди 100 години, така и сега. Упссссссс... Виждам цивилизация в действие - кенчетата от кока кола вградени и подпират кирпича. Най-полезното действие на тази напитка, освен клипа с дядо Коледа
Тук купих вероятно най-скъпите хартиени гривни в живота си - подарък за специални приятелки. Буквално, преносно... От сърцето на Калахари.
Време е за Англия.... Глупости! Не е време. За залези ли май веднъж стана реч... Няма друг като този тук.
Няма!
Си мисля че е време да спра. Докато се въртя в изключително неудобната седалка на огромният Боинг на път за Лондон (Маун – Йоханесбург), от където директно щях да отида на работа, едни нездравословни мисли започват да ровят в подкорието. Което подкорие - въпреки способностите си - не успява да изчисли колко години ще плащам тази си африканска идиотия. Народният епос е измислил много точна фраза за целта: Га яди кифтета, не рива... Защото ревовете не са ми любими, още в самолета зачертавам всички бъдещи скитания за тази година - Турция, Перу, Швейцария, Нова Зеландия. Баси, какво устище съм била зейнала... За догодина дано се съвзема.
Всъщност признавам – преди началото много сериозно мислех изобщо да не тръгна, когато видях каква огромна сума реално ми се сервира, а изобщо не беше ясно дали ще я събера от всичките си кредитни карти. Мозъкът ми беше поставен внимателно на бавен огън.
Ако откажа пътуването, това колко пари щях да изгубя беше едната съставка на коктейла.
Другата - просто не можех да си представя как изоставям нещо, което съм започнала.
Мечта – не обичам тази дума. Просто не обичам да не си изпълнявам думата пред мен самата...
Това е едно нормално признание на нормален човек. Чудесата са просто красиво опаковани огромни усилия. И още едно признание, свързано с първото...
Правя скок във времето - от въпросния полет с гадните мисли до няколко месеца по късно, когато дращя това пътеписание. Когато мой приятел, пътешественик, нелепо умира. А правехме планове да ходим до най-дивите места като Папуа Нова Гвинея и Антарктида. Признавам, силно ме събори тази неочакваната смърт на толкова ярък и жизнен човек. Започнах да се питам къде и мен ще ме завари смъртта...
Да. Радвам се, че похарчих едно малко състояние и послушах единствено себе си. И просто бях себе си, както винаги независимо от платената цена – не само във финикийски знаци. И ще продължавам да съм себе си. Защото утре мога да умра. И не искам да го случа с отворени очи.
Галя Радева - Рейни
март-април, 2015г.
London - Johannesburg - Nelspruit - Hoedspruit - Cape Town - Cape Good Hope - Johannesburg - Livingstone - Kasane - Maun - Okavango Delta - Johannesburg - London
Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2983
Място: Варна
Въведено на:
11 Авг 2015 14:00:47 » кротко валиш в душата ми Рейни
думите ти напоително попиват в пресъхналата ми за пътуване и приключения почва, поникват там едни мисли, едни сметки, едни вопли най-после да съм откровена със себе си и да спра да се жертвам за другите, а пък да го оревавам и изтъквам. Не е лесно да си заплюеш следващата крачка и да я направиш и за това ти се радвам истински. Следвах всичките ти лудости, изцепки и минути на вселенско равновесие и възторг. Съпреживявах ги заради добрите кадри и образния стил. Финалът ме завърши. Благодаря!
"Да. Радвам се, че похарчих едно малко състояние и послушах единствено себе си. И просто бях себе си, както винаги независимо от платената цена – не само във финикийски знаци. И ще продължавам да съм себе си. Защото утре мога да умра. И не искам да го случа с отворени очи. "
_________________ За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
zebaitel ХуЛитер
Записан(а): Apr 28, 2010
Мнения: 630
Въведено на:
13 Авг 2015 12:44:30 » Гал,
Винаги разглеждам снимките ти и чета пътеписите ти на части! Нали го знаеш това усещане - още малко да продължи магията! Няма да ти кажа нищо ново, защото май го повтарям след всеки твой пътепис - направи книга! Толкова красота и остроумие събрани на едно място си заслужават! Няма ли някоя туристическа агенция, която да използва прекрасните ти пътеписи като реклама за дестинациите си /макар че те са нещо в пъти повече, като се има предвид непредубеденото ти, интелигентно око!!!/
Завидях ти хиляди пъти за преживяното и умението да го покажеш и кажеш и на себе си завиждам, че мога да го прочета и видя!
Ще кажа само: "Сполай ти!"
И да си здрава, да заработиш пустите финикийски знаци за следващото пътуване!
Ufff ХуЛитер
Записан(а): Jan 09, 2004
Мнения: 2108
Въведено на:
14 Авг 2015 22:12:27 »
Голям кеф! Рейнско, взех да се хващам на бас със себе си откъде ще се появиш следващият път. Загубих. Смятах, че ще надзърнеш нейде от южните морета. Но има време
Апропо, време е да си смениш псевдонима...
zaltia ХуЛитер
Записан(а): Jun 01, 2010
Мнения: 216
Въведено на:
15 Авг 2015 00:42:17 » Благодарско и от мен!!!
Невероятно е това- извън обичайните маршрути, извън "клишетата" на туроператорите...
Чел съм и предишните ти пътеписи.
Красота...и текст и снимки...
Благодаря ти за тази невероятна разходка!!!
rainy ХуЛитер
Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон
Въведено на:
19 Авг 2015 14:33:57 »
Markoni55 написа:
думите ти напоително попиват в пресъхналата ми за пътуване и приключения почва, поникват там едни мисли, едни сметки, едни вопли най-после да съм откровена със себе си и да спра да се жертвам за другите, а пък да го оревавам и изтъквам. Не е лесно да си заплюеш следващата крачка и да я направиш и за това ти се радвам истински. Следвах всичките ти лудости, изцепки и минути на вселенско равновесие и възторг. Съпреживявах ги заради добрите кадри и образния стил. Финалът ме завърши. Благодаря!
"Да. Радвам се, че похарчих едно малко състояние и послушах единствено себе си. И просто бях себе си, както винаги независимо от платената цена – не само във финикийски знаци. И ще продължавам да съм себе си. Защото утре мога да умра. И не искам да го случа с отворени очи. "
Такива думи дават смисъл на автора...
zebaitel написа:
Винаги разглеждам снимките ти и чета пътеписите ти на части! Нали го знаеш това усещане - още малко да продължи магията! Няма да ти кажа нищо ново, защото май го повтарям след всеки твой пътепис - направи книга! Толкова красота и остроумие събрани на едно място си заслужават! Няма ли някоя туристическа агенция, която да използва прекрасните ти пътеписи като реклама за дестинациите си /макар че те са нещо в пъти повече, като се има предвид непредубеденото ти, интелигентно око!!!/
Завидях ти хиляди пъти за преживяното и умението да го покажеш и кажеш и на себе си завиждам, че мога да го прочета и видя!
Ще кажа само: "Сполай ти!"
И да си здрава, да заработиш пустите финикийски знаци за следващото пътуване!
На последното се казва само Амин! За книга и реклами – отдавна спрях утопиите... хаха
Сполай, слънчева!
Ufff написа:
Голям кеф! Рейнско, взех да се хващам на бас със себе си откъде ще се появиш следващият път. Загубих. Смятах, че ще надзърнеш нейде от южните морета. Но има време
Апропо, време е да си смениш псевдонима...
Хах... Я дай залагане за следващия път! Щото имам набелязана цел... Ако спечелиш, пращам билети и правим дамско събиране в Лондон с още две-три мацки. Ако не спечелиш – пак (Това сериозно...)
Аааа, много си е читав псевдонима. Дъждовитостта носи живот...
Благодаря ти!
zaltia написа:
Невероятно е това- извън обичайните маршрути, извън "клишетата" на туроператорите...
Чел съм и предишните ти пътеписи.
Красота...и текст и снимки...
Благодаря ти за тази невероятна разходка!!!
Много ме зарадва!
_________________ Рейни
Rodenavlotos ХуЛитер
Записан(а): Feb 28, 2010
Мнения: 142
Въведено на:
19 Авг 2015 14:55:17 » Наслада
Уникална творба! За повече суперлативи просто нямам достатъчно думи. Истинска наслада за сетивата и душата! Отдавна не бях влизала тук, но за това си струваше! Благодаря на Живето, че е споделила линк във ФБ! Поздрави и прегръдки, мила Галя, за удоволствието!
rainy ХуЛитер
Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон
Въведено на:
21 Авг 2015 23:22:37 » Re: Наслада
Rodenavlotos написа:
Уникална творба! За повече суперлативи просто нямам достатъчно думи. Истинска наслада за сетивата и душата! Отдавна не бях влизала тук, но за това си струваше! Благодаря на Живето, че е споделила линк във ФБ! Поздрави и прегръдки, мила Галя, за удоволствието!
Сърдечно благодаря наистина!
_________________ Рейни
angar ХуЛитер
Записан(а): Apr 13, 2004
Мнения: 1211
Място: София
Въведено на:
22 Авг 2015 12:58:04 »
Неуморима си, Галя!
И пътеписите ти са наистина вълшебни! Обогатяват ни.
Някои от снимките, които си направила и пействаш в тях, са едни от най-хубавите, които съм виждал изобщо.
Щастлива си, че си попаднала на "място злачно, място богато" (както казват поповете), и си имала възможност да осъществиш мечтите си.
От друга страна си мисля - не би ли могла и ти, като мене, да се задоволиш със запознаването с тези места от телевизионните канали, а си пръснала такова състояние. Вместо да харчиш парите си в чужди страни - не мога да изброя местата, които си посетила, - да беше ги влагала в нещо в България? Не би ли било по-патриотично?
rainy ХуЛитер
Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон
Въведено на:
22 Авг 2015 23:56:59 »
angar написа:
Неуморима си, Галя!
И пътеписите ти са наистина вълшебни! Обогатяват ни.
Някои от снимките, които си направила и пействаш в тях, са едни от най-хубавите, които съм виждал изобщо.
Щастлива си, че си попаднала на "място злачно, място богато" (както казват поповете), и си имала възможност да осъществиш мечтите си.
От друга страна си мисля - не би ли могла и ти, като мене, да се задоволиш със запознаването с тези места от телевизионните канали, а си пръснала такова състояние. Вместо да харчиш парите си в чужди страни - не мога да изброя местата, които си посетила, - да беше ги влагала в нещо в България? Не би ли било по-патриотично?
Ангар, неуморим си - коментарите ти (почти) винаги ме изумяват. Къде нагоре, къде надолу Този - признавам - много ме усмихна
Не правя като теб - просто защото хората сме различни. В България инвестирам разни нещица - грижа за хора - познати, непознати; представям едно друго българско лице пред чужденците тук и още едни такива невидими патриотичности... Останалото е моят личен живот и обичам да го подхвърлям като монета - където падне и каквото покаже
Много ти благодаря за хубавите думи!
_________________ Рейни
Krasi_Yankova-Zvezdokril ХуЛитер
Записан(а): Sep 12, 2012
Мнения: 78
Място: където най малко ме очакват
Въведено на:
26 Авг 2015 15:45:41 »
Благодаря от сърце за споделеното,
Лъвицата особено ми хареса
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
28 Авг 2015 16:57:48 » За пари не знам, обаче пътеписът париии - със слънце вътре
Хубаво ме разходи, изтърках едни подметки - коркови ) ококорени също! Страхотни снимки и преживявания. Дръзките ме изпълват с една радост, като чаша шампанско с мехурчета Давай така и стигни до всяко местенце, което е докоснало сърцето ти!
pc_indi ХуЛитер
Записан(а): Dec 06, 2005
Мнения: 1081
Място: София
Въведено на:
28 Авг 2015 22:29:28 »
Няма да ми омръзне да рестартирам виртуалните си разходки и в този, и във всичките ти пътеписи-илюстрована книга да им е по- скоро! Все така дръзка и каквато си ,Бъди! Радваш и възхищаваш, само дето си трудна за подражание! Благодаря ти и за това, че ме правиш толкова щастлива ,като ми приставаш на щурите акъли и ме правиш така част от пътеписа! Благодаря и на теб, и на Автора, че си част от моя Пътепис!
mastilo ХуЛитер
Записан(а): Apr 27, 2005
Мнения: 200
Място: Варна
Въведено на:
28 Авг 2015 22:50:08 »
търси се издател точка подпис: нахранен воайор пет удивителни
rainy ХуЛитер
Записан(а): May 27, 2004
Мнения: 885
Място: Лондон
Въведено на:
31 Авг 2015 12:00:48 »
Krasi_Yankova-Zvezdokril написа:
Благодаря от сърце за споделеното,
Лъвицата особено ми хареса
Авторката сърдечно благодари от името на лъвицата!
Marta написа:
Хубаво ме разходи, изтърках едни подметки - коркови ) ококорени също! Страхотни снимки и преживявания. Дръзките ме изпълват с една радост, като чаша шампанско с мехурчета Давай така и стигни до всяко местенце, което е докоснало сърцето ти!
Хах... Следващият път ще прибавя и един джин-тоник, и чаша Малбек да хептех да те опиянча Амин за пожеланото!
pc_indi написа:
Няма да ми омръзне да рестартирам виртуалните си разходки и в този, и във всичките ти пътеписи-илюстрована книга да им е по- скоро! Все така дръзка и каквато си ,Бъди! Радваш и възхищаваш, само дето си трудна за подражание! Благодаря ти и за това, че ме правиш толкова щастлива ,като ми приставаш на щурите акъли и ме правиш така част от пътеписа! Благодаря и на теб, и на Автора, че си част от моя Пътепис!
Ти да видиш аз пък какво облекчение имам – да не мисля идеи какви стихове да мъкна, а наготово ползвам твоите шантавинии, малко пудра и айдееее – пътеписание полу-готово Ще ти шушна за следващата идиотия – да приготвиш туй онуй Само Авторът да ни пази здрави и да дава работа и парички!
mastilo написа:
търси се издател точка подпис: нахранен воайор пет удивителни
Уххх, че ме зарадваха последните четири думички... Сполай за приятната изненада!
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 856
ХуЛитери: 1
Всичко: 857
Онлайн сега:
, която се разпъва всяка вечер, а докато скиташ в саваната с водача си, готвачът приготвя вечерята... Ох... Отивам да моля шефовете – и Господ – за повишение на заплатата.
.jpg "Image")
(Това сериозно...)
