Човекът, който никога не се приземи

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Той бягаше.
Усещаше гъдел
отзад по врата си
от тежкото дишане
сякаш на хищно животно
на крачка назад
или по малко, може на педя.
А може би само
на косъм
пред острите зъби
на бесен тиранин
той бягаше.
Живота го гонеше с хищна походка
и все начумерен и кисел,
мизерен, оглозган,
свиреп и ядосан,
нищожен, неструващ,
и все пак безценен,
единствен и безпрецедентен
виновник
за мъжкия пулс на детско сърце.
Той бягаше
с толкова огън във вените,
че щеше да свети
във мрака
досущ като факел,
ако беше възможно,
и щеше дори
да подпали тревите
на всяка савана, която подмине,
ако беше възможно.
Със толкова огън!
Със колкото беше
побягнал от детство
или повече
той бягаше.
От образ на мъж,
неспособен на бащинство;
от дом на илюзорното детство,
във който мизерия,
пропита в стените на детската стая,
прекършва мечтите в зародиш
и полет към тях
не се разрешава;
от болка,
проникнала скришно
през костите
чак до искриците:
вяра, надежда, любов,
във душата;
от мъка по майка,
скрила в грима си
лилавите белези
на любовна несгода.
Той бягаше.
От живота хищник
напред
към живот на човек,
ако щеш към простора
отвъд хоризонта на мъжкия свят,
където сърцето в гърдите
е детско
и още способно да храни мечтите,
и още способно да вярва.
Той бягаше.
Слънцето плъзгаше
пламнали длани
навред по земята,
която кипеше, обляна във пот,
и асфалта гореше.
А крачките пареха
от предните загуби, бури и белези,
скрити в гърдите под номер,
указващ:
участник със номер 15
в маратонското бягане
на летни олимпийски игри.
И напред към финала,
и напред към простора
отвъд хоризонта
той бягаше.
Последните метри,
последната болка бе сладост,
и ето
за първи път първи –
финалната лента прегърна гърдите,
лицето размекна се в радост,
а погледа,
сякаш преминал ръба на познатото,
скиташе волно в простора.
И ето ти полет!
И ето ти вяра!
Човекът летеше.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите