Писмо до виртуалната ми близначка

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Здравей, мила. От много време не сме се „виждали”, но така е в реалния живот-все се надбягваш със стрелките на часовника и все не ти остава време. То, времето, все повече напук бърза и бърза, а аз вече дори забравих на колко години съм – направо не мога да го стигна. Лесно ти е на теб там – в нета-нямаш грижи за сметки, за деца, за проблеми…Не ми се сърди, че толкова рядко влизам в тази твоя виртуална къща-там всичко е толкова прекрасно, че като нищо един ден ще поискам само там да живея.
Снощи сънувах сън – пришиваха ми криле с червен конец. Болеше. Много болеше, но обещаваха, че после ще полетя по-високо и от орел. Мълчах, стиснала зъби, а кръвта капеше и обагряше в алено- червено някакви бели орхидеи. После допълзяха змиите и започнаха да се усукват около краката ми, защото крилата бяха зашити и аз се готвех да отлетя. Започнах да им разказвам приказка, а те се кротнаха и не смееха да ме ухапят, защото нямаше да чуят края. После заспаха и аз успях да полетя. Реех се все по-високо и по-високо, а хората долу все повече се смаляваха и заприличваха на мравчици. Някои се смееха, но повечето плачеха и се молеха. Аз обаче вече не ги чувах – бях се устремила нависоко и нависоко, сякаш исках целия свят в краката си. Когато се издигаш те обзема едно опияняващо чувство на властност и недосегаемост. Вече не бягаш от вятъра, а сякаш го направляваш и управляваш. Вече си над светкавиците и гръмотевиците, а дъжда сякаш ти го изливаш над земята. Струва ти се, че си създател, че си единствен, че си всемогъщ.
Но червеният конец започна бавно да се къса и красивите ми бели крила се разпадаха. Полетях неуправлявано надолу, все по-бързо и по-бързо и започнах да чувам по-ясно плача и молитвите на хората. Земята се приближаваше стремглаво, а аз вече знаех, че ще падна от много високо и след минути вече няма да ме има. И внезапно се случи нещо-от всички страни се издигнаха хора, с недозакърпени, окървавени крила, които въпреки болката продължаваха да летят към мен. Хванаха ме и бавно се спуснаха на земята, миг преди недозашитите им крила да се разпаднат. Плачех, по-точно виех от страх, ужас и радост едновременно. Когато успях да ги видя през пелената от сълзи не можах да повярвам – това бяха всички мои най- близки хора – родители, съпруг, дъщеря, приятели. Страшната болка не ги беше уплашила и с риск за собствения си живот, те летяха с полукрилата, за да ме спасят.
И тогава разбрах – там на върха на света може да си най-големия господар, най-могъщия, най-единствения, но властта не струва и пукната парА, когато си сам-самичък.
Богатството са всички хора, които те обичат единствено заради самия теб, независимо дали можеш да летиш, или куцаш. Когато душата ти е свободна от змиите на алчността, злобата и завистта, тя никога няма да пълзи.
Не са нужни крила, за да полетиш – необходима е посока и попътен вятър. И любов.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите