Преследваният

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Бягам. Бягам. Бягам. Тези чудовища не трябва да ме настигат. Само ако успеят и съм изгубен. Завинаги изгубен. Ужасни чудовища. Нямат глави. Но се движат твърде бързо. Аз бягам все по-бързо. Бягам.
Тези чудовища ме накараха да загубя дома си. Напуснах го. Просто затръшнах вратата и тръгнах без да се обръщам. Но те ме последваха. Протягат ръкавите си-ръце и се стремят да ме хванат. Може би дори ще ме вържат. Но аз бягам. Все по-бързо и по-бързо.
Знам, че ме преследват. Не ги чувам. Краката им крачоли са злокобно тихи и изключително бързи. Още миг и ще ме настигнат. Ще протегнат крачол, който да ме спъне. Ще ме натиснат към земята и ще ме вържат. Не знам какво искат от мен. Не мога и да разбера. Опитвам се да им говоря, но не е възможно. Те не могат да ме чуят. И не искат.
Искам да спра. Задъхвам се. Но дори само да забавя ритъма ще се озова вързан от някое от тези гадни безглави и безмозъчни същества. Страх. Отвратителен, човешки страх. Ето кое поддържа в движение тялото ми. И все още успявам да поддържам някаква преднина. Но докога? Може ли само страх да поддържа силите ми? Бягам вече цяло денонощие. Не съм ял, спал. Дори вода не съм пил. И се задъхвам. Няма да издържа. Клепачите ми се спускат. Черни и цветни кръгове се завъртат пред очите ми. Калейдоскоп от мрак и светлина. Все по-бързо и по-бързо. И още, още, още. Не чувствам движението на вятъра. Дали съм спрял. Дали продължавам да бягам? Не виждам нищо. Не чувствам нищо. Може би това е смъртта. Но нали мъртвите не мислят? Или кой знае? Може пък да мислят. Само че не споделят мислите си с живите.
Опитвам се да си спомня нещо. Да. Явно вече не бягам. Но тогава защо още мисля и не съм вързан от злобните чудовища? Всичко започна в оня магазин за всякакви потреби, от който си купих коша за пране. Смятах, че ще сложа ред във вещите и живота си. А и открехнатия му капак беше като усмивка. Плетен, средно голям кош за пране. В него щях да слагам дрехите, които съм носил. После в почивния ден щях да пускам пералнята. Изсъхналите ще трупам на купчина и когато леля Дана идва веднъж в седмицата да почисти, ще ги изглажда и слага по закачалки. Ще изглеждам подреден и спретнат.
Но когато за втори път вдигнах капака да прибавя нещо, останах изумен. Дрехите бяха повече отколкото бях сложил предния път. Следващия път вече коша беше пълен. А се бях преоблякъл само два пъти. На другия ден, както се прибрах от работа и насреща ми се зъбеше отвореният капак на коша за пране, а от зейналата му паст се бе проточил един сив груб език. Реших да изпера веднага, без да чакам почивния ден. Направих го. Коша остана празен.
Но това бе така само до следващата вечер. С прибирането си хвърлих в него дрехите за пране. Седнах да прочета една нашумяла книга. Сутринта отворих коша и поставяйки бельото си открих, че в него вместо снощната риза има точно три еднакви такива. Вечерта от коша се подаваше юнашка фланелка, сякаш не и достигаше съвсем малко място. Втора вечер поред трябваше да пера. Наистина дрехите се удвояваха, утрояваха, учетворяваха в този кош … До кога?!
Започнах да пера всяка вечер. Коша винаги преливаше. Простирах все повече и повече пране, което на сутринта го нямаше и прибирах само собствените си дрехи от простора. Срамувах се да споделя проблема си с когото и да е. Дори на леля Дана, на която бях започнал да плащам допълнително за гладенето не можех да кажа. Колегите ми щяха да ме помислят за луд. А момичетата, с които понякога се прибирах изчезнаха. Не смеех да поканя никоя в къщата си, където щеше да ме чака зейналото чудовище и необходимостта да пера отново.
Накрая просто тръшнах вратата и побягнах.
Отварям очи. Над мен една симпатична фея в бяла престилка и с касинка на главата. Клише. Клише ли казах? Какво по-хубаво от това. Пак съм жив и изпълнен с клишета. Значи съм нормален.

Няма кой знае какъв хумор, но си е текст и го бутам напред! Confused

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите